Определение № 22124 от 16.06.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 22124 гр. София, 16.06.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20251110143801 по описа за 2025 година

ОПРЕДЕЛЕНИЕ гр. София, 16.06.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав в закрито заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. д. № 43801/2025 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248 ГПК.

Подадена е молба с вх. № 119529/16.04.2026 г. от адв. М. Л., с която е направено искане за изменение на Решение № 5946/30.03.2026 г., постановено по гр. д. № 43801/2025 г. по описа на СРС, I I Г. О., 156-ти състав в частта за разноските. Твърди, че е процесуален представител на страна по делото, като съдът се бил произнесъл по разноските, но не в пълният им размер, съобразно представените списъци по чл. 80 ГПК. Поддържа, че правната защита и съдействие в рамките на исковото и заповедното производство е предоставена при условията на чл. 38 ЗАдв. Навежда доводи по отношение на дължимия размер на адвокатското възнаграждение, както и че в случая били приложими правилата на НМРАВ.

Излага съображения, че въпреки решенията на СЕС, съдът не можел да присъди адвокатско възнаграждение в размер по-малък от минималния размер. Твърди, че решенията на СЕС не били приложими, тъй като ВАдС не била търговска организация, а освен това имало изрична законова норма, която предоставя възможност да се определя минималния размер на адвокатското възнаграждение. Инвокира доводи по отношение приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК. Иска изменение на решението в частта за разноските.

Подадена е молба с вх. № 119525/16.04.2026 г. от адв. С. С., с която е направено искане за изменение на Решение № 5946/30.03.2026 г., постановено по гр. д. № 43801/2025 г. по описа на СРС, I I Г. О., 156-ти състав в частта за разноските. Твърди, че е процесуален представител на страна по делото, като съдът се бил произнесъл по разноските, но не в пълният им размер, съобразно представените списъци по чл. 80 ГПК. Поддържа, че правната 1 защита и съдействие в рамките на исковото и заповедното производство е предоставена при условията на чл. 38 ЗАдв. Навежда доводи по отношение на дължимия размер на адвокатското възнаграждение, както и че в случая били приложими правилата на НМРАВ.

Излага съображения, че въпреки решенията на СЕС, съдът не можел да присъди адвокатско възнаграждение в размер по-малък от минималния размер. Твърди, че решенията на СЕС не били приложими, тъй като ВАдС не била търговска организация, а освен това имало изрична законова норма, която предоставя възможност да се определя минималния размер на адвокатското възнаграждение. Инвокира доводи по отношение приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК. Иска изменение на решението в частта за разноските.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е подаден отговор на молбите от „Топлофикация София“ ЕАД, като се твърди, че молбите са неоснователни. Твърди, че претендираните разноски в рамките на заповедното производство не били дължими, тъй като възражението не следвало да се мотивира. Поддържа, че по делото не са представени доказателства от които да се направи извод, че е приложимо правилото на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. – съответно, че ответника материално затруднено лице, а освен това не били представени договори за правна защита и съдействие. Навежда доводи, че липсват и доказателства, че ответника е близък на процесуалният представител по смисъла на чл. 38 ЗАдв. Излага съображения, че евентуално, ако се дължало адвокатско възнаграждение, то същото трябвало да бъде в справедлив размер, при съобразяване на критериите за фактическа и правна сложност на производството. Иска молбите да бъдат оставени без уважение.

Съдът, като взе предвид становището на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Молбите са подадени в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима, като по същество съдът намира, че молбите са неоснователни по изложените по-долу мотиви.

Представен е Договор за правна защита и съдействие от 30.09.2025 г., сключен между С. И. И. от една страна, в качеството на доверител и адв. М. Л. Л. от друга страна, в качеството на довереник. По силата на договора доверителя е възложил на довереника извършването на правна защита и съдействие по гр. д. № 43801/2025 г. по описа на СРС, 156-ти състав, като довереника – адвокат е приел защитата, при възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Приложен е Договор за правна защита и съдействие от 30.09.2025 г., сключен между В. С. И. от една страна, в качеството на доверител и адв. С. С. С. от друга страна, в качеството на довереник. По силата на договора доверителя е възложил на довереника извършването на правна защита и съдействие по гр. д. № 43801/2025 г. по описа на СРС, 156-ти състав, като довереника – адвокат е приел защитата, при възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Представен е Договор за правна защита и съдействие от 01.07.2025 г., сключен между В. С. И. от една страна, в качеството на доверител и адв. М. Л. Л. от друга страна, в качеството на довереник. По силата на договора доверителя е възложил на довереника извършването на правна защита и съдействие по ч. гр. д. № 31282/2025 г. по описа на СРС, 156-ти състав, като довереника – адвокат е приел защитата, при възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Приложен е Договор за правна защита и съдействие от 01.07.2025 г., сключен между С. И. И. от една страна, в качеството на доверител и адв. С. С. С. от друга страна, в качеството на довереник. По силата на договора доверителя е възложил на довереника извършването на правна защита и съдействие по ч. гр. д. № 31282/2025 г. по описа на СРС, 156-ти състав, като довереника – адвокат е приел защитата, при възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

2

Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави.

Законодателят допуска цената на адвокатските услуги да бъде определена при свободно договаряне между довереника и доверителя, но не под предвидено в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл е разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.

Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.

Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.

Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при отправяне на преюдициално запитване.

Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.

Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест, националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила 3 на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09, т. 29.

С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват „като несъвместими с вътрешния пазар всички… решения на сдружения на предприятия…, които биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят покупни или продажни цени … споразумения или решения, които са забранени в съответствие с настоящият член, са нищожни“.

Горните съждения се потвърждават и от актулната практика на СЕС – Решение по дело C-438/22 г., в което е възприето, че: „1)

Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2)