Решение № 123 от 20.05.2025, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 123 гр. Смолян, 20.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Н. Кокудева

Членове:

Петранка Р. Прахова

Зоя Ст. Шопова като разгледа докладваното от Росица Н. Кокудева Въззивно гражданско дело № 20245400500514 по описа за 2024 година

Производството е по чл.258 –чл.273ГПК.

С обжалваното решение №192/10.10.2024г Маданският районен съд е признал за установено ,че В. Д. А.К./, с ЕГН: ********** , с адрес: гр.

Рудозем, ул. „П.Р. Славейков“ № 13,дължи на “ФОРУКОМ И КОМПАНИЯ“ ООД, ЕИК: *** със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул.

„Добруджа“ № 10, вх. Б, ет. 2, ап. 23, представлявано от Д.Р.Г., сума в размер н а 600 лева - главница по Договор за потребителски кредит №000-КН42831240/04.12.2017, сключен на 04.12.2017 година между “Форуком и компания“ ООД и В. Д. К., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 21.04.2023 г. до изплащането му, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 77/13.06.2023 г. по ч.гр.д. № 203/2023 г. по описа на РС Мадан, като е отхвърлен иска за установяване на дължимост на сума в размер на 114.67 лева – договорна лихва за периода от 04.12.2017 г. до 25.05.2018 г. и на сума в размер на 289.85 лева – законна лихва върху просрочената главница за периода от 25.07.2018 г. до 28.04.2023г.

Със същото решение е осъдена В. Д. А.К. да заплати на ФОРУКОМ И КОМПАНИЯ ООД, ЕИК: *** със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Добруджа“ № 10, вх. Б, ет. 2, ап. 23, представлявано от Д.Р.Г. сумата от 301,64 – разноски по ч.гр.д. № 203/2023 г. по описа на РС Мадан и сумата от 301,64 лева разноски по гр.д. № 256/2024 г. по описа на РС-Мадан по съразмерност с уважената част от иска.Осъдил е ФОРУКОМ И КОМПАНИЯ ООД, ЕИК: *** със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Добруджа“ № 10, вх. Б, ет. 2, ап. 23, представлявано от Д.Р.Г. да заплати на Адвокатско дружество "Милованови“, 1

БУЛСТАТ *** с адрес: гр. София, ул. „Хан Аспарух“ № 60, ет. 3, представлявано от управителя адв. Б.Л. сумата от 192 лева- адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, по съразмерност с отхвърлената част от иска.

Постъпила е въззивна жалба с вх.№3187/18.10.2024г от В. Д.

К.А., ЕГН ********** гр. Рудозем,чрез адв. Б.Л. срещу решение № 192/10.10.2024г. по гр.д.№ 256/2024г. по описа на районен съд –Мадан,в частта, с която по отношение на В. К.А. е признато за установено, че дължи 600 лв. - главница по договор за кредит, ведно със законната лихва върху нея.Претендира разноски за безплатно представителство за пред двете съдебни инстанции. Намира ,че решението е правилно в останалите си части.

В обжалваните части решението намира за неправилно ,тъй като съдът не събрал доказателства за твърдяното възражение за погасителна давност, направено в срока по чл.131 ГПК. В становище извън срока за отговор, на районния съд е посочено, че на 24.04.2024г., ответницата е изпратила до Районен съд - Пловдив имейл на [email protected] от нейния личен имейл - [email protected] В имейла от ответницата твърди ,че се съдържа изявление, за това че същата е посочила, че вземането е погасено по давност и е поискала същото да „отпадне по давност“. Въпреки това, счита ,че е налице волеизявление, съдържащо възражение по съществото на спора.Намира ,че действието е нередовно, но има белезите на отговор по чл.131 ГПК и съдържа в себе си възражение за погасителна давност. При това положение, счита ,че съда дължи на страната указания, съобразно чл.101 ГПК, предвид описаната нередовност. Посочено е в становището на доверителката му , че в случай, че съда се съгласи с тази теза, изрично заявява, че изявлението в имейла от 24.04.2024г. е адресирано от ответницата по настоящото дело до [email protected]от нейния личен имейл - [email protected], касае процесното гр.д.№ 256/2024г. на PC-Мадан, включително изрично ако съдът прецени, че изявлението в този имейл е двусмислено, уточнява, че същото касае възражение за погасителна давност срещу претенциите на ищеца по това дело.Счита ,че предвид възражението за погасителна давност, претенциите на ищеца подлежат на отхвърляне изцяло. Намира мотивите на съда за липса на основание за отлагане на делото за неправилни,като в имейла няма посочен номер на дело. Счита ,че закона предвижда едно единствено изискване за формата на процесуалните действия - това е писмената форма, съгласно чл. 100 ГПК .Изискването за редовност на процесуалното действие е съвсем друг въпрос - тук съдът дължи указания в какво се изразява нередовността - в настоящия случай подателят да подпише изявлението си и електронен подпис и/или КЕП, както и да посочи номера на делото.На основание чл.З, ал.2 ЗЕДЕУУ, писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ съдържащ електронно изявление.

