Определение № 697 от 12.12.2023, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 697 гр. Враца, 12.12.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Борис К. Динев като разгледа докладваното от Борис К. Динев Въззивно частно гражданско дело № 20231400500379 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдебното производство е по реда на чл.248, ал.3 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Образувано е по частна жалба вх.№5459/30.06.2023г., подадена от адв. М. В. М.

- АК Пловдив, против Определение № 163/26.05.2023 г. по гр.д.№605/2022 г. по описа на Районен съд-Оряхово, с което постановеното по същото дело Решение №50/27.03.2023 г. е било изменено в частта за разноските и на основание чл.38, ал.2 от Закона да адвокатурата /ЗА/ ответника "Вивус БГ" ЕООД е осъден да заплати на Адв.

М. В. М. - АК Пловдив, сумата от 400,00 лв. за оказана правна помощ на ищеца С. В.

С. вместо първоначално присъдената сума от 800,00 лв.

В жалбата се поддържа, че определението е неправилно. Излагат се съображения, че съдът е бил сезиран с два кумулативно съединени иска установителен и осъдителен, за всеки от които се дължи отделно възнаграждение съгласно чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/. Посочва се, че според чл.7, ал.2, т.1 НМРАВ минималният дължим размер на адвокатското възнаграждение за всеки от исковете е 400,00 лв., поради което ответникът дължи разноски в общ размер от 800,00 лв., върху който следва да бъде начислен и ДДС.

Навеждат се доводи, че компенсацията на съдебните разноски за ищеца се извършва съразмерно с уважената част от исковите претенции, а в случая са уважени и двата иска. Изразява се несъгласие с мотивите на районния съд, че адвокатският хонорар следва да бъде определен общо, а не с оглед броя на исковете, както и че не 1 следва да се прилага механизма за преразпределянето му, приложим при заплащането на държавната такса, която се дължи за всеки иск поотделно. Излагат се аргументи, че законът предвижда компенсиране на заплатените от ищеца такси и разноски в една обща разпоредба, а адвокатското възнаграждение е част от съдебните разноски и също подлежи на преразпределяне съразмерно с уважената част от исковете, поради което следва да бъде съобразен броя на предявените уважени искове. В тази насока се извършва позоваване на практика на ВКС.

Жалбоподателят навежда и доводи, че осъдителният иск за връщане на платеното по договора е обусловен от иска за обявяване на нищожността му. Счита, че право на ищеца е да прецени в какъв обем е търсената защита, която в случая е съобразена със съдебната практика, според която за да бъде уважен иска по чл.55 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ следва договорът да е бил прогласен за недействителен.

В жалбата отново се посочва, че в случая са предявени два иска, поради което е приложима разпоредбата на чл.2, ал.4 и ал.5 НМРАВ и се дължи възнаграждение върху всеки от исковете поотделно. В тази насока се извършва позоваване и на практика на ВКС.

Прави се искане за отмяна на обжалваното определение и осъждане на ответника да заплати на жалбоподателя сумата от още 400,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение по втория иск.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна "Вивус.БГ" ЕООД. Жалбата е процесуално допустима като подадена от процесуално легитимирано лице, в законоустановения срок и против подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящия съдебен състав взе предвид следното:

Районен съд-Оряхово е сезиран с искова молба на С. В. С., подадена чрез адв. М.

В. М. - АК Пловдив, с която против "Вивус БГ" ЕООД са предявени следните искове:

1/ Иск за прогласяване нищожността на клаузите от сключен между страните договор за потребителски кредит, предвиждащи заплащане на такса за бързо разглеждане, както и допълнителни лихви и такси;

2/ Иск за осъждане на ответника на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата 190,63 лв., представляваща недължимо платена сума по договора за кредит, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното й изплащане. Образувано е гр.д.№605/2022 г. по описа на РС-Оряхово и с постановено по същото дело Решение №50/27.03.2023 г. предявените искове са уважени изцяло. Със същия съдебен акт "Вивус.БГ" ЕООД е осъдено да заплати на РС-Оряхово разноски в 2 размер на 100 лв., както и на основание чл.38, ал.2 от ЗА да заплати на Адв. М. В. М. АК Пловдив сумата от 800 лв. за оказана правна помощ на ищеца С. В. С..

По делото е депозирана молба от ответника "Вивус.БГ" ЕООД, с която се иска решението да бъде изменено по реда на чл.248 ГПК в частта, в която в полза на Адв.

М. В. М. - АК Пловдив е присъдено възнаграждение от 800,00 лв. и същото да бъде намалено до минимален размер от 400,00 лв., тъй като съединените искове се основават на един и същи правопораждащ факт, който предполага еднакъв интерес и защита на права. С обжалваното Определение №163/26.05.2023 г. РС-Оряхово е уважил тази молба и е изменил Решение №50/27.03.2023 г. по гр.д.№605/2022 г. в частта за разноските, поставени в тежест на "Вивус.БГ" ЕООД, като на основание чл.38, ал.2 ЗА е осъдил дружеството да заплати на Адв. М. В. М. - АК Пловдив сумата от 400 лв. за оказана правна помощ на ищеца С. В. С..

