Решение № 99 от 17.09.2026, Районен съд - Раднево

РЕШЕНИЕ

№ 99 гр. Раднево, 17.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО, I-ВИ СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на десети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Асен Цветанов при участието на секретаря Росица Д. Динева като разгледа докладваното от Асен Цветанов Гражданско дело № 20265520100628 по описа за 2026 година

Предявени са иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК с материалноправно основание чл. 9 ЗПК.

Производството е образувано по искова молба на „Изи финанс“ ООД, действащ чрез пълномощника юрисконсулт Д., срещу А. И. Б., с която се предявява иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 9 ЗПК. Ищецът твърди, че на 26.08.2025 г. сключил с ответника договор за кредит от разстояние № *****, с който му отпуснал кредит в размер на 1000 лв., която била преведена по Б. сметка на ответника в „Банка ДСК“ АД. Твърди, че сумата следвало да се върне на 30 вноски, посочени в погасителен план в чл. 4, ал. 3, т. 2 на договора. Твърди, че поради настъпване на условия за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, на предоставения имейл на ответника било връчено на 24.04.2026 г. уведомление за предсрочна изискуемост на целия кредит на основание глава 5, т. 5, б. „б“ от ОУ. Твърди, че уговореният лихвен процент е 10,8 %, при ГПР от 59,9% при общ праг на ГПР от 60,35%.

Твърди, че ответникът дължи главница в размер на 323,84 евро за периода от 22.07.2026 г. до 12.02.2028 г., обявени за предсрочно изискуеми, и договорна лихва в размер на 10,68 евро за периода от 23.01.26 г. до 23.04.26 г. Твърди, че било образувано ЧГД № ***/2026 г. на РС-Пирдоп и издадена заповед за изпълнение за сумите, но поради подадено възражение от ответника в срока по чл. 414 ГПК предявил иска за установяване на вземането по заповедта за 1 изпълнение. Поради това иска от съда да постанови решение, с което да бъде признато вземането му от 323,84 евро предсрочно изискуема главница на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9 ЗПК, ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл. 410 ГПК и договорна лихва в размер на 10,68 евро за периода от 23.01.26 г. до 23.04.26 г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № ***/2026 г. на РС-Пирдоп. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника А. И.

Б., чрез адв. М. от АК-Пловдив, с който оспорва иска. Твърди, че не оспорва сключването на договора за кредит, но твърди, че договорът за кредит бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК поради липса на посочен ГПР. Развива съображения за необходимото съдържание на ГПР. Иска отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С протоколно определение от 10.07.2026 г. е обявен за окончателен проекта на доклад по делото, с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съдът е обявил за признати и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните е сключен договор за кредит от разстояние № ***** от 26.08.2025 г., с който на ответника му е отпуснат кредит в размер на 1000 лв., която сума била усвоена по Б. сметка на ответника в „Банка ДСК“ АД, както и че кредитът е обявен за изцяло предсрочно изискуем с уведомление по имейл на ответника на 24.04.2026 г.

По делото е приет като писмено доказателство договор за потребителски кредит № ***** от 26.08.2025г. /л.6-8 от делото на РС-Пирдоп/, от който е видно, че ищецът „Изи финанс“ ООД е отпуснал на ответника кредит в размер на 1000 лв. при връщането му на 30 месечни вноски, при фиксиран ГЛП от 10,80 % и ГПР от 59,90 %, при обща стойност на всички плащания 1692,42 лв.

В чл. 3 на договора е уговорена „такса Ангажимент“ за сключването на договора при фиксиран годишен лихвен процент, за което ответникът следва да заплати възнаграждение в размер на 48,66 % или сумата от 557,70 лева, разсрочена в погасителните вноски в погасителния план в чл. 3, ал. 3 на договора. Сумата по кредита е усвоена от ответницата чрез банков превод 26.08.2025 г. /л.17 от делото на РС-Пирдоп/. С уведомление за предсрочна изискуемост от 24.04.2026 г. /л.18 от делото на РС-Пирдоп/, ищецът е обявил кредита за изцяло предсрочно изискуем поради неплащане на 2 последователни вноски. Няма данни за връчване преди настоящото 2 производство на писмото до ответницата, но същото следва да се зачете като връчено и в хода на процеса съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК.

