Решение № 144 от 04.03.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 144 гр. София, 04.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева при участието на секретаря Райна Г. Стоименова като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20258002101531 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 4799 от 23.10.2025 г. по касационна жалба на Б. Л. К., чрез адв. Ю. Д. е допуснато касационно обжалване на решение № 251/20.12.2024 г. по в.гр.д. № 420/2024 г. на Апелативен съд Велико Търново, с което като е отменено решение № 219 от 27.05.2024 г. по гр.д. № 207/2024 г. по описа на Окръжен съд Русе, е уважен предявения от М. И. С. срещу касатора иск с правно основание чл.79 вр. чл.82 ЗЗД за сумата от 25 191,23 лв.обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 2.02.2023 г. до окончателното изплащане.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа на първо място, че то е неправилно, тъй като е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на основното възражение на ответника, заявено в отговора на исковата молба, а именно, че клаузата на т.11 от подписаното между съпрузите споразумение по чл.51, ал.1 СК, е нищожна поради накърняване на добрите нрави. В изложението, обективирано в касационната жалба и в молбата-уточнение от 19.02.2025 г., се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй 1 като при постановяването му се нарушени правилата на формалната логика – основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В открито съдебно заседание касаторът не се явява и не се представлява. От процесуалния му представител е депозирана молба, с която заявя, че поддържа касационната жалба и същата да бъде уважена.

Претендира присъждане на сторените разноски по приложен към молбата списък по чл.80 ГПК.

Насрещната страна М. И. С., чрез адв. Б., е депозирала отговор, в който излага становище, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че изложените доводи за неправилност на решението, са неоснователни. В открито съдебно заседание насрещната страна не се явява и не се представлява. От процесуалния й представител е депозирана молба, с която е заявено становище, че въззивният съд е следвало да обезсили решението на първата инстанция в частта, с който е налице произнасяне за сумата над 25 191,23 лв., а в останалата част постановеното въззивно решение е правилно и моли същото да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА.

Касационното обжалване на решението е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК поради наличието на вероятност въззивното решение да е недопустимо - като постановено по допуснато изменение на иска в нарушение на нормата на чл.214, ал.1 ГПК.

За да отмени решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени исковете на М. И. С., квалифицирани от последния като такива с правно основание чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД, съответно за сумата от 5 448,12 лв. – внесена от нея сума по изп.дело № 1010/2020 г. по описа на ЧСИ ХаджиИ., за сумата от 16 908,09 лв. – половината от разпределената на „Банка ДСК“ АД сума след извършената публична продан по същото дело и за сумата от 8 283,14 лв. – платени от ищцата такси и разноски в изпълнителното производство, въззивният съд е приел, че дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна. При съобразяване на изложените в исковата молба факти и обстоятелства и тези, изложени в молбата за изменение на иска от 31.01.2024 г. и допуснатото такова от първоинстанционния съд с определение от 19.02.2004 г., въззивният съд е 2 приел, че претенцията на ищцата е в общ размер на 25 191,23 лв. и се основава на твърдяно неизпълнение от ответника на договорно задължение, поето с подписаното между страните споразумение по чл.51, ал.1 СК, поради което е дал правна квалификация на същата по чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД – обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпяна загуба поради неизпълнение на т.11 от споразумението. Въпреки приетото, че претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е в общ размер на 25 191,23 лв., а съгласно диспозитива на първоинстанционното решение, искът е отхвърлен за сума в общ размер на 30 639,35 лв., въззивният съд не е обезсилил решението в частта, с която е налице произнасяне за сумата над 25 191,23 лв., а е отменил изцяло решението и е постановил друго, с което е уважил иска при дадена правна квалификация по чл.79, ал.1, вр. чл.82 ЗЗД до предявения размер от 25 191,23 лв. Посочил е, че доколкото първоинстанциионният съд се е произнесел по наведените в исковата молба обстоятелства и петитум, но е дал неправилна правна квалификация на иска, решението му не е недопустимо, а неправилно. За да уважи иска, въззивният съд е приел, че споразумението по чл.51, ал.1 СК има договорен характер и в рамките на свободата на договаряне страните са уредили материално-правните последици от прекратяването на брака, като в т.11 от същото, са се споразумели, че след прекратяване на брака, съпругът Б. К. ще заплаща дължимите месечни вноски по получените от него или съпрузите по време на брака банкови кредити. За неоснователно е приел заявеното в срока за отговор възражение за нищожност на клаузата на т.11 от споразумението като противоречаща на закона и накърняваща добрите нрави, поради нееквивалентност на престациите. При съобразяване на събраните по делото доказателства, е приел, че по образуваното въз основа на изпълнителен лист, издаден в полза на „Банка ДСК“ АД, изп.дело № 1010/2022 г., ищцата в изпълнение на подписано с банката споразумение е внесла сума в общ размер на размер на 8 283,14 лв., от които 5 448,12 лв. – месечни вноски за погасяване на кредита и 2 735,02 лв. - такси по изп.дело, а след публичната продан на имота, който е придобит в режим на СИО, на банката е преведена сумата от 33 802,22 лв., половината от която е в размер на 16 903,11 лв. и която съгласно т.11 от споразумението между страните, е дължима от Б. К.. При така установените факти, въззивният съд е стигнал до извод, че в резултат на неизпълнение на поетото с т.11 от споразумението задължение от страна на 3 ответника, за ищцата са настъпили имуществени вреди под формата на претърпени загуби в общ размер на 25 191,23 лв., поради което искът се явява основателен.