При така възприетото от фактическа страна, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

I. По допустимостта на обжалваното определение:

Пред районния съд не е бил представен списък по чл.80 ГПК за направените разноски от ответника "Вивус.БГ" ЕООД. Съдебната практика непротиворечиво приема, че представянето на списък по чл.80 ГПК е процесуална предпоставка за упражняване на правото да се иска изменение на съдебния акт в частта за разноските от тази страна, чието искане за присъждането им е уважено, но тя счита, че размерът им е неправилно изчислен. В хипотезата, когато производството по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на съдебния акт е инициирано от другата страна, върху която е възложена отговорността за разноски, допустимостта на искането не е предпоставено от представяне на списък по чл.80 ГПК. Този списък съдържа изброяване на разноските, които страната е направила и иска да й бъдат присъдени, а не тези, направени от насрещната страна и срещу които възразява. С оглед на това неговото представяне или непредставяне е ирелевантно за надлежното упражняване на правото на страната да иска изменение на решението в частта за разноските, които е осъдена да заплати на насрещната страна. В този смисъл - вж Определение № 397 от 29.07.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 499/2016 г., II т. о., ТК, Определение № 51 от 18.03.2022 г. на ВКС по ч. гр. д.

№ 755/2022 г., I г. о., ГК и мн.др.

Настоящият съдебен състав напълно споделя тази практика, поради което приема, че подадената от "Вивус.БГ" ЕООД молба за изменение на решението в частта, в която дружеството е осъдено да заплати разноски на адв. М. В. М. - АК Пловдив е процесуално допустима, ерго и постановеното по тази молба определение по реда на чл.248 ГПК също е процесуално допустимо.

II. По правилността на обжалваното определение:

3

Основният правен спор между страните се свежда до това дали на пълномощника на ищеца, осъществил безплатна правна помощ в условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА, следва да бъде присъдено отделно адвокатско възнаграждение за всеки от предявените обективно съединени искове.

Приложима към разрешаването на този спор е разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минимални адвокатски възнаграждения , според която за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете.

Настоящият съдебен състав намира, че посочената разпоредба не следва да бъде прилагана безрезервно, а с оглед спецификите на всеки отделен казус и в съответствие с основния принцип за справедливост.

Основание за този извод на първо място дава фактът, че с нормата на чл.36, ал.2, изр.второ ЗА законовата делегация е ограничена само до приемането на наредба от Висшия адвокатски съвет за определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение по договора, сключен между адвоката и неговия доверител - вж ТРОСГТК № 6/2012 г. С въвеждането на други правила за процедиране се надхвърлят рамките на така определената законова делегация, поради което съдът не може да е обвързан от предвидените ограничения в този подзаконов нормативен акт.

Освен това правилата на НМРАВ засягат не само потребителя на адвокатски услуги, но и насрещната страна в съдебното производството, тъй като ако същата загуби делото, в нейна тежест ще бъде възложен размерът на адвокатския хонорар под формата на подлежащи на възстановяване разноски в производство. Тези правила обвързват и съда, макар да са приети от частен стопански субект - Висшия адвокатски съвет, чийто членове са участници в съдебното производство, без да е предвидена възможност за отклонение от същите, т.е. на съда се отнема правото да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Тези съображения обуславят извод, че приетите правила ограничават правото на справедлив съдебен процес, което включва разглеждане на делото от справедлив независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон, което право е гарантирано в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и съответстващия чл.6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.

На следващо място изводът се подкрепя и от относима към казуса практика на СЕС.

В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 и С- 428/2016 Съдът на ЕС е приел, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба на България, съгласно която, от една 4 страна, адвокатът и неговият клиент не могат - под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката - да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, ограничава конкуренция в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС.

Посочено е също, че запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.

Макар и това решение да е относимо към минималния размер на предвидените възнаграждения в НМРАВ, настоящият съдебен състав намира, че извършеното в същото тълкуване може да бъде приложено и спрямо останалите ограничения, въведени със същия подзаконов нормативен акт. В случая липсва яснота относно легитимните цели, които оправдават наложените с нормата на чл.2, ал.5 НМРАВ задължения за съда при определяне и присъждане на дължимите адвокатски възнаграждения. Дори и да се приеме, че основната легитимна цел на Наредбата е гарантирането на ефективна правна защита, остава необяснимо защо съдът е лишен от възможността да присъди спрямо загубилата страна разноски за адвокатско възнаграждение, които да са пропорционални спрямо постигнатия по конкретното дело ефект на реализиране на тази цел.

С Решение от 28.07.2016 г. по дело C -57/2015 на СЕС е прието, че правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за защитата на съответното право.

Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата делото страна действително е понесла за адвокатска помощ, стига те да са разумни. Макар изискването за пропорционалност да не означава, че загубилата делото страна трябва непременно да възстанови всички направени от другата страна разноски, то все пак изисква страната, спечелила делото, да има право на възстановяване поне на една значителна и подходяща част от разумните разноски, които действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.