Решение № 316 от 17.01.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 316 гр. Пловдив, 17.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20225330112662 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното.

Подадена е искова молба от В. Д. К. срещу „Фератум България“ ЕООД.

Ищецът твърди, че с ответника имат сключен от разстояние договор за потребителски кредит с № *** от 12.09.2017г., по силата на който ищцата получила в заем сума в размер на 700 лв., която трябвало да погаси на 12 месечни погасителни вноски за период от 12.10.2017г. до 7.09.2018г. Общо дължимата сума по кредита била в размер на 861 лв., при фиксирана лихва в размер на 23% и годишен процент на разходите в размер на 49,11 %. Твърди, че не й е предоставен договорът, ОУ или преддоговорна информация. Сочи, че изцяло е изплатила задълженията си по договора за кредит за дължимата главница в размер на 700 лв., като е платила и сума в размер на 707,67 лв., която счита за платена без основание. Поддържа, че договорът за потребителски кредит е недействителен на няколко основания. Твърди, че не е посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащане на всяка вноска, което води до недействителност на основание чл.22, вр.с чл.11, ал.1,т.9 ЗПК. Счита още, че договорът е недействителен на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в него не било посочено от какви пера е съставена общо дължимата сума, а посоченият годишен процент на разходите (ГПР), не отговарял на действителния такъв, като в тази връзка посочва, че определеното в договора възнаграждение за поръчителство представлява скрито оскъпяване, с което оскъпяването надхвърля 50 % и с това нарушава чл.19, ал.4 ЗПК и прави клаузата за ГПР нищожна. Освен това била нищожна и възнаградителната лихва като противоречаща на добрите нрави, тъй като размерът й не отговарял на законовия максимум. В допълнение сочи, че няма постигнато 1 съгласие трето лице да бъде поръчител по договора, нито пък ищцата да заплаща възнаграждение за това, както и че съгласно ОУ на ответника кредиторът има право да нареди сумата, представляваща възнаграждение за поръчителя, на последния, в случай че бъде изплатена към кредитора. Твърди се, че договорът е недействителен и на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, тъй като не е посочено в погасителен план разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми. Въз основа на изложеното и след прието от съда увеличение размера на исковата претенция, иска осъждането на ответника да й заплати сумата от 707, 67 лв., като дадена му без основание, и присъждане на разноски, вкл. адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА.

Ответникът е подал в срок отговор на исковата молба. Оспорва се основателността на исковата претенция. Сочи се, че твърденията за недействителност на договора са бланкетни, както и че ищецът е получил на електронна поща договора, погасителния план, общите условия и преддоговорна информация и чрез смс е дал съгласие да сключи договора, както и че същият е кандидатствал и бил одобряван за кредити от ответника многократно. Ответникът твърди, че в чл.3 от договора ясно е посочена общата дължима сума по кредита в размер на 861 лв., като главницата била в размер на 700 лв., а лихвата в размер на 161 лв. В погасителния план била посочена периодичност на плащанията, както и главница, лихва и общ размер на вноската. Ответникът твърди, че ищецът е избрал допълнителна услуга – гаранция, предоставяна от юридическо лице, като кредитодателят не бил страна в това правоотношение. При избор на гаранта системата автоматично показвала сумата, която лицето трябва да плати на гаранта и ответникът не е задържал сумата в размер на 539 лв. за допълнителна услуга. Възразява уговорената възнаградителна лихва да противоречи на добрите нрави. Счита, че в погасителния план ясно са посочени условията за издължаване на кредита, а при упражнено право на отказ от кредит, ответникът не събирал обезщетение. Ответникът не е подал отговор на последната уточняваща молба от ищеца. С тези доводи моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски, като счита разноските на ищеца за прекомерни.

Като взе предвид доводите на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна.

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД. За основателността на иска следва да са реализирани следните юридически факти – плащане от ищеца на ответника на процесната сума и липсата на основание за това имуществено разместване.

Страните не спорят по сключването на договор № *** за предоставяне на потребителски кредит от 12.09.2017г. и договор за гаранция.Установява се от представените от ответника приложения 1 и 2 към договора за потребителски кредит, съставляващи извлечения от страницата на „Фратум България” ЕООД, че при кандидатстване за кредит на електронната страница на ответника има стъпка за избор на гарант с опции – личен гарант/поръчител и гаранция от „Фератум Банк”. В пояснение е записано, че гарантът е фирмапартньор на ответника. При избор на гаранция от „Фератум Банк” на 2 електронната страница на ответника се показва кредитен калкулатор, който показва дължими суми от потребителя, озаглавени „месечни вноски по гаранция от „Фератум Банк”. В т.5 от договора за потребителски кредит е посочено, че кредитът се обезпечава с поръчителство от „Фераум Банк, както и че потребителят потвърждава, че е запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице за поръчител. От уговорките в т.3 и 4 от договора се установява, че общата сума, подлежаща на връщане е определена в размер на 861 лв., от които 700 лв. за главница и 161 лв. за лихва, както и че общият разход по кредита е в размер на възнаградителната лихва – 161 лв., а ГПР включва разходите, включени в общия разход по кредита, а именно – единствено сумата за възнаградителна лихва в размер на 161 лв. Следователно, общо дължимата сума и ГПР, посочени в договора за кредит, не включват възнаграждението по договора за гаранция.

Въз основа на изложените факти, съдът счита, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ГПК, тъй като в него не е посочен действително приложимият между страните ГПР, както и действителната обща сума, дължима от потребителя.