Настоящият състав на ВКС приема, че въззивното решение е частично недопустимо – в частта, с която съдът се е произнесъл по иска с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД за сумата над 5 448,12 лв. до 25 191,23 лв. въведена в процеса под формата на недопустимо изменение както на основанието, така и на петитума на първоначално предявения иск, като съображенията за това са следните:

Съгласно чл.214, ал.1 ГПК в първото заседание за разглеждане на делото ищецът може да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на ответника съдът прецени това за уместно. Той може също, без да измени основанието, да измени своето искане. Изменението на иска представлява предприета от ищеца промяна на основанието или петитума на иска, при която процесуалните действия, извършени по първоначално предявения иск, запазват силата си и спрямо новия предмет или новата страна по делото.

Основанието на иска представляват фактите, с които ищецът свързва възникването и съществуването на спорното право, чиято защита се търси в исковия процес. Изменението на иска може да доведе до намаляване на първоначално предявения иск чрез частично оттегляне или отказ от иска, до увеличаване на първоначално предявения иск чрез предявяване на допълнителен петитум за размер над първоначално заявения, до заменяне на първоначално заявения иск с друг иск – при замяната на посоченото в исковата молба основание на иска с ново основание, или до обективно съединяване на искове - при предявяването на ново основание на иска наред с първоначално заявеното основание – в този смисъл за и разясненията, дадени в мотивите към т. 2-В от ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк.д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС. Когато ищецът, който е предявил иск за обезщетение на конкретна имуществена вреда, след подаването на исковата молба изложи нови факти и обстоятелства – посочи друга вреда, която твърди да е претърпял и за която претендира същото по размер обезщетение от ответника, е налице въвеждане на нов юридически факт, респ. – налице е изменение на основанието на иска.

