Решение № 89 от 15.02.2023, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 89 гр. С., 14.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.

Кирил Д. Павлов при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ивайло П. Г. Въззивно гражданско дело № 20221800500513 по описа за 2022 година

С Решение № 53 от 13.04.2022 г., постановено по гр.дело № 863/2021 г. по описа на Ихтиманския районен съд, е отхвърлен искът на „Т.Б.А.Б.“ ЕАД срещу Н. Т. за установяване на съществуване на вземания в размер на 3404,63 лв. - главница по Договор за потребителски кредит № 4001497333 от 06.03.2020 г., 647,63 лв. - договорна лихва за периода от 15.04.2020 г. до 10.02.2021 г., 104,36 лв. - обезщетение за забава за периода от 15.04.2020 г. до 18.03.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (01.04.2021г.) до окончателното изплащане на сумата. Със същото решение е прогласена нищожността на договора за потребителски кредит № 4001497333 от 06.03.2020г. между „Т.Б.А.Б.“ ЕАД и Н. Т., като сключен поради липса на съгласие.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба от „Т.Б.А.Б.“ ЕАД срещу горното решение.

Жалбоподателят твърди, че обжалваният съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен. Позовава се на заключението по съдебно- почерковата експертиза, въз основа на което прави извод, че между страните е налице валидно сключен договор, като подписът за кредитополучател е положен именно от Т.. Твърди, че е изпълнил задълженията си по договора, който валидно обвързва страните по него и не страда от пороци, вкл. във волята на страните. Счита, че основанието и размерът на задължението са били доказани от ССЕ и писмените доказателства, а вменяемостта на Т. към датата на подписване на договора - от съдебно- психиатричната експертиза. Оспорва изводите на вещото лице, вкл. решаващия такъв, че при подписване на процесното съглашение Н. Т. е действал под натиск. Счита, че договорът не е 1 нищожен, а тезата на съда в обратен смисъл (подкрепена със съдебна практика) противоречи на Конвенцията за правата на хората с увреждания.

Анализира разпоредбите на чл. 31, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, като прави извод, че същите не следва да се прилагат при временни състояния на невъзможност за ръководене на постъпките или разбиране на свойството им. Провежда историческо тълкуване на относимата към случая уредба на ЗЛС и ЗЗД, във връзка със Закона за лицата от 1907г. (понастоящем – отменен). Счита, че в настоящия случай не би могло да се говори за липса на съгласие и договорът не е нищожен, тъй като безспорно подписът положен върху договора е на ответника и същият е знаел, че подписва документ, срещу който получава облага. Подчертава, че дори ако договорът се окаже унищожаем, съдът е следвало да уважи алтернативното му искане да осъди ответника да върне чистата стойност на кредита. Моли съда да отмени обжалваното решение и да признае за установено, че Н. Т., в качеството си на кредитополучател (потребител) по ДПК № 4001497333/06.03.2020 г., дължи изпълнение на парично задължение към „Т.Б.А.Б.” ЕАД, в качеството му на кредитор по същия договор, в общ размер на 4156,62 лв., формиран от неизплатена главница в размер на 3404,63 лв., договорна лихва в размер на 647,63 лв. за периода от 15.04.2020 г. до 10.02.2021 г., и обезщетение за забава в размер на 104,36 лв. за периода 15.04.2020 г. до 18.03.2021 г. ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по 417 от ГПК (01.04.2021г.) до окончателното изплащане на задължението. При условията на евентуалност (ако съдът намери договора за унищожаем), моли за осъждане на ответника да върне сумата, с която се е обогатил (2499лв.) на основание чл. 58 от ЗЗД, във вр. чл. 55 от ЗЗД, във. вр. 34 от ЗЗД.