Изпращането на имейл изпълва това изискване, като това разбира се счита ,че не прави действието по-малко нередовно, но отново - тук се дължат указания на подателя.Поради това намира ,че съдът е следвало да изиска информация за изпратения имейл и да даде указания на подателката да посочи номер на делото, да подпише изявлението, както и евентуално - да конкретизира 2 възражението си за погасителна давност. Счита ,че съда неправилно, макар да е намерил, че договорът за кредит е недействителен, е присъдил законната лихва и разноските.За законната лихва с определение № 298 /12.02.2024 по т.д. № 630/2023г. на ВКС, I ТО, допуснато е касационно обжалване по въпроса „Когато съдът признае договор за потребителски кредит за недействителен по чл.22 ЗПК и присъди чистата стойност на главницата, следва ли съдът да присъди и обезщетение по чл.8б ЗЗД върху тази главница, когато сумата, която кредиторът би получил на основание чл.8б ЗЗД е сравнима и не значително по-малка от размера на изгубените на основание чл.23 ЗПК лихви? “ Обжалването е допуснато поради противоречие с акт на Съда на Европейския съюз - Решение по дело С-565/12 LCL Le Credit Lyonnais SA срещу Fesih Kalhan.Счита, че прилагането на чл.86 ЗЗД и годишна лихва от близо 10% до началото на миналата година и над 13% на година от миналата година, може да компенсира действието на санкцията да се загуби уговорената възнаградителна лихва. Предвид изискванията на съюзното право в цитираното решение, в този случай съдът е следвало да остави чл.86 ЗЗД без приложение.Установява ,че директивата по правило няма директен ефект в правоотношението между частните лица. Но, по въпроса за нейното приложение е формирана константна практика на ВКС /напр.решение № 2/17.03.2021 г. по т.д. № 2364/2019 г. на ВКС, II т.о.и др. /,съгласно която е налице задължение на националния съдия, произтичащо от задължението за лоялно сътрудничество на държавите-членки, предвидено в чл. 4, пар. 3 от ДЕС, да тълкува нормите на вътрешното законодателство съответно на тълкуването на актовете на Европейския съюз, включително така както е извършено в решенията на Съда на Европейския съюз и с оглед целите, които са предвидени за постигане от посочената директива. Счита ,че в случая, вземането за лихва не би било получено, тъй като то се основава на нищожна клауза на самостоятелно основание. Това разбиране намира ,че е в унисон с практиката на СЕС.Поради това моли въззивния съд да отмени решението на районен съд в обжалваните части и отхвърли исковите претенции.

Претендира разноски

В законният срок е постъпил писмен отговор от „Форуком и компания“ ООД, ЕИК: ***,със седалище и адрес на управление гр. Хасково, ул. „Добруджа“Хе 10, вх. Б, ет. 2, ап. 23, представлявано от управителя - Д.Г., чрез адвокат И.И. ,като счита така подадената въззивна жалба за процесуално допустима, но доводите на въззивника за обжалваната част от решението - за необосновани и неправилни. Счита, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо, правилно, и обосновано. Съгласно чл. 120 от ЗЗД давността не се прилага служебно. В исковото производство пред районния съд е следвало да бъде направено изрично възражение за изтекла погасителна давност. Видно от материалите по делото е, че отговор на исковата молба не е постъпвал в срока по чл. 131, ГПК. По заповедното производство, приложено към първоинстанционното дело, също липсват данни за направено такова възражение, а заповедта за изпълнение е връчена на В. А. по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Счита , че не е налице процесуално действие по надлежно релевиране на възражение за изтекла погасителна давност на претенциите на 3 ищеца по делото пред PC - гр. Мадан. Районният съд законосъобразно е постановил в мотивите на решението, че възражението за погасяване на вземанията по давност е преклудирано и не следва да бъде обсъдено. Дори такова възражение да беше депозирано и извършено по надлежния процесуален ред, намира ,че то би се явило необосновано. В Решение № 50173 от 13.10.2022 г. на ВКС, 3-то отд. на гражданската колегия е възприето, че „началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена и респективно, настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита.“ В процесния случай крайният падеж по кредита е бил на 25.05.2018 г., а искът по чл. 422 от ГПК се счита за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 21.04.2023 г. в Софийски районен съд, която дата се явява преди изтичането на 5-годишната давност и съгласно чл. 116, б. „б“ от ЗЗД тя е прекъсната, а изводът, че задължението е погасено по давност е неправилен. Намира ,че обосновано и правилно районният съд е счел искането на ответницата за отлагане на делото за неоснователно. В изпратеното изявление по електронната поща, което се твърди да е извършено от В. К., не се посочва номер на делото, няма как и да се установи авторството на самото волеизявление, то е негодно да породи правни последици и се явява ирелевантно за делото. Намира ,че първоинстанционният съд не е извършил процесуално нарушение, процесуалните права на ответната страна в исковото производство не са били възпрепятствани .Счита ,че районния съд правилно е отсъдил, че освен връщането на главницата по кредита от 600 лева, В. А. дължи и законната лихва съгласно чл. 86 от ЗЗД от датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК - 21.04.2023 г. пред Софийски районен съд до изплащане на вземането.