Процесният договор за кредит е сключен при условията на ЗПФУР, като е определено цялата сума да се преведе в деня на сключването на договора и попада под правната регламентация на Закона за потребителския кредит, в който е посочено изчерпателно какво следва да е съдържанието на договора за кредит.

Според чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР за доказване на електронни изявления, отправени съгласно този закон, се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП). В случая ищецът твърди, че комуникацията между страните е осъществена чрез електронната му страница, на която ответникът е подал искане за получаване на кредит, предоставена му е била необходимата информация и същият се е съгласил да получи заем. За този тип кредити, освен изискванията по ЗПФУР се прилагат и общите изисквания на ЗПК, според чл. 10 от който договорът трябва да е сключен в писмена форма на хартиен или друг носител, който в случая представлява електронен документ, като е спазено изискването за съхраняването му на траен носител.

Електронен документ е електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано, като писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ. Според съдебната практика, обективирана в Решение № 70/19.02.2014 г. на ВКС по гр. дело № 868/2012 г., IV г. о., електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП – за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство.

В настоящия случай, от съдържанието на договора за кредит се установяват личните данни и идентификация на ответника, поради което съдът приема, че именно А. И. Б. е съобщила тези данни на кредитора.

Безспорно е обстоятелството, че заемната сума е преведена по сметка на ответника и е усвоена от него, при което следва да се приеме, че е била налице воля за сключването на договора и от двете страни по нея.

По делото не е спорно, че сключеният между „Изи финанс“ ООД и А. И.

Б. договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК , спрямо който са приложими особените изисквания за действителност на ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2, 3 договорът за потребителски кредит е недействителен. Съдът следи служебно за спазване на императивните изисквания на ЗПК и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и следва да съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за потребителски кредит нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.

В процесния договор е посочен ГПР, който е в пъти по-висок от фиксирания ГЛП, без да има обоснованост на какво се дължи това. Договорът за потребителски кредит е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, тъй като не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, относимо към съдържанието му, а именно в него липсва посочване на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключването на договора, съобразно установената методика в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.

На първо място, в договора е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна процентна стойност – 59,90 %. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Както в договора, така и в ОУ липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 ЗПК.

Безспорна е съдебната практика по отношение на т.н. скрита възнаградителна лихва чрез уговаряне на такси за различни услуги, които не представляват никаква услуга, а целят единствено увеличаване на размера на възнаградителната лихва с цел заобикаляне на правилото на чл. 19, ал. 4 и ал.

4

5 ЗПК. Случаят е същият с уговорената „такса ангажимент“, чийто размер е на стойност 55,77 % от размера на кредита /557,70 лева от 1000 лв./, въпреки да е посочен да е в размер на 48,66 % в чл. 2, ал. 1, т. 3 от договора. Така при уговорен ГЛП от 10,80 %, чрез скрита лихва, уговорена като „такса ангажимент“ лихвата се увеличава до размер от 59,46 %. А в тази връзка е абсолютно непонятно по какъв начин е формиран посочения ГПР от 59,9 % в чл. 2, ал. 1, т. 5 на договора.

Така сумираният размер на възнаградителна лихва противоречи и на добрите нрави. Действително към датата на уговаряне размера на лихвата, няма императивни разпоредби (императивните разпоредби в ЗПК касаят единствено ГПР), които определят максималния размер на възнаградителната лихва, но това не означава, че свободата на договаряне не е ограничена и то при положение, че се касае за потребителски договор, при който потребителят е по-слабата икономически страна, поради което се ползва със засилена защита от ЗЗП и ЗПК. В правната доктрина и съдебната практика се приема, че накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, изрично формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Налице е трайно установена практика на ВКС според която съглашение за плащане възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер на почти 60 % годишно и надхвърля 5 пъти законната, което е в нарушение на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. Поради тази причина клаузата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от договора накърнява равноправието между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договаряне, с оглед което се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

При така установеното, съдът счита, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК с оглед което същият е недействителен– чл. 22 ЗПК. В задължителното Решение от 21.03.2024 г. по дело № C-714/2022 г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за 5 освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.