Решение № 896 от 22.12.2021, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 896 гр. София, 22.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Господин Ст. Тонев при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20211100506292 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение N 20274334/11.12.2020 г., постановено по гр. д. N 26921/18 г. по описа на СРС, 46 състав, е признато за установено на основание чл. 415 във вр. с чл. 422 ГПК в отношенията между страните, че КР. В. Х., ЕГН: **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК:

****, сумата от 3027,69 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот, представляващ апартамент, находящ се в гр. София, ул. **** N **, eт. 3, с аб. N 014896, за периода от м. 11.2013 г. до м. 04.2016 г., мораторна лихва в размер на 350,48 лв. за периода от 31.12.2013 г. до 20.10.2016 г., сумата от 46,81 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от м. 11.2013 г. до м. 04.2016 г., мораторна лихва в размер на 8,22 лв. за периода от 31.12.2013 г. до 20.10.2016 г., както и законната лихва върху главниците, считано от 30.11.2016 г. до окончателното плащане, за които вземания е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 03.01.2017 г. по ч. гр. д. N 69280/16 г. по описа на СРС, 46 състав, като искът за мораторна лихва върху доставената топлинна енергия е отхвърлен за разликата над 350,48 лв. до пълния предявен размер от 351,34 лв. С решението КР. В. Х. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД разноски по делото в размер на 668,68 лв., както и разноски по заповедното производство в размер на 361,38 лв.

Подадена е въззивна жалба от КР. В. Х. срещу решение

N

20274334/11.12.2020 г., постановено по гр. д. N 26921/18 г. по описа на СРС, 46 състав, в частта му, в която е признато за установено по отношение на ответника, че дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 3027,69 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот, 1 представляващ апартамент, находящ се в гр. София, ул. **** N **, eт. 3, с аб. N 014896, за периода от м. 11.2013 г. до м. 04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 30.11.2016 г. до окончателното плащане, мораторна лихва в размер на 350,48 лв. за периода от 31.12.2013 г. до 20.10.2016 г., сумата от 46,81 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от м. 11.2013 г. до м. 04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 30.11.2016 г. до окончателното плащане, както и мораторна лихва в размер на 8,22 лв. за периода от 31.12.2013 г. до 20.10.2016 г., за които вземания е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 03.01.2017 г. по ч. гр. д. N 69280/16 г. по описа на СРС, 46 състав. Твърди, че решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част е неправилно поради допуснати нарушения на процесуалния и на материалния закон.

Поддържа, че първоинстанционният съд не е следвало да дава срок за поправка на исковата молба по отношение на процесния период, а следвало да прекрати производството по делото като недопустимо. Твърди, че съдът неправилно е определил идеалните части, притежавани от въззивника, тъй като той не е бил собственик на ¾ ид. ч. от процесния имот, а на 5/8 ид. ч. от него. Твърди също така, че съдът неправилно е приел, че чл. 33, ал. 1 и чл. 33, ал. 2 от ОУ не са неравноправни клаузи, като поддържа, че посочените клаузи от ОУ от 2014 г. противоречат на императивната правна норма на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и на основание чл. 146, ал. 1, пр. 1 ЗЗП са нищожни, поради което въззивникът не дължи престирането на обезщетение за забавено плащане на посочените главни вземания. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част, и вместо това да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове.

Претендира разноски.

Въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД не е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В становище, представено по делото, оспорва въззивната жалба като неоснователна и твърди, че решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено като правилно в обжалваната му част. Претендира разноски.

Третото лице – помагач - „Т.С.“ ЕООД не изразява становище.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Т.С.” ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Я.” N **Б, твърди, че ответникът КР. В. Х. е собственик на ¾ ид. ч. от следния топлоснабден имот: апартамент, находящ се в гр. София, община Средец, ул. **** N **, eт. 3, и в това си качество се явява клиент на топлинна енергия за битови нужди. Твърди, че ответникът е ползвал доставената му топлинна енергия за периода от м. 11.2013 г. до м. 04.2016 г., като не е заплатил дължимата цена. Твърди, че въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било образувано ч. гр. д. N 69280/16 г. по описа на СРС, 46 състав, по което е била издадена заповед за изпълнение на процесните вземания, и срещу 2 която е било подадено възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК само от длъжника КР. В. Х., поради което са дадени указания за предявяване на иск за установяване съществуването на процесните вземания. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца, както следва: сумата от 3027,69 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот, представляващ апартамент, находящ се в гр. София, ул. **** N **, eт. 3, с аб. N 014896, за периода от м.

11.2013 г. до м. 04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 30.11.2016 г. до окончателното плащане, мораторна лихва в размер на 351,34 лв. за периода от 31.12.2013 г. до 20.10.2016 г., сумата от 46,81 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от м. 11.2013 г. до м. 04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 30.11.2016 г. до окончателното плащане, както и мораторна лихва в размер на 8,22 лв. за периода от 31.12.2013 г. до 20.10.2016 г.

Ответникът – КР. В. Х. оспорва исковете като неоснователни. Оспорва да му е била доставяна топлинна енергия през процесния период за процесния имот. Оспорва правата в съсобствеността в процесния имот, като твърди, че притежава 5/8 ид. ч., а не – ¾ ид. ч.

Прави възражение за изтекла погасителна давност. Прави възражение за нищожност на клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от ОУ от 2014 г., като неравноправни по см. на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Твърди, че тези клаузи противоречат на общия принцип на добросъвестността, установен с нормата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, и че водят до значително неравновесие в правата и задълженията на ищеца – търговец и потребителя – купувач. Претендира разноски.

Третото лице – помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД поддържа становището, че исковете са основателни.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК – от процесуално легитимирана страна, поради което е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на императивни материалноправни норми.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на правилността на решението, въззивният съд намира следното:

По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ.

За основателността на иска следва да установи oт ищеца наличието на облигационно правоотношение за продажба на топлинна енергия с ответника, по силата на което ищецът е престирал – доставил е топлинна енергия за отопление и подгряване на вода в претендирания обем и на уговорената цена за процесния имот през процесния период, както и дължимата цена за ползваната топлинна енергия за процесния период.

В тежест на ответника е при доказване на горните факти, да установи положителния 3 факт на плащане.

С оглед възражението за погасяване по давност на част от вземанията, направено от ответника, в тежест на ищеца е да докаже по делото наличието на обстоятелства, настъпването на които обуславя спиране, респ. прекъсване на давността, по см. на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.

Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тези общи условия се публикуват най – малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.

Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение в т. 2а от пар. 1 от ДР ЗЕ /обн. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.

С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г. / всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и като такива са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното 4 предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди /“битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР от ЗЕ/ и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.

В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение N 2/17 г. по т. д. N 2/17 г. на ОСГК на ВКС.

По делото не се твърди и не доказва от ответника да е възразил срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, поради което те го обвързват, без да е необходимо изричното им приемане.