Решение № 17970 от 02.11.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17970 гр. София, 02.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ при участието на секретаря МОНИКА СТ. ТОПУЗОВА като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело № 20221110133863 по описа за 2022 година

Софийският районен съд е сезиран с искова молба от И. Н. М., чрез адв.

Д. М. с предявени искове срещу "***" АД с ЕИК ***, за установяване, че клаузата за неустойка по чл. 29, ал. 1 от Договор за кредит № 771263/23.12.2021 г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от Закона за задълженията и договорите, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1, и чл. 146, ал.

1 от Закона за защита на потребителите, по която е начислена сума в размер на 108 лв., както и на клаузата по чл. 1.10 за начисляване на наказателна лихва в размер на на 514.32 лева.

В исковата молба се твърди, че ищцата и ответника са сключили Договор за кредит № 771263/23.12.2021 г., по силата на който Кредитодателят се задължава да предостави на Кредитополучателя кредит в размер на 400 лева, а Кредитополучателя (ищцата) се задължава да върне сумата от от 400 лв. В чл. 29, ал. 1 от договора е предвидено, че ако ищцата не предостави допълнително обезпечение на Кредитора дължи неустойка в размер на 0,9 % (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, съгласно ал. 2 от същата разпоредба неустойката се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска. Излагат се съображения, че начислената неустойка по чл.

1

29, ал. 1 от Договор за кредит № 771263/23.12.2021 г. е недължима, защото същата е нищожна поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.

26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и поради неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал.

2, т. 19 и чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Сочи се, че е налице противоречие с добрите нрави - с принципа на добросъвестност и справедливост, защото неустойката представлява добавка към възнаградителната лихва. Излага се, че клаузата цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК и води до неоснователно обогатяване на

Кредитодателя за сметка на

Кредитополучателя, тъй като чрез неустойката се увеличава стойността на договора.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът “"***" АД, чрез адв. Х. Н. е депозирал отговор на исковата молба, в който оспорва предявените искове като неоснователни. В отговора си ответникът потвърждава сключването на Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние с № 771263/23.12.2021 г. , между “"***" АД като кредитор и ищеца И. Н. М..

Подробно е описана технологията на сключването на договора от разстояние.

Относно дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение, ответникът твърди, че такава неустойка не е начислявана и събирана от дружеството, но намира, че тази клауза е валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство. Неустойката, сочи ответникът, представлява самостоятелен договор, съгласно смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЗЗД, като същата може да се материализира и като клауза в договор, чието изпълнение обезпечава. Тоест неустойката представлява самостоятелно съглашение, което в случая е обективирано в един и същи документ с договора за потребителски кредит и по отношение на нейната действителност не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48, а общите условия на ЗЗД. Според него, за да възникне задължение за неустойка е необходимо наличието на няколко предпоставки: неустойката да е уговорена между страните, кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни; да е налице неизпълнение на договорно задължение, чието изпълнение неустойката обезпечава и обезщетява. Според ответника, процесната неустойка е за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, изпълнението не е обезпечено с други правни способи, а нейният вид се определя в зависимост от това дали заемателят по Договора ще изпълни в някакъв момент своето задължение. Ответникът 2 счита, че договореният размер на неустойката, като определен процент, съгласно чл. 46, ал. 1 от ОУ в размер на 0,9%, независимо, че в текста на Договор за потребителски кредит е посочен вече изчисленият размер обхващащ целият период договора, изпълнява предвидените в чл. 92 от ЗЗД цели и не придвижда неоснователно разместване на блага. Ответникът развива доводи, че дори и да се приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следва да се намали нейният размер, съгласно TP от 15.06.2010 г. по тьлк. д. № 1 по описа за 2009 г. на ОСТК на ВКС. С оглед на това ответникът твърди, че задължението за неустойка, предвидено в Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 645319 от 19.092020 г. отговаря на присъщите функции и не следва да бъде прогласявана за нищожна.

Към отговора на исковата молба са приложени документи в заверено копие, приемане на които като доказателства се иска.

Предявени са и насрещни осъдителни искове от “"***" АД срещу И.

