Решение № 8518 от 08.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 8518 гр. София, 08.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИНА М. ГЕНЖОВА при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. Н.А като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело № 20251110122836 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Производството е образувано по искова молба, подадена от В. В. И., В. Н. И. и А.

В. И. срещу „..“ АД, с която са предявени субективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД искове за заплащане на сумата от по 3 998,33 лева на всеки от ищците или общо сумата от 11 994,99 лева, заплатена без правно основание във връзка с нищожен договор за заем №.., сключен между тяхната наследодателка .. И. и ответното дружество. Първоначално исковата молба е предявена за сумата от по 3 216,33 лева за всеки от ищците или общо 9 649 лева. С молба от 15.07.2025г. е направено изменение на размера на исковата претенция, като същата е предявена за 3 998,33 лева на всеки от ищците или общо сумата от 11 994,99 лева, като са представени доказателства за заплатена държавна такса съобразно увеличената цена на иска.

Ищците излагат, че тяхната наследодателка .. И. е заплатила на ответното дружество сумата от 11 994,99 лева, като оспорват наличието на валидно сключен договор за заем, доколкото липсвал подписан от същата договор. Излагат, че по твръдения на ответника между него и . И. бил сключен договор за заем №.. и договор за поръчителство №... Твърди, че дори да е бил валидно сключен посочения договор, то същият е нищожен поради противоречие с императивни законови разпоредби.

Счита, че посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния такъв, тъй като сред компонентите, които са включени в него не е възнаграждението по договор за поръчителство, а същото в действителност представлявало скрито възнаграждение по договора за заем. Оспорва, че в договора не е посочен начинът на прилагане на 1 лихвения процент. Не била спазена разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК, като шрифтът бил по-малък от 12. Изводът за нищожност на договорът за заем, обуславял и извод за нищожност на договорът за поръчителство, доколкото същият оставал без предмет. С оглед нищожността на договора за заем, то заемателят дължал само главницата по същия. Били представени доказателства, че по договора била заплатена сумата от 18 994,99 лева, като дължима била само главницата в размер на 7000 лева, а остатъкът от 11 994,99 лева била платена без правно основание и следвало да бъде върната на заемателя, в случай на нейните наследници, съобразно квотите им по ЗН. Моли ответникът да бъде осъден да им заплати претендираните суми, както и сторените в производството разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „..“ АД е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Сочи, че не са представени доказателства за извършените плащания в размер на 16 649 лева. Сочи, че по сключения между дружеството и наследодателя на ищците договор за заем, същата заплатила сума в размер на 9421,38 лева, от които 7000 лева главница и 2496,38 лева – възнаградителна лихва. Намира за неоснователна отправената към него претенция за връщане на сумата от 4654,62 лева, представляваща възнаграждение по договор за поръчителство с „..“ ЕООД. Действително съгласно сключения договор възнаграждението се изплащало чрез ответното дружество, но същото не оставало в неговия патримониум. Намира, че наведените от ищците възражения срещу действителността на сключения договор за заем са неоснователни. Същият отговарял на законовите изисквания. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Иска се да бъде определено минимално възнаграждение на процесуалния представител на ищците.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното:

Ищците са оспорили подписът, положен за .. да е изпълнен от нея в договор за заем №.. с ответника. Съдът намира възражението за неоснователно, доколкото ищците също така са представили доказателства за извършени плащания от страна на тяхната наследодателка по договор с този номер. От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че задължението е осчетоводено от ответното дружество, като главницата по договора е усвоена частично за рефинансиране на паричен заем №.. до размер от 5952,73 лева, а сумата от 1047,27 лева е получена при подписване на договора. Заемът не е формален договор, като макар да оспорват автентичността на подписа на .. в договора, ищците не оспорват получаването на заемната сума от нея, включително са съобразили размера на исковата си претенция като са приели за дължима от страна на наследодателката им сумата от 7000 лева, представляваща размер на главницата по договора за заем. Като наследници 2 по закон на .. ищците са процесуално легитимирани да предявят претенцията в посочените от тях в исковата молба квоти – по 1/3 за всеки от тях. /установява се от представено удостоверение за наследници от 27.01.2025г. на лист 32 от делото/.

Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС /решение № 23/07.07.2016 г. 5 по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о. и др./ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът следи служебно и за нищожността на договорните клаузи, предмет на договора, когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие произтича пряко от твърденията и доказателства по делото /в този смисъл Решение № 178/26.02.2015 г. по т. д. № 2945/2013 г., ВКС, II т. о. и Решение № 229/ 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., ВКС, ІІ т. о., т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/.

Съдът намира, че е налице поддържаното от ищците основание за нищожност на клаузата от договора за кредит, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение, както и за нищожност на сключения въз основа на нея договор за предоставяне на гаранция.

Съдът намира, че уговореното възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен като такъв в ГПР по договора за потребителски кредит. Съгласно §1, т.1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита.

Видно от представения по делото договор за паричен заем №..от 30.03.2023г., чл.4, заемателят се е задължил в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, отговарящи на 3 посочените в договора условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки.

Съдът намира, че въведените в договора условия към изискваното обезпечение, както и срокът за предоставянето му – 3-дневен от сключване на договора, създават значителни затруднения за длъжника за изпълнение на договора. Посочената уговорка влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. В случая договорът за кредит и договорът за поръчителство са сключени едновременно, като съгласно договора за предоставяне на поръчителство възнаграждението по този договор е в размер на 4654,62 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 258,59 лева, на „..“ АД, което е овластено да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението за заплащане на възнаграждението по този договор. Следователно възнаграждението за поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР, доколкото сключения договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит.

Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Така уговореното възнаграждение по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая, при главница 7000 лева, срок за изплащане 18 месеца, ГПЛ в размер на 40%, с обща дължима сума по договора в размер на 9421,38 лева, при включване на уговорената такса към дружеството поръчител в размер на 4654,62 лева към ГПР, то ГПР би надхвърлил многократно установения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер.

Съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

4

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди заемателя относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.

Следователно договор за заем №..от 30.03.2023г. между .. И. и „..“ ЕООД и договор за предоставяне на поръчителство между „..“ ЕООД и .. И. №..от 30.03.2023г., който е сключен на основание клауза от договор за потребителски кредит, която противоречи на императивна законова норма, се явяват нищожни на основание чл.26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД.

С оглед това на основание чл.23 ЗПК заемателят дължи връщане само на главницата, като всички останали суми, които е заплатил са получени без правно основание и подлежат на връщане по реда на чл.55, ал.1 ЗЗД.

Установява се от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, че . И. е заплатила по договора сума в общ размер от 14 076 лева, с която е погасена главница в размер на 7000 лева, договорна лихва в размер на 2421,38 лева, и възнаграждение за поръчител 4654,62 лева. Доколкото се установи, че договорът е недействителен и се дължи само главницата от 7000 лева, то сумата от 7076 лева се явява платена без правно основание. Тъй като е предвидено възнаграждението за поръчителя да се заплаща заедно със задълженията по договора и не се събраха доказателства, от които да се установява сумата да е била преведена на дружеството-гарант и да е напуснала патримониума на отвеника, предявеният осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД е основателен и доказан и по отношение на сумата, представляваща възнаграждение по договора за гаранция.

Исковата претенция е в размер на 11 994,99 лева, която ищците се изложили, че е формирана като от сбора на сумите, за които са приложени по делото кратки съобщения от EasyCredit, е извадена главницата в размер на 7000 лева. По делото са представени кратки съобщения на лист 10-31 и 1015 104, с които се потвърждават получени плащания по договор 476337.