Постъпил е отговор, с който жалбата се оспорва и се споделят изводите на районния съд. Въззиваемият изразява несъгласие с твърденията на жалбоподателя, като на свой ред твърди, че, независимо от положения от него подпис под процесния договор, той не е изразявал съгласие за сключването му. Акцентира върху определената му с ЕР на ТЕЛК степен на неработоспособност. Сочи, че е поставен под ограничено запрещение, както и повода за това. Поддържа, че не винаги разбира свойството и значението на постъпките си. Оспорва да е получил сумата – предмет на договора. Прави изводи от показанията на двамата разпитани свидетели. Позовава се на заключението по СПЕ и подчертава извода на вещото лице, че не е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си и не е бил в състояние да ръководи действията си. Твърди, че не може да взема самостоятелни решения. Прави извод, че към момента на сключване на процесния договор той е бил формално дееспособен, но не е бил в състояние да прецени значението на извършваните от него действия, както и последиците от същите. Солидаризира се с извода на ИРС, че, макар дееспособен, той е бил в състояние на трайна неспособност да разбира действията си, откъдето прави извод, че договорът е нищожен поради липса на съгласие. Развива съображения, че такова съгласие не може да бъде дадено от лице, което не осъзнава отговорността, която поема с действията си. При условията на евентуалност поддържа основателността на останалите предявени насрещни искове. Счита, че са налице предпоставките по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, а евентуално – и по чл. 29, ал. 2 или чл. 30 от ЗЗД, които обуславят унищожаване на процесния договор поради измама или заплашване.

Поддържа, че е подписал договора под влияние на трети лица, срещу които е подадена жалба за измама. Намира за доказана представата му, че с 2 подписването на процесния договор не поема отговорност за връщане на сумата – негов предмет. Моли съда да потвърди обжалваното решение, а – ако прецени, че искът за нищожност на договора е неоснователен – да се произнесе по останалите искове за унищожаването на последния. Претендира разноски по чл. 38, ал. 1 от ЗА.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се представлява. От процесуалния му представител е постъпила молба, с която поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Позовава се на ТР № 5 от 2020г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което, договорът, сключен от дееспособно лице, ако при сключването му то е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи постъпките си, е унищожеам на основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.

В открито съдебно заседание пред Софийския окръжен съд въззиваемият не се явява. Представлява се от адв. Г., която оспорва въззивната жалба и поддържа подадения отговор, като моли съда да има предвид изложеното в него и да потвърди обжалваното решение. В случай, че предявеният насрещен иск се окаже неоснователен, моли съда да разгледа останалите насрещни искове. Претендира разноски.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред Ихтиманския районен съд доказателства, е вярно и изчерпателно описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

Във въззивното производство не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

І. По валидност

В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо формулирана.

ІІ. По допустимост

Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените такива.

ІІІ. По същество

Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД за дължима и неизплатена главница, възнаградителна лихва и лихва за забава по договор за потребителски кредит.

3

Както правилно е указано с доклада на делото, предпоставки за уважаване на установителните главен и акцесорни искове са валидното възникване на процесните задължения, както и техния настоящ размер.

Ищецът е доказал указаните му релевантни обстоятелства посредством представяне по делото на процесния договор за потребителски кредит № 4001497333 от 06.03.2020г., както и на доказателства за предсрочна изискуемост на задълженията по него.

Във връзка с това, съдът намира, че договорът за банков кредит по чл.

430 от ТЗ е консенсуален, а не реален, поради което следва да се счита за сключен с постигане на съгласие между страните по него - арг. от Определение № 392 от 4.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2571/2015 г., IV г. о., ГК.

На следващо място, размерът и изискуемостта на задълженията са доказани от инкорпорирания в договора погасителен план, регламентиращ броя анюитетни вноски и техните падежи, както и от представените в заповедното производство доказателства за надлежно уведомяване на кредитополучателя за волята на банката да направи кредита предсрочно изискуем.

От друга страна, за оборване на твърденията на ищеца, ответникът е предявил насрещни искове и представил доказателства, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен поради липса на съгласие, респ. унищожаем поради измама, заплашване и неспособност да разбира или да ръководи действията си към момента на неговото сключване – обстоятелства, чието доказване правилно е разпределено в тежест на ответника с доклада на делото.

1. По насрещния иск за нищожност на договора поради липса на съгласие .

По смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. първо, предл. второ, от ЗЗД, съгласие липсва тогава, когато волеизявлението изхожда от малолетно или от поставено под пълно запрещение лице, както и ако е направено несериозно, при мислена уговорка или при насилие, а също и при неточно предаване на текста или при влагане на различно значение в използваните термини.

В конкретния случай е релевирана само една от горните хипотези, а именно – упражнено върху ответника насилие. Такова, обаче, е останало недоказано, поради следните съображения:

На л. 90 от първоинстанционното дело се открива постановление за изпращане по компетентност на материали по прокурорска преписка, а на и л. 95 - писмо вх. № 466/03.02.2022г. в РС- Ихтиман. От тях се установява, че е образувано досъдебно производство № 5133М227/2020г. по описа на СДВР, пр.пр. № 2116/2020г. по описа на Специализираната прокуратура (понастоящем – закрита) за престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 1