Решение № 391 от 24.08.2026, Районен съд - Пещера

РЕШЕНИЕ

№ 391 гр. Пещера, 24.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, III ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милуш Р. Цветанов при участието на секретаря Евелина Н. Генинска като разгледа докладваното от Милуш Р. Цветанов Гражданско дело № 20265240100383 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба от М. П. К., с която е предявен срещу „Аксес Файнанс“ АД иск за прогласяване на нищожност на сключен между страните на 24.03.2022г. договор за кредит „Бяла карта“ (с КИД 996985).

Ищцата твърди, че е сключила с „Аксес Файнанс“ АД потребителски договор за кредит „Бяла карта“ от 24.03.2022г., съгласно който й се предоставя револвиращ кредит в размер до 600 лв. Поддържа се, че договорът е нищожен, с доводи за подвежащо посочени в него размери на лихвения процент и на ГПР – в нарушение на изискванията съответно на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Изтъква се, че с сред договорните клаузи са такива (чл. 20, чл.

21, ал.4 и чл. 21, ал.5) с които са предвидени: неустойка за неосигурено в срок, отговарящо на конкретни условия обезпечение, и ежедневно начислявани разходи за действия по събиране на вземането при забава на плащане, включително допълнителна еднократна такса (120 лв.). Поддържа се, че тези клаузи предизвикват значителна нееквивалентност на насрещните престации по договора, поради което е налице противоречие на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Твърди се, че същите клаузи са неравноправни съобранзо чл. 143, ал.2, т.5 от ЗЗП и са в противоречие с разпоредбите на чл. 10а, ал.2, чл.

33, ал.1, чл.11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК. Предвид изложеното се иска от съда да постанови решение, с което да прогласи нищожност на сключения между страните договор за кредит „Бяла карта“ (с КИД 996985) от 24.03.2022г. Претендират се деловодни разноски.

В подадения в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор ответникът „Аксес Файнанс“ АД оспорва предявените срещу него искове като неоснователни. Поддържа се, че в процесният договор е коректно и законосъобразно посочен фиксиран годишен лихвен процент по кредита, както и годишен процент на разходите, поради което липсва твърдяното нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. По отношение на предвидената в чл. 20 1 от договора неустойка се поддържа, че не излиза извън законово определените й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции (чл. 92 ЗЗД), и е разход, дължим само при неизпълнение на задължението да се осигури обезпечение, който по смисъла на чл. 19, ал.3, т.1 от ЗПК не следва да бъде включван при изчислението на ГПР по договора. Изтъква се, че неустойката е свързана с неизпълнение на непарично - различно от договорното задължение да се върне сумата по кредита, поради което се счита, че за тази клауза не се отнася разпоредбата на чл. 33, ал.1 и ал.2 или която и да е друга разпоредба на ЗПК. При съображения, че такава неустойка не е предвидена от законодателя като елемент на ГПР се поддържа, че с невключването й при изчислението на този ГПК - не се стига до нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Относно разпоредбите на чл. 21, ал.4 и ал.5 от договора за кредит – с доводи, че според закона (чл. 11, ал.1, т.15 ЗПК и чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК) разходите, дължими при неизпълнение на договора трябва да са описани в самия него и не се включват в ГПР, ответникът счита, че тези за събиране на вземането са за нещо различно от действия по управление на кредита. Оспорва се и ищцовото твърдение конкретните клаузи на договора между страните да са неравноправни, под предлог, че кредитополучателят е бил предварително запознат с всички условия и е разполагал с достатъчно време да прецени дали са приемливи за него.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и съобразявайки становището на страните, съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Правната квалификация на претендираните права е: по чл. 124 ГПК вр. с чл. 26, ал.1 от ЗЗД, чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 ЗЗП.

С оглед твърденията на страните – с доклада по делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между ищеца М. П. К. и ответника „Аксес Файнанс“ АД е сключен потребителски договор за кредит „Бяла карта“ от 24.03.2022г., като предвидената в чл. 20 от него неустойка и предвидените в чл. 21, ал.4 и чл. 21, ал.5 от него разходи и такси за действия по събиране на задълженията по договора, не са включени при изчислението на посочения в съдържанието му ГПР.

С доклада по делото на страните е указано, че съдът служебно следи за неравноправни клаузи в потребителския договор по смисъла на чл.143 от ЗЗП и чл. 7, ал. 3 ГПК.

Приложеният по делото договор за кредит „Бяла карта“ от 24.03.2022г. е потребителски (чл. 9 ЗПК) – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Затова и договорът се подчинява на правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

В чл. 20, ал.1 от кредитния договор е предвидено, че – в случай, че Кредитополучателят не представи обезпечението в посочения срок по чл. 15 от същия 2 договор – той дължи на Кредитодателя неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за съответния месец, като неустойката се начислява на шесто число всеки месец до момента на предоставянето на изисканото обезпечение. Неустоечната клауза на чл. 20, ал.1 от договора е нищожна. Тя накърнява добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо изпълнението на главното задължение. Следователно, уговорената по този начин тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост.