За да направи този извод съдът има следните съображения. След като „Фератум банк“ е предложено като гарант именно от заемодателя и при сключване на самия договор за кредит се предлага опция за избор на този гарант, който е партньор на кредитора, и за който е предвидено изрично на сайта на ответника какви месечни вноски следва да се платят, съдът счита, че сумата към това дружество съставлява разход по кредита. Следва да се има предвид, че договорът за кредит и за гаранция се сключват от разстояние, чрез електронната страница на заемодателя, дружеството-гарант е чуждестранно юридическо лице, при избор като обезпечение на дружествогарант, а не на физическо лице поръчител, за потребителя няма друга опция, освен предложения от ответника гарант. Тези обстоятелства, тълкувани в съвкупност със всички действия на кредитора – да посочи опция за гаранция чрез „Фератум банк“ на сайта си, с включена информация за дължимите като месечна вноска суми, да включи уговорка в договора за потребителски кредит, която потвърждава, че юридическото лице-гарант е предложено от ответника, водят до извода, че предоставянето на гаранция от „Фератум банк“ е допълнителна услуга по договора за потребителски кредит, предлагана и организирана от самия ответник. Това се потвърждава и от ответника, който в отговора на исковата молба е посочил, че при кандидатстването за кредит, ищецът е решил да се възползва от допълнителна услуга „гаранция“. Самият ответник в отговора на исковата молба признава, че при избор на поръчителфизическо лице, същият следва да отговаря на минимални изисквания, посочени на сайта на ответника. Обратно, лицето „Фератум банк“ е предварително одобрено от ответника, доколкото самият той го предлага като дружество—гарант. Тези обстоятелства водят до извода, че изборът на това чуждестранно юридическо лице като гарант води до по-улеснено кандидатстване за кредит. Дори да не беше така, след като тази услуга се предлага от ответника, след като той поставя задължително условие кое 3 дружество да бъде избрано, при избор на опция за обезпечение чрез дружество-гарант, разходите за това обезпечение съставляват разходи за допълнителна услуга, предлагана и организирана от заемодателя, макар формално да не е страна по договора, със свързано с него лице, посочено като партньор. Въз основа на всичко изложено, възнаграждението по договора за гаранция съставлява разход, свързан с потребителския кредит, и следва да се включва в информацията в договора за потребителски кредит, касаеща общата дължима сума и ГПР. В противен случай биха се нарушили правата на потребителя да разбере какъв е процентът на оскъпяване на кредита, за разлика от кредит от други кредитори, които дават възможност за избор кое юридическо лице да предостави гаранция по договора като обезпечение.

Съдът счита, че изискването за посочване на общата дължима сума от потребителя и на ГПР в договора за потребителски кредит не е формално, а следва да са посочени действително приложимите между страните обща сума по кредита и ГПР. Целта на тази норма е да гарантира правата на потребителя да сравни най-изгодните условия за кредитиране, като в противен случай всеки произволно посочен ГПР би изпълнил изискванията на закона. Това се отнася и за общо дължимата сума. Ето защо според съда посочването им по начин, който не отговаря на действителните разходи по кредита, както в настоящия случай, се приравнява на непосочването им въобще. Налице е хипотезата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и липсата на тези задължителни реквизити води до недействителност на договора на основание чл.22 от ЗПК.

Установява се от заключението на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза, което съдът кредитира като мотивирано и компетентно изготвено, че общата сума, която ищцата е заплатила на ответника, е в размер на 876,67 лв., разпределена, както следва: 700 лв. за главница; 42,21 лв. за лихва, която има характер на възнаградителна според твърденията на ответника; 3,50 лв. за такси по тарифа;129,14 лв. – сума за гаранция; 1,82 лв. – надплатена сума. На основание чл.23 от ЗПК всички суми, платени по договора, с изключение на чистата стойност на кредита в размер на 700 лв., не се дължат от потребителя. Това се отнася и за сумата, платена за гаранция, в размер на 129,14 лв. по няколко съображения.

На първо място, тази сума е платена именно на ответника, а не на дружеството-гарант. Видно от счетоводните записвания на ответника, ищцата е извършила две плащания с основание „вноска по кредит“ и „пълно погасяване ***“ - номера на договора за кредит. При плащането ищцата не е посочила, че част от сумата съставлява плащане на възнаграждението към гаранта. Ответникът по своя инициатива е прихванал така изпълнението, като е отнесъл сумата от 129,14 лв. към възнаграждението по договора за гаранция, без да е страна по него, както сам сочи. Тези действия на ответника са още един довод, че възнаграждението за гаранция е съставлявало разход по кредита за предоставяне на допълнителна услуга. В договора за кредит и общите условия също липсва уговорка, с която ищцата изрично да натовари ответника да събира тази сума и да я предаде на дружеството-поръчител. В Общите условия към договора в т.16.2 е уредена хипотеза, според която ако ответникът получи плащане от кредитополучателя, което не е предназначено 4 за него, има право, ако идентифицира за кого е предназначено, да го преведе директно на получателя, като уведоми за това кредитополучателя.

Последният дава изричното си съгласие за тези действия на ответника и дори се задължава да плати всички разходи, възникнали във връзка с погрешно полученото плащане и превеждането му на получателя. Тази клауза от общите условия е обща и третира погрешно постъпили плащания, а не конкретно плащане на възнаграждението за гаранция.