Определение № 140 от 08.03.2022, Окръжен съд - Габрово

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 140 гр. Габрово, 07.03.2022 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ I, в закрито заседание на седми март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Веселина Топалова

Членове:

Ива Димова

Симона Миланези като разгледа докладваното от Ива Димова Въззивно частно гражданско дело № 20224200500084 по описа за 2022 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 274 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, чрез юрисконсулт И. Н., против разпореждане постановено по ч. гр. д. № 2025/2021 г. от Габровския районен съд, с което се отхвърля заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК в частта за 7,82 лв. – възнаградителна лихва и за сумата от 147,63 лв. – обезщетение за забава. Счита постановения съдебен акт за неправилен и незаконосъобразен. Излага подробни съображения в посока, че заповедният съд не е съобразил датата на подписване на договора за кредит и датата на влизане в сила на измененията в ЗПК, въвеждащи горепосочения максимален праг на разходите по кредита, които са приети с ДВ, бр. 35/2014 г., в сила от 23.07.2014 г., т.е два месеца след подписване на договора за кредит. Разпоредбата е влязла в сила на 23.07.2014 г., а договора е бил подписан на 16.05.2014 г. счита, че заповедният съд погрешно е приложил материалния закон, тъй като към датата подписване на договора не е имало законодателно определен максимален праг на ГПР, а към настоящият момент такъв липсва за ГЛП.

Габровски окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото, доводите на жалбоподателя, както и служебно всички правно релевантни факти, съгласно ТР № 6/15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС, приема следното:

Частната жалба като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване и против подлежащ на обжалване акт, е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

Пред първоинстанционния съд е подадено заявление от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от 1

ГПК срещу длъжника М. Х. С., за сумата от 218,27 лв. -главница; договорна лихва в размер на 147,63 лв., дължима за периода 24.01.2015 г.- до дататана подаване на заявлението в съда; законна лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането, като за периода 13.03.2020 г. 14.07.2020 г. не е била начислявана законна лихва с оглед разпоредбата на чл. 6 от ЗМДВИППП.

Паричното вземането е по задължение по договор за паричен заем, сключенна 16.05.2014 г. с номер : 2067310 между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и М. Х. С.

/заемополучател/, като впоследствие вземането по договора е прехвърлено от страна на „Изи Асет Мениджмънт“ АД в полза на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/.

В т. 12 от заявлението е отбелязано, че на 16.05.2014 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ /заемодател/ АД и М. Х. С. /заемополучател/ е сключен Договор за паричен заем с № 2067310, в съответствие с разпоредбите на ЗПК. На заемополучателя е предоставена парична сума в размер на 600,00 лв., представляваща главница и чиста стойност на кредита. Общата стойност на плащанията по кредита са били договорени в размер на 1274,09 лв. Договорната лихва е била уговорена в размер на 674,09 лв. Срокът на кредита е бил до 13.03.2015 г., като заемателят се е задължил да го върне на 43 равни седмични погасителни вноски в размер на 29,63 лв. всяка. Срокът на договора е изтекъл на падежа на последната погасителна вноска, а именно на 13.03.2015 г. и не е обявен за предсрочно изискуем.

С обжалваното разпореждане заповедният съд приел, че съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 от ГПК искането е в противоречие със закона или добрите нрави, или е налице обоснована вероятност за това. Позовал се е на чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и добрите нрави. Към датата на сключване на просния договор по отношение размера на възнаградителната лихва в съдебната практика се приема, че максималния размер , до който съглашението за плащане на такива е действително не следва да бъде по-голям от трикратния размер на законната лихва. Определеният в представения договор фиксиран лихвен процент е 134,37 %, а ГПР е 687 %. Съдът е приел, че определената в процесния договор възнаградителна лихва е договорена в нарушение на добрите нрави, следователно клаузата е нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1 то ЗЗД, а оттам и заявлението по чл. 410 от ГПК се явява в противоречие със закона и добрите нрави в тази му част. Приел е, че нищожността на клаузата относно възнаградителната лихва не влече недействителността на целия договор. Взел е предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, като приложима за конкретното правоотношение и че в случая се дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по същия /чл. 23/. Мораторната лихва върху получената чиста сотйност по кредита при недействителност на договора за кредит се дължи от поканата по арг. Чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, което в процесния случай се явява заявлението по чл.

410 ГПК, което е депозирана на 26.11.2021 г. и за това искането за заплащане на мораторна лихва е в противоречие със закона.

2

След поотделна и съвкупна преценка на представените по делото доказателства, доводите на жалбоподателя и съобразно закона, Габровският окръжен съд намери обжалваното разпореждане за правилно, а жалбата срещу него за неоснователна по следните съображения:

В производството по чл. 410 ГПК заповедният съд има задължение да прецени служебно дали искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на неравноправна клауза от договор, сключен с потребител, както и за съответствие със закона и добрите нрави, съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК.

Тъй като искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на договор за потребителски кредит с небанкова финансова институция, по силата на който на длъжника се предоставя финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и той има качеството на потребител по смисъла на и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 ЗПК, в съответствие със законовите изисквания заповедният съд извършва служебна преценка за наличието на неравноправни клаузи в договора, както и за противоречие на клаузи от договора със закона и добрите нрави.

Настоящият състав достига до извод, че клаузата, с която е договорен ГЛП в размер надвишаващ трикратния размер на законната лихва е нищожна на основание чл. 26 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави. В тази връзка споделя становището, застъпено в съдебната практика, предхождащо изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК /ДВ бр.

35 от 22.04.2014, в сила от 23.07.2014 г. /, считайки, че тази съдебна практика е актуална и след изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК гласи, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

С изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК законодателят е въвел императивно правило относно допустимият максимален размер на ГПР, част от който са и договорните лихви.

Разпоредбата цели ограничаване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя.

За да възприеме като законов критерий ГПР, а не възнаградителната лихва, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисионни, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Преди изменението следва да се следи дали договорения лихвен процент надвишава трикратния размер на законната лихва и ако това е налице, то тя ще е нищожна на основание чл. 26 от ЗЗД. Макар и договорът да е сключен два месеца преди приемането на новият текст на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то на основание чл. 26 от ЗЗД, клаузата в договора за размера на лихвения процент, надвишаващ трикратния размер на законната лихва е нищожна. В случая е договорен фиксиран лихвен процент на размер на 134,37% и годишен процент на разходите в размер на 687,95 %, който многократно 3 надвишава законоустановения.

По гореизложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че макар и при други мотиви, заповедният съд е достигнал до правилен краен извод, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 7,82 лева- договорна лихва по процесния договор за периода от 23.01.2015 г. – 13.03.2015 г. и сумата от 147,63 лв. – лихва за забава за периода 24.01.2015 г.- 25.11.2021 г., както и за горницата над уважения размер на напревените във връзка с производството разноски следва да се отхвърли, тъй като клаузата, с която е уговорен ГПР по кредита, включващ и ГЛП като компонента, се явява недействителна поради противоречие със закона.

Водим от горните мотиви, Габровски окръжен съд намира, че обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено като правилно в крайните си изводи, а жалбата срещу него-да бъде оставена без уважение като неоснователна.

Така мотивиран и на основание чл. 413, ал. 2 ГПК, Окръжен съд - Габрово ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 1929 от 30.11.2021 г. постановено по ч.гр.д. № 2025/2021 г. по описа на Районен съд- Габрово в обжалваната му част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4