Претенциите на ищеца за законна лихва за забава за периода до подаване на заявлението и дължимата договорна лихва са отхвърлени.

В жалбата адв. Л. е цитирал определена хипотеза, обсъдена в определение на ВКС по т.д. № 630/2023 г., като се твърди, че прилагането на чл. 86 от ЗЗД компенсира действието на санкцията да се загуби уговорената възнаградителна лихва. Загубената възнаградителна лихва е в размер на 114.67 лева, а загубената лихва за забава - 289.85 лева. Присъдената лихва при приложение на чл. 86 от ЗЗД от датата на подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК - 21.04.2023 г. до изплащане на вземането счита ,че по никакъв начин не компенсира стойността на отхвърлените претенции.

Относно направеното доказателствено искане от въззивника счита, че същото е ненужно и ирелевантно, моли да бъде оставено без уважение. Предвид изложеното, моли да бъде оставена без уважение депозираната въззивна жалба от В. Д. А..Претендира разноски за настоящото производство за адвокатски хонорар.

Постъпила е частна жалба с вх.№3441/14.11.2024г по чл.248 ал.3 ГПК от В. Д. К.-А. от гр. Рудозем, чрез адвокат Б.Л. срещу Определение № 468 от 07.11.2024г. по гр.д.№ 256/2024г. по описа на районен съд-Мадан.

4

Намира ,че това определение е неправилно и незаконосъобразно и моли да бъде отменено като бъде постановено друго, с което измени въззивния съд съдебното решение по гореописаното гражданско дело, като отхвърли изцяло претенция за разноски на ищеца. Твърди ,че ответника е потребител, а спорът е за съществуването на задълженията му към ответното дружество, произтичащи от признатия от съда за частично недействителен, на осн. чл.22 ЗПК, договор за потребителски кредит при приложение на разпоредбата на чл.23 ЗПК. В молбата ни по чл.248 ГПК, установява ,че е посочил като съдебна практика - решение №129/30.07.2024г. по т.д.№630/2023г. на ВКС.В писменият отговор на жалбата неправилно е посочил, че не касае същия случай - случаят е точно същият, в който потребителят се домогва да докаже, че не дължи разноските, тъй като възлагането им върху него ще наруши принципа на ефективност, заложен както в директивата, регулираща забраните неравноправни клаузи в потребителските договори, така и в директивата за потребителския кредит, установява ,че делото е негово и спорният въпрос е бил точно това. Намира ,че принципа е прост потребителят не трябва под страх от разноски да е демотивиран да упражнява правата си в съдебния процес. В случая, разноските по заповедното и исковото производство са повече от стойността на главницата - главницата е 600 лв., общия сбор на разноските е над 600 лв. Намира ,че разпоредба на чл.23 ЗПК е санкция по смисъла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/Ю2/ЕИО на Съвета (Директивата). В нея - чл.23 от същата, е предвидено, че „Държавите-членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции. Предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. “Чл.23 ЗПК е националната норма, съдържаща в себе си санкцията, която изисква директивата. Би желал да насочи вниманието на въззивния съд към изискването за ефективност, изложено по горе. Това изискване е същото по съдържание като изискването за ефективност на мерките по Директива 93/13 – относно неравноправните клаузи. На 16.08.2022г. е постановено Определение № 366/16.08.2022г. по ч.т.д. № 1085/2022г. на ВКС, I ТО., като спорът е бил за това, по иск с правно основание чл.55 ЗЗД, от потребител срещу банка, когато се претендира недължимо платено, въз основа на неравноправни клаузи, кому следва да се възложат разноските при частично отхвърляне на претенциите на потребителя - съобразно отхвърлената част на иска или изцяло в тежест на банката. Съставът на ВКС е намерил, че по въпроса е относимо решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С259/19 на Съда на Европейския съюз. В т. 96 от решението СЕС е приел за необходимо да се произнесе по въпроса дали е съвместимо с принципа на ефективност, възлагането на потребителя на съдебните разноски в зависимост от върнатите му суми, при положение, че искът му е уважен в частта относно неравноправния характер на спорната клауза. На тези принципи стъпва и решение №129/30.07.2024г. пот.д.№630/2023г. на ВКС, I Т.О.