Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 85 от 05.03.2026, Окръжен съд - Пазарджик

Съд
Окръжен съд - Пазарджик
Дело
Въззивно гражданско дело 957/2025
Вид
Решение № 85
Подписан
05.03.2026
В сила
05.03.2026
Състав
Албена Георгиева Палова, Димитър Пандалиев Бозаджиев, Николинка Николова Попова

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 85 гр. П., 05.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Г. Палова

Членове:

Димитър П. Бозаджиев

Николинка Н. Попова при участието на секретаря Диана Мл. Т.а като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно гражданско дело № 20255200500957 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С Решение № 942/22.07.2025 г., постановено по гр.д. № 20245220105037 по описа на Районен съд – П., е осъден ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК: 131576434, седалище и адрес на управление: гр. София, бул.

„Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, ап. 40-46, да заплати на ищеца В. П. Н., ЕГН **********, настоящ адрес: гр. П., ул. „Г.Г.“ № 20, обл. П., на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата от 2796.20 лв. като част от сумата 15 000 лв., която е получена от ответника без основание /в изпълнение на нищожните договори/.

Осъден е ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК:

131576434, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, ап. 40-46 да заплати на адвокат А. А. А. от АК - П., служебен адрес: гр. П., ул. „З.“ № 3, служебен № **********, на основание чл.38, ал.2 ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на 1879.62 лв.

Осъден е ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК: 131576434, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, ап. 40-46. да заплати в полза на РС - П. съдебни разноски в размер на 591.85 лв.

1

В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, чрез гл. юрк. Д. К. с изложени оплаквания за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на В. П. Н. сумата от 2796,20 лв. като част от сумата 15000 лв., която била получена от ответника в изпълнение на нищожните договори. Решението в тази част било постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон. Твърди се, че в обстоятелствената част на исковата молба не били посочени каквито и да е фактически твърдения във връзка с процесното вземане в размер на 15000 лв., част от което е предмет на осъдителната претенция, което съгласно Закона и съдебната практика съставлявало нередовност на исковата молба в тази й част.

Първоинстанционният съд бил игнорирал направеното с отговора на исковата молба възражение относно така посочената нередовност на исковата молба, както и последващите възражения. Твърди се, че съдът не бил изпълнил задълженията си по чл. 127, ал. 2 и ал. 4 ГПК, което било допринесло за постановяване на недопустимо и неправилно решение. Сочи се, че съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца било да установи, при условията на пълно и главно доказване, факта на плащането на процесната сума. Видно било от доклада по делото, протокола от проведено заседание и мотивите на решението, че съдът, в нарушение на процесуалните правила, изобщо не бил изследвал този въпрос. Процесното вземане в размер на 15000 лв. било видимо недоказано както основание, така и по размер, поради което съдът е следвало да отхвърли предявения осъдителен иск. Твърди се, че констатацията на съда, че възнаграждението, заплатено на дружествотогарант, е заплатено на „Изи Асет Мениджмънт“ АД и то по процесиите договори за паричен заем, не съответствало на представените по делото писмени доказателства. Неправилно било и осъждането на „Изи Асет Мениджмънт“ АД да възстанови на ищеца, суми заплатени като възнаграждение на „Файненшъл България“ ЕООД за предоставени гаранции за плащане във връзка със сключени между ищеца и гаранта договори за предоставяне на гаранция. Твърди се също така, че констатацията на съда, че по трите процесни договора за паричен заем дружеството било предоставило на ищеца в заем сума в общ размер на 2065,80 лв., при положение, че реално предоставената сума била 3200 лв., била немотивирана и в несъответствие с приетите по делото доказателства и експертно заключение. Искането е въззивният съд да постанови решение, с което да обезсили или отмени първоинстанционното решение в частта, с която „Изи Асет Мениджмънт“ АД е осъдено да заплати на В. П. Н., сумата от 2796,20 лв. като част от сумата 15000 лв. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на 2 въззивната жалба от В. П. Н., чрез адв. А. с искане въззивната жалба да бъде отхвърлена, а Решение №942/22.07.2025 г. по гр. д. № 5037/2024 г. на Районен съд – П. да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за въззивното производство.

Въззивният съд след като се запозна с твърденията, изложени във въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК, прие за установено следното:

В исковата си молба против „Изи Асет Мениджмънт“ АД ищецът В. П.

Н. чрез своя процесуален пълномощник е твърдял, че в периода 01.09.2019 г. 23.04.2024 г. е сключил от разстояние и на място в офис поредица от договори за паричен заем с ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК:

131576434, по които e усвоявана сума, но е и надплатена значителна сума.

Твърдял е, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД не включва в договорите размера на възнаграждение за предоставяне на гаранция от „Файненшъл България“ ЕООД, което представлявало задължителен разход, поради което договорите до един били недействителни. Ищецът е заявил, че не пази издадените платежни нареждания по тези договори, поради което ще доказва твърденията си с експертиза.

През периода 2022 г. – 2024 г. ищецът бил сключил три договора за кредит, като само по двата от тях имало погасителни планове - погасителен план към договор за паричен заем № ******** от 23.04.2024 г. (изплатен изцяло) и погасителен план към договор за паричен заем № ******** от 26.02.2024 г. (изплатен изцяло). Към Договор за паричен заем №******** от 03.10.2022 г. нямало изготвен погасителен план.