Последното е допустимо в хипотезата на заменянето на първоначално заявеното основание, т.е. ищецът продължава да претендира обезщетението, но вече за новопосочената вреда, вместо да първоначално посочената в 4 исковата молба вреда.Такава замяна на основанието на иска е допустима найкъсно в първото по делото открито съдебно заседание за разглеждане на делото пред първата инстанция, ако съдът намери за уместно въвеждането на новото основание на иска с оглед защитата на ответника, и ако ищецът не изменя размера на претендираното обезщетение – чл.214, ал.1 ГПК. При спазване на изискванията на чл.210, ал.1 и чл.214, ал.1 ГПК е допустимо новопосочената вреда да бъде добавена като ново основание на иска, но само при условията на евентуалност, т.е. ищецът може да заяви, че претендира същото по размер обезщетение на новопосочената вреда, при процесуалното условия, че съдът не уважи иска на вече заявеното основание – първоначално посочената в исковата молба вреда. Допустимо е и ищецът да посочи новото основание като главно, а първоначално заявеното – като евентуално. В горните случаи на допустимо изменение на основанието му, искът за претендираното обезщетение се счита предявен на новото основание, не от датата на исковата молба, а от датата на заявяването на новото основание по делото. Недопустимо е по реда на изменение на иска ищецът да претендира – при условията на обективно кумулативно съединяване – едновременно както обезщетение за новопосочената вреда, така и обезщетение за първоначално посочената в исковата молба вреди, дори и в рамките на размера на последното. Това е така, защото по този начин се стига до едновременно изменение, и на основанието, и на петитума – претендират се две различни обезщетение за две различни вреди, което е недопустимо съгласно разпоредбите на чл.214, ал.1 ГПК.

С исковата молба ищцата е предявила иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени от нея вреди под формата на претърпени загуби поради неизпълнение на договорно задължение на ответника по т.11 от подписаното между страните споразумение по чл.51, ал.1 СК, в размер на 5 448,12 лв. – внесени от нея месечни вноски за погасяване вземането на взискателя „Банка ДСК“ ЕАД по изп.дело № 1010/2020 г. по описа на ЧСИ ХаджиИ., вкл. и след сключване на споразумението от 08.09.2022 г. между нея като длъжник и банката кредитор. След провеждане на третото съдебно заседание, ищцата е депозирала молба, докладвана от съда в открито съдебно заседание на 24.01.2024 г., в която са изложени нови обстоятелства, установени със събраните в хода на делото писмени доказателства и заключението на съдебно 5 икономическата експертиза и са посочени други претърпени от ищцата вреди, за които също претендира обезщетение и е поискано изменение на предявения иск. В изпълнение на указанията на съда, с последваща молба от 31.01.2024 г., ищцата е уточнила новопосочените вреди, според която последните са настъпили в резултат на проведената на 17.02.2023 г. /т.е. след предявяване на иска/ публична продан на имота по изп.дело № 1010/2022 г. и се изразяват в заплатени от нея такси по изп. дело в размер на 2 835,02 лв. / 8 283,14 лв. – 5 448,12 лв./ и в половината от сумата, разпределена на банката за погасяване на задължението след публичната продан на имота в размер на 16 908,09 лв. С определение от 19.02.2024 г. първоинстанционният съд е приел, че молбата за изменение на иска е допустима и е допуснал изменение на първоначално предявения иск за заплащане на обезщетение за вреди в размер 5 448,12 лв., като е приел че искът е предявен за сумата от 25 191,23 лв. и се е произнесъл по същество по претенцията на ищцата за заплащане на обезщетение, дори в размер над посочения от нея от размер от 25 191,23 лв., въведена в процеса под формата на недопустимо изменение както на основанието, така и на петитума на първоначално предявения иск. Извод за недопустимост на заявената в нарушение на императивната забрана на чл.214, ал.1 ГПК искова претенция се съдържа в самата молба, с която е поискано да се допусне увеличение на иска, доколкото в нея са изложени твърдения, че основанието за заплащане на сумата 2 835,02 лв. и сумата от 16 908,09 лв. е възникнало след завеждане на делото като последица от проведената публична продан на имота и извършеното разпределение на получената сума и заплатените такси по изпълнителното дело. Юридическият факт, релевиран като източник на допълнително въведените в процеса вземания за обезщетения за имуществени вреди, е различен от основанието на първоначално предявения иск за сумата от 5 448,12 лв. Следователно, искането за заплащане на присъдената от въззивния съд сума от 19 743,11 лв. /16 908,09 лв. + 2 835,02 лв. / не съставлява увеличение на иска по смисъла на чл.214, ал.1 ГПК, а предявяване на нов иск със самостоятелен предмет и основание.