Клаузата е и неравноправна съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП - защото задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати „необосновано високо обезщетение или неустойка“. Процесната клауза, уреждаща задължение за неустойка, вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение едва след като заемът вече е отпуснат от кредитора. Евентуалните вреди, които ще се компенсират с тази неустойка, са съотносими към риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16, ал. 1 ЗПК обаче, е предвидено законово задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че клаузата, освен че е в противоречие с целта на посочената законова разпоредба, е неравноправна и защото с нея на практика кредиторът недобросъвестно прехвърля риска от неизпълнение на законовото си задължение да провери кредитоспособността на потребителя - върху самия потребител. Ангажирането на длъжника да заплаща не за насрещна престация по договора, а за минимализиране на риска за кредитора от лошо изпълнение на собственото му законово задължение (по чл. 16, ал.1 от ЗПК) няма как да не е във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора по смисъла на чл. 143, ал.1 от ЗЗП.

В случая в чл.20, ал.1 от договора във вр. чл. чл. 15, ал. 1 само формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на ищеца, но настоящият състав намира, че фактически се дължи не неустойка, а допълнителна печалба на кредитора – към договорната лихва. Това е така, доколкото за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно изключително трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в едва 5-дневен срок (чл.15, ал.1 от договора) да му предостави поръчител, който обаче трябва да отговарят на множество изисквания – за работа по безсрочен трудов договор от поне 6 м., за сравнително висок осигурителен доход, да не е заемател или поръчител по друг договор, да нямат неплатени задължения, да нямат лоша кредитна история. Налагането на толкова кратък срок за ангажиране на такъв поръчител, въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да 3 потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който следва да отговарят и на всички посочени условия. Изброените кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение.

Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то съдът намира, че тя също поставя необосновани и мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за снабдяване с банкова гаранция, в размер (914,58 лв.) значително надвишаващ цялото задължение (до 600 лв.), валидна 2 години от сключване на договора, който период подлежи и на подновяване.

Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е едва 5 дни, предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Съдът приема, че горното изискване на кредитодателя е нереално - освен защото в никой случай не може да бъде удовлетворено от страна на кредитополучателя, и по житейски логични съображения- че лице, което разполага със средства в размера, значително надвишаващ дължимата за връщане сума, за заплащане на банкова гаранция в полза на кредитодателя си, няма смислена причина да сключи договор за кредит и то с небанкова финансова институция.

Налага се извод, че и двете опции по чл. 15 от договора всъщност не дават възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са неизпълними.

След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Така неустойката излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за обогатяването на кредитора.

Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане което представлява допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. Ето защо неустойката, респ. съответната клауза, която с която е уговорена, е нищожна.

Съобразно чл. 21, ал. 4 от договора - при забава за плащане общото задължение или на сумата по чл. 11, ал.1, Кредитополучателят дължи на Кредитодателя разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2,50 лв. за всеки ден, до заплащане на съответното общо задължение или на сумата по чл. 12, ал.1, а в случай, че заплати сумата по чл. 12, ал.1 – не дължи разходите за действия по събиране на задължения по настоящата алинея. Същевременно с разпоредбата на чл.21, ал.5 от същия кредитен договор се предвижда – след настъпване на предсрочна изискуемост Кредитополучателят да дължи еднократно заплащане на такса в размер на 120 лв., включваща разходите на Кредитодателя за дейността на лице/служител, което осъществява и административна дейност по извънсъдебно събиране на задължението на Кредитополучателя.

Относно и двете цитирани клаузи следва да се посочи, че уговарянето на задължение за клиента да покрива разходи на кредитора за действия по извънсъдебно събиране на задълженията по кредита се заобикаля ограничението на чл. 33, ал.1 от ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Предвидените в посочените разпоредби на договора задължения за клиента не обслужват неговия интерес, а само този на кредитора, поради което уговарянето им е във вреда на потребителя и значително дебалансира правата и задълженията на страните по 4 договора (чл. 143, ал.1 ЗЗП). Действията по извънсъдебно събиране на задълженията не съпътстват и не обслужват ползването на вече получения кредит, като допълнително благо за клиента, за да могат да се таксуват и като услуга по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК. Те практически представляват и забранени за таксуване от закона (чл. 10, ал.2 ЗПК) действия по управление на кредита. Освен това, принципно уговорката потребителят да дължи такива разноски противоречи и на императивната разпоредба чл. 10а, ал. 4 ЗПК - доколкото не се установява да е изпълнено изискването видът, размерът и действието, за което се събират тези разходи да са ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Ето защо и тези разпоредби на договора са нищожни.