Решение № 244 от 18.05.2026, Районен съд - Дупница

РЕШЕНИЕ

№ 244 гр. Дупница, 18.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, V-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мирослав Р. Саневски при участието на секретаря ЛИЛИ К. ИВАНОВА като разгледа докладваното от Мирослав Р. Саневски Гражданско дело № 20251510103217 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

„АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: 203374133, със седалище и адрес: гр.

София, район „Триадица“, бул. „България“ № 81В, ап. 3, е предявило срещу В. Ц. И., ЕГН:

**********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 422, вр. с чл. 415 от ГПК.

Ищецът твърди, че на 10.02.2020г. между „Сити Кеш” ООД, като кредитор и В. Ц. И., като кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит № 396407, при следните параметри: сума на кредита: 300.00 лв.; срок на кредита: 7 месеца; размер на вноската: 2 вноски по 10.00 лв. и 5 вноски по 66.14 лв.; падеж на последната вноска: 10.09.2020г.; годишен процент на разходите (ГПР): 48.50%; годишен лихвен процент: 40.05%. Договорът бил сключен по електронен път, при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗПП и ЗЕДЕП.

Ответницата не е изпълнила в срок задълженията си по договора за кредит.

С Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от 21.07.2022г. „Сити Кеш” ООД, като цедент, е прехвърлило своите вземания към Длъжника по описания договор за потребителски кредит на цесионера „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД.

Предвид горното, ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между страните, че ответницата му дължи парично вземане, конкретизирано в т. 9 на предявеното Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК по образуваното ч.гр.д. № 1010/2025г. по описа на РС-Нови пазар, а именно: главница в размер на 300 лв., както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателно изплащане на вземанията. Претендира разноски.

1

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, чрез назначения му от съда особен представител, с който се оспорва изцяло предявения иск. Излага подробни съображения за недействителност на договора за кредит поради противоречието му с повелителни правила на закона и добрите нрави, както и че цесията не е надлежно съобщена на длъжника. При условията на евентуалност навежда възражение за погасяване на вземането по давност.

Съдът, след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, намира следното от фактическа и правна страна:

Предявен е установителен иск, в производството по който ищецът цели да установи, че ответникът дължи сумите, за които по ч.гр.д. 1010/2025г. по описа на Районен съд-Нови пазар е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. В тежест на ищеца е да докаже съществуването на вземането в негова полза-сключването на договора за кредит и предаването на сумата по него съгласно уговореното, поемането на задължение от ответника да върне заетата сума.

Установява се от представените с исковата молба писмени доказателства: Договор за паричен заем № 396407 от 10.02.2020 г., ведно с приложимите Общи условия за предоставяне на кредити; Договор за продажба и прехвърляне на вземания Цесия/ от 21.07.2022г. г., ведно с извадка от приложение № 1 към Договора за цесия, със заличени лични данни, съгласно ЗЗЛД; Уведомление за цесия; Разписка за усвоена сума, че на 10.02.2020г. между „Сити Кеш” ООД, като кредитор и В. Ц. И., като кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит № 396407, при следните параметри: сума на кредита: 300.00 лв.; срок на кредита: 7 месеца; размер на вноската: 2 вноски по 10.00 лв. и 5 вноски по 66.14 лв.; падеж на последната вноска: 10.09.2020г.; годишен процент на разходите (ГПР): 48.50%; годишен лихвен процент: 40.05%. Договорът бил сключен по електронен път, при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗПП и ЗЕДЕП.

Сумата е усвоена от кредитополучателя на 10.02.2020г., чрез системата за електронни плащания ePay.bg, видно от представената разписка за извършено плащане.

Ответницата не е изпълнила в срок задълженията си по договора за кредит. С Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от 21.07.2022г. „Сити Кеш” ООД, като цедент, е прехвърлило своите вземания към Длъжника по описания договор за потребителски кредит на цесионера „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Уведомление за цесията е приложена към исковата молба, като с получаването на копие от същото от особения представител на ответницата, задължението на цедента за уведомяване на длъжника следва да се счита за надлежно изпълнено.

Съгласно задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение №1/2020 от 27.04.2022г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, и без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от 2 събраните по делото доказателства. В отговора на исковата молба са наведени доводи за наличието на неравноправни и нищожни клаузи в процесния договор за кредит, а и доколкото съгласно разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК съдът следи служебно за такива в договор, сключен с потребител, то следва да се извърши проверка за съответствието му с императивните разпоредби на ЗПК.

Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Съгласно чл.

22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

Тя е по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В настоящия случай, съдът намира, че са налице нарушения, водещи до недействителност на процесния договор за кредит основание чл. 22 ЗПК, а именно:

Не е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не са упоменати условията за прилагането на лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и размерът на „печалбата на кредитора” /възнаградителна лихва/, като не е посочено каква част от месечната погасителна вноска представлява главница и каква - лихва.

Не е ясно по какъв начин е определен размерът на общата дължима сума и какви вземания се включват в нея. Във връзка с условията за прилагане на лихвения процент - липсва уточнение за базата, върху която се начислява същият – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Следователно, не е ясно как е разпределян лихвеният процент във времето, а оттам - и как е формирана възнаградителната лихва. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, в договора е необходимо да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено, при което не може да се извърши проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 40.05 %. Ето защо, нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е налице.

На следващо място, не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на 3 договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.

Нарушение е налице и тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 48.50 %). Годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В посочената величина, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Доколкото липсва посочване на тези обстоятелства не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.

Всичко това е в пряко нарушение на разпоредбата на чл. 143, т. 19 ЗЗП, тъй като тези клаузи са неравноправни и противоречащи на добрите нрави на основание умишленото въвеждане на потребителя в заблуждение.

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практиката на ВКС (Решением 4/2009 г. по т.д. № 395/2008 г., Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007г., определение № 877 по т.д.

№ 662/2012г. и др). Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на "добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца 4 с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Съдът намира, че всяко от посочените по-горе основания са достатъчни, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

По отношение на клаузата на чл.11, ал.1 от Договора за кредит, според която се дължи неустойка в размер на 237.28 лв. при неосигуряване в тридневен срок след падежа на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, съдът намира следното:

Клаузи, като уговорените в договора за кредит, според които се дължи неустойка при неосигуряване в тридневен срок след падежа на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, се намират в пряко противоречие с императивните разпоредби на ЗЗП и ЗПК. На практика подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водят до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Освен това, неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпените вреди (няма данни за заявителя да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.