Н. М. за заплащане на суми в размер на 400 лв., представляващи главница по договора за кредит, ведно със законната лихва от депозирането на насрещната искова молба на 29.11.2022 г. до окончателното изплащане, както и за заплащане на сума в размер на 34 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 23.01.2022 г. – 24.11.2022 г. Ищецът твърди, че въпреки, че надлежно е изпълнил задължението си да плати на ответника уговорената по Договор за кредит № 771263/23.12.2021 г.сума в размер на 400 лв., ответникът не му я е върнал и към момента. Претендира заплащането й ведно със законната лихва.

В предвидения едномесечен срок за отговор на насрещните искове ответникът по тях И. Н. М. е подал отговор на исковата молба, в която взема становище за неоснователност на исковете, поради противоречието на клаузите, предмет на исковете му със ЗЗП.

Съдът, като прецени изложените в исковата молба и отговора фактически твърдения и съобрази формулираните искания, намира, че предявените искове имат правната си квалификация в разпоредбата на чл.

146, ал. 1 от ЗЗП вр. чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, както и насрещни осъдителни искове с правна квалификация чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно 3 и в тяхната съвкупност, намира следното.

Видно от представените по делото писмени доказателства между страните е сключен Договор за кредит № 771263/23.12.2021 г. , по силата на който ответникът като кредитор се задължил да предостави на ищеца като кредитополучател сумата от 400 лв., представляваща максимален размер на кредитната линия, която последният се задължил да върне в тридесет дневен срок, при лихвен процент 10% при просрочени плащания. Постигната е уговорка в чл. 29, ал. 1 от договора, че потребителя не изпълни задължението си по чл. 19, а именно в срок от три дни да осигури обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Договорът е сключен при Общи условия /л. 28 – 37 от делото/.

Според представения погасителен план към Договор за кредит № 771263/23.12.2021 г. общо дължимата сума по кредита е в размер на 400 лв., а при още един лихвен период – 120 лв. Срокът за връщане на всеки транш е 30 дни, а размерът на ГПР е 42.58 лв. Срокът на кредитната линия е 22.01.2022 г.

От представеното нареждане за превод по сметка в Банка ДСК на л. 52 от делото е видно, че кредиторът “"***" АД е превел по банкова сметка на кредитополучателя сума в размер на 400 лв. на 23.12.2021 г.

По делото е прието и заключение на вещо лице по съдебно – счетоводна експертиза /ССЕ/, неоспорено от страните, според което според представените счетоводни документи и направените изчисления общият размер на дължимата сума за главница по Договор за кредит № 771263/23.12.2021 г. към момента на постъпване на насрещната искова молба е 400 лв. Няма представени документи от страна на ищеца И. Н. М. за плащане на суми по договора за кредит. Според вещото лице размерът на лихвата за забава за периода 23.01.2022 г. – 24.11.2022 г. е 34 лв.

От така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Според разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Съгласно разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД, при 4 неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. В конкретният казус съдът намира за установено от горепосочените писмени доказателства, че ответникът е кредитор по Договор за кредит № 771263/23.12.2021 г. , а ищеца е заемополучател.

По делото безспорно се установява, както от събраните писмени доказателства, така и от неоспорената ССЕ, че сумата за кредита в размер на 400 лв., е получена от ищеца и не е върната от същия.

Съдът намира, че следва да се произнесе по твърдените основания за нищожност на договора, както и служебно да извърши проверка за нищожност на договора, респ. на клаузи от него. Това е така, защото съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“, от което следва извод, че първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и например за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл .146, ал. 1 ЗЗП, както и за клаузи, предвидени като нищожни в чл. 19, ал. 5 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Съдът има и задължение служебно да следи за спазване на императивните разпоредби на чл. 19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК.

Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела 5

C‑96/16 и C‑94/17 на Съда на ЕС. В тази насока следва да се има предвид, че според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В ал. 4 от цитираната правна норма е предвиден лимит на годишния процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а именно Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, а ал. 5 от разпоредбата предвижда нищожност на клаузите, надвишаващи така определените максимални размери. В конкретният случай е видно, че клаузата от договора, уреждаща лихвен процент за начисляване на наказателната лихва е нищожна, тъй като превишава десет пъти размера на законната лихва, видно от съдебно – счетоводната експертиза, при допустимо от закона пет пъти превишение на този размер.