Параметрите на договорите били, както следва:

Договор за паричен заем № ******** от 03.10.2022 г. със сума на кредита 600 лева (усвоени са по-малки суми) с обща сума за връщане в размер на 902 лева за пет месеца. ГПР 41,72% и ГЛП 35%. Двуседмични вноски.

Договор за паричен заем № ******** от 26.02.2024г. със сума на кредита 2000 лева (усвоени са по-малки суми) с обща сума за връщане в размер на 3047 лева за пет месеца. ГПР и ГЛП не било ясно как са определени.

Двуседмични вноски.

Договор за паричен заем № ******** от 23.04.2024 г. със сума на кредита 600 лева (усвоени са по-малки суми) с обща сума за връщане в размер на 913 лева за пет месеца. ГПР и ГЛП не било ясно как са определени.

Двуседмични вноски.

Цитира решение С-714/22 на СЕС (т.45 и т.46 от мотивите), според 3 което, когато в договора за потребителски кредит са предвидени разходи, които са задължително условие за отпускане на кредита или са конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, се счита, че има налице нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като това представлява общ разход по кредита за потребителя. В това решение на СЕС се тълкували допълнителните услуги, предоставяни от друго дружество, но допълнителната услуга на „Файненшъл България“ (капиталът на което бил притежание на ответника) попадала в същата хипотеза на задължителен разход в договора за потребителски кредит, чиято цел била да прикрие реалните разходи, които потребителят ще понесе. Срещу потребителя била упражнена заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 2, т.4 от ЗЗП, тъй като неправилно била посочена общата дължима сума в договорите.

Ищецът е твърдял, че посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Отделно от това, съгласно решение на СЕС по дело С-714/22, т.55, неточното посочване на ГПР се приравнява на липса на посочване на ГПР, което опорочава действителността на договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК във връзка с чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Ищецът е твърдял, че заемодателят не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно чл.

22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-т.9, договорът за потребителски кредит е недействителен, а съобразно нормата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Ответникът кредитодател не бил посочил правилно годишния процент на разходите по кредита и общата дължима сума, с което ограничил правото на ищеца да разбере на какви условия се съгласява, въз основа на което следвало договорът за потребителски кредит да бъде обявен за недействителен поради нарушаване на изричните задължения на чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК.

Ищецът е твърдял, че включването на подобна клауза за задължително осигуряване на обезпечение и заплащане на възнаграждение на „Файненшъл България“ представлявало скрито възнаграждение и по своята същност било задължителен разход.

4

Искането е съдът да постанови решение, с което да признае за установено, че Договор за паричен заем № ******** от 23.04.2024 г., Договор за паричен заем № ******** от 26.02.2024 г. и Договор за паричен заем № ******** от 03.10.2022 г. са недействителни на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК или заради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД. Моли се съда да осъди „Изи Асет Мениджмънт“ АД да заплати на В. П. Н. частична сума в размер на 1000 лева от пълната сума в размер на 15000 лева и законната лихва на основание чл. 55, ал.1, предл. първо от ЗЗД.

В открито съдебно заседание, с Протокол № 1158/21.06.2025 г. съдът е допуснал изменение в размера на предявения осъдителен иск от петитума на исковата молба, като същия следва да се счита за предявен за частична сума в размер на 2796,20 лв. от пълната сума в размер на 15 000 лв., както и законна лихва поради неоснователното обогатяване на ответното дружество за сметка на ищеца по договор за паричен заем № ********, № ********, както и договор за паричен заем № ********, вместо предявените с петитума на исковата молба суми.

В срока по чл.131 от ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответното дружество, с който се твърди, че исковата молба е нередовна, тъй като в обстоятелствената й част липсвали фактически твърдения във връзка с посочения размер на осъдителната претенция - 1000 лв. Ответникът е поддържал, че дори и договорите за паричен заем да бъдели обявени за недействителни, то дружеството би дължало на основание чл.23 ЗПК сума в общ размер 327,26 лв. В тази връзка е направено възражение за цената на иска.

Твърди се, че предявените искове са недопустими поради липса на правен интерес на ищеца.

Съединяването на установителен с осъдителен иск било недопустимо поради идентичност на предмета на спора. Това било така, защото в хода на исковото производство по осъдителен иск ищецът имал процесуална възможност не само да се позове и да докаже нищожността на сключения договор, по който е заплатил сумата, но и можел да претендира да бъде осъдена насрещната страна да му заплати тази сума. В подкрепа на това твърдение е цитирана стара практика на ВС на НРБ и отдавна преодоляна практика на ВКС.

По същество ответникът е твърдял, че предявените искове са неоснователни както по основание, така и по размер. Редът и условията за сключване на договор за паричен заем, изискванията към неговото съдържание и условията за неговата действителност били предмет на 5

Директива 2008/48 и Закона за потребителския кредит, чиито разпоредби били lex specialis по отношение на разпоредбите на Директива 93/13, Закона за защита на потребителите и Закона за задълженията и договорите. Съгласно чл.