Решение № 76 от 26.04.2022, Окръжен съд - Видин

РЕШЕНИЕ

№ 76 гр. В., 26.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – В., II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: С. Ж. С.

Членове:

Г. П. Й.

Н. Д. Н. при участието на секретаря А. А.. Т. като разгледа докладваното от Г. П. Й. Въззивно гражданско дело № 20221300500071 по описа за 2022 година

Производството е по реда на Дял втори ,Глава двадесета ГПК /въззивно обжалване/.

С решение №522/05.11.2021 г. по гр.д.№795/2021 г. по описа на Районен съд-В. е осъдена С. Г. Ц. с ЕГН ********** от гр. В.ДА ЗАПЛАТИ на Т. СТ. Т. с ЕГН ********** от с. М. Д. сумата 3800.00 лева, представляващи обезщетение за причинените неимуществени вреди на 25.11.2020г., изразяващи се в претърпени болки и страдания, настъпили вследствие от ухапвания от куче порода каракачанка, ведно със законната лихва, считано от деня на увреждането - 25.11.2020 г. до окончателното издължаване, като претенцията в останалата част до пълния претендиран размер е отхвърлена като неоснователна.

Осъдена е С. Г. Ц. е ЕГН ********** от гр. В. ДА ЗАПЛАТИ на Т. СТ. Т. с ЕГН ********** от с. М. Д. разноски по производството в общ размер от 243.20 лева.

Осъдена е С. Г. Ц. е ЕГН ********** от гр. В. да заплати на адвокат Р. ДЛ. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 496.00 лева.

Осъдена е Т. СТ. Т. е ЕГН ********** от е. М. Д. ДА ЗАПЛАТИ на С. Г. Ц. с ЕГН ********** от гр. В. разноски по производството в размер на 310.00 лева.

1

Така постановеното от първоинстанционния съд решение е обжалвано от адвокат Н.А. като пълномощник на ответницата С. Г. Ц. със съдебен адрес град С. .

Твърди ,че за да постанови решението си ,съдът бил приел, че първоначално процесното куче било собственост на трето лице според ветеринарномедицинския паспорт от 15.12.2014 г., но че към момента на деянието от 25.11.2020 г. собствеността се била променила и въззивникът С.Ц. била станала собственик на кучето.ВРС посочвал и приодбивен способ на промяната на собствеността - показанията на свидетелите на ответницата и фактът,че процесното куче живеело в двора на въззивника С.Ц. в с.М. Д.

Също така ВРС приемал, че въззивникът С.Ц. е станала собсветник, тъй като била направила извънсъдебно признание, че кучето е нейно пред органите на МВР, съставен й бил предупредителен протокол по чл.65 от ЗМВР и била платила таксата за него в община Д. .ВРС уважил иска и защото въззивникът С.Ц. се била грижела за кучето, като го хранела в двора на с.М. Д..

Твърди се ,че решението на ВРС е неправилно - недопуситмо, а при условията на евентуалност и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материлния закон и при съществени процесуални нарушения.

Изразяват се доводи относно недопустимостта на решението .

За да уважи иска ,съдът приел, че собствеността на кучето е на въззивника С. Т. , като бил постановил решението си на факти, които не били въведени от ищеца в исковата му молба, нито съдът ги бил отразил в доклада си, както изисквал чл. чл.146 ал.1 т.1 от ТПК, а едва при постановяване на решението си ги въвел служебно.

Сочи ,че от исковите молби / първа и допълнителна/ били видни фактическите основания на иска, въведени от ответницата по жалба - тя твърдяла, въззивникът С. Т. е собственик на процесното куче, без да посочва някакъв факт в подкрепа на това твърдение и без да представя доказателства.

Твърдяла още, че пред полицейските служители въззивникът С. Т. била заявила, че живее в град Видин и храни кучето на два- три дни и че кучето не било регистрирано в община Димово.

Нямало други фактически основания на иска.

Същите факти от исковата молба ВРС приел и в доклада си по чл.146 ал.1 т.1 от ГПК. Вместо да се произнесе само по въведените факти от ищеца, 2 както изисквал чл.6 ал.2 от ГПК, в решението си ВРС уважил иска по невъведени от нея факти - че въззивникът С. Т. била направила извънсъдебно признание пред органите на МВР, че й бил съставен протокол по чл.65 от ЗМВР, че била собственица на кучето, че собствеността й се установява със свидетелските показания на свидетелите на ответницата по жалба и понеже била платила таксата за кучето в община Д..

Очевидно било, че такива факти не били въвеждани от ответницата по жалба в качеството й на ищца пред ВРС.

Доколкото нещо подобно се съдържало в писмената й защита, тези нови фактически основания били несвоевременно въведени в процеса - след приключване на съдебното дирене и след хода на делото по същество, т.е. след приключване на процеса, когато въззивникът С.Ц. нито имала право да прави възражения по нововъведените факти, нито да сочи доказателства т.е. била лишена е от възможността да се защитава.Поради това ВРС не следвало да постановява решението на несвоевременно въведени фактически основания, тъй като те били недопустими и като се позовавал на тях, съдът бил постановил недопустимо решение.

Освен това съдът бил постановил решението си на тези факти, които бил въвел служебно в нарушение на диспозитивното начало в процеса.Съгласно чл.6 ал.2 от ГПК предметът на делото се определял от страните, а не служебно от съда.Поради това ВРС бил постановил недопустимо решение, тъй като се бил произнесъл на основане недопустимо въведени в процеса факти.

Предвид горното и на основание чл.270 от ГПК се иска да бъде постановено решение, с което да се обезсили първоинстаницонното решение и да се присъдят на въззивникът С.Ц. направените разноски по производството за двете съдебни инстанции.

Изразяват се подробни доводи относно неправилността на съдебното решение.

Поддържа се ,че бил нарушен е чл.50 ал.1 от ЗЗД, тъй като искът бил уважен без са налице законовите основания, визирани в текста.Съдът бил допуснал неправилна квалификация на спорното право, като бил посочил част от правното основание на иска чл.50 от ЗЗД.В този текст се съдържали две хипотези - отговорност за вреди от вещи на две категории лица.

3

В исковата молба се претендирала отговорността на въззивника С.Ц. като собственик на кучето, а не и както лице, под чийто надзор то се намира.Следователно съдът трябвало да даде друга квалификация на иска, тъй като по закон тя се определяла от предмета на спора т.е. от въведените от ищеца факти.ВРС отказал да даде квалификация на иска по чл.50 изр.1 предложение 1 от ЗЗД, както изрично било поискано в съдебно заседание.

Неправилната правна квалификация била резултат от неправилно приложение на материалния закон, поради което съставлявала основание за отмяна на първоинстанционното решение

На второ място не било налице основанието на чл.50 от ЗЗД и въззивникът С.Ц. не следвала да отговаря, тъй като тя не била собственик на процесното куче,като се изразяват подробни доводи в тази насока.ВРС бил приел,че въззивникът С.Ц. е собственик на куче, порода „каракачанка”, което на 25.11.2020 г. било отвързано и ухапало ответницата по жалба на улицата в с.М. Д.ВРС приемал, че представения от въззивника С.Ц. ветеринарен паспорт на кучето удостоверявал собствеността му през м.март 2015 г. на трето лице - племенника на жалбоподателката, но се мотивирал, че нямало пречка собствеността да е променена към момента на инцидента на 25.11.2020 г.

Твърди се ,че ВРС приемал, че собствеността на кучето се е променила и че въззивникът С.Ц. била собственик на кучето, тъй като била направила извънсъдебно признание- признала факта, че била собственица на кучето пред органите на МВР в дадените от нея сведения по преписка на МВР от 26.11.2020г., не била казала на МВР, че кучето е на другиго и органите на МВР й съставили протокол за предупреждение по чл.65 от ЗМВР. В подкрепа на това се посочвало, че въззивникът С.Ц. платила таксата за кучето в общината.Според ВРС въззивникът С. Ц. била собственица на кучето и според „категоричните показанията на свидетелите”, но ВРС не посочвал кои са тези свидетели.

Поддържа се във въззивната жалба ,че изложените по-горе мотиви на съда противоречали на закона и на доказателствата по делото.Ако те били обсъдени обективно, ВРС щял да стигне до безспорния извод, че въззивникът С.Ц. не е собственик на кучето, което сочело на съществени процесуални нарушения.

4

На трето място се поддържа ,че по делото се събрали безспорни доказателства, че жалбоподателката С.Ц. не е собственик на кучето.Тя била представила в с.з. по делото ветеринарен паспорт на кучето „Т.”, което било родено на 15.12.2014 г. и който момент бил меродавен да се реши въпроса за неговата собственост в момента на раждането.В паспорта собственик било записано лицето А. Ц. от град С..Към този момент действал ЗВМД в редакцията от 28.11.2014 г. и в чл.174 ал.1 било записано, че собствениците на кучета ги представят на ветеринар за издаване на паспорт , а в чл.174 ал.2 от ЗВМД –че собственикът регистира кучето при ветеринар, както бил сторил собственикът А. Ц..

Същият извод следвал и от чл.37 от Закона за защита на животните, в актуалната редакция към датата на раждане на кучето „Т.” - съгласно текста регистрацията на кучета се извършва по реда на чл.174 от ЗВМД, както в случая бил постъпил неговия собственик.Следователно бил налице паспорт, удостоверяващ собствеността на кучето към момента на раждането му.

Незаконосъобразен бил мотивът, че след това и към момента на инцидента 25.11.2020г. собствеността на кучето е преминала от А. Ц. на жалбоподателката.

Още повече, в противоречие със закона и фактите бил мотивът на ВРС, относно придобивния способ, по който въззивникът С.Ц. била придобила собствеността на кучето-според ВРС че тя била станала собственик чрез показания на свидетели.Този мотив противоречал на чл.77-чл.98 от ЗС.В тези текстове изрично и изчерпателно били посочени придобивните способи, по които можела да се придобие вещ.Очевидно било, че не са сред законните придобивни способи тези, които приемал ВРС - свидетелски показания, извънсъдебни признания, плащане на данъци, предупредителни протоколи по чл.65 от ЗМВР.

На четвърто място

ВРС не се съобразявал с разпоредбите на приложимия закон - Наредба за овладяване на популацията на безстопанствените кучета на територията на община Д. приета през 2016 г., изменена с Решение № 334/30.05.2018 г. на ОбС Д..

В чл.1 от Наредбата било очертано приложното й поле - регламентира се реда и начина на придобиване, регистрация ,деклариране, притежаване на кучета.

5

В чл.2 от Наредбата изрично се приемало как се удостоверява придобиване на куче - имало четири хипотези, свъзани е наличие на договор за покупко- продажба или дарение на куче, митнически документи при внос или придобиване на безстопанствено куче.

Очевидно било, че ответницата не е представила по делото нито един от тези документи, изисквани от Наредбата, за да се приеме, че собствеността на кучето „Т.” е била променена след издаване на ветеринарния паспорт и към момента на деянието на 25.11.2020 г.

Очевидно било, че решението на ВРС противоречи на чл.77-чл.98 от ЗС и на цитираната Наредба на ОбС Д. след като съдът приемал, че собствеността на кучето е преминала върху жалбоподателката чрез придобивни способи, извън изрично и изчерпателно изброените такива в закона.

Без всякакво правно значение относно собствеността на кучето бил фактът кое лице е плащало определената годишна такса за кучето.Съгласно чл.9 ал.1 от Наредбата на ОбНС Д., „стопанинът” на кучето има задължение да плаща таксата, а не собственикът. Съгласно §4 т.6 от ДР на Наредбата на ОбНС Д., „стопанин на домашно куче” е лицето, на което име е извършена регистрацията.

Нямало доказателства на чие име е регистирано кучето, а фактът, че ответницата е платила таксата, нямал никакво отношение към собствеността на кучето- това било задължение на стопанина на кучето.Доколкото била направила плащане, то било като услуга на племенника си, собственик на кучето.

На пето място, относно собствеността на кучето „Т.” били разпитани и свидетели по делото - Л. А. и К. П..Те давали показания, че кучето е доведено на селото от А. Ц.- племенник на оветницата.Донесъл го като малък от София и го оставил там за гледане- първоначално от баба му, после от баща му и т.н.Ответницата не била живяла в дворното място- тя имала друг селски имот, в друго село.Доколкото е идвала в този имот, то било да се види с майка си, с брат си.Не била идвала специално да храни кучето.Това задължение имал брат й Ц., който носел чували с храна от София и което свидетелитеочевидци установявали.Тези свидетелки били съседи на дворното място, където е живеело кучето, имали многогодишни преки непосредствени 6 впечатления от него, давали категоричнви показания и следва да им бъде дадена вяра.Още повече - показанията им се подкрепяли и от релевантните писмени доказателства относно собствеността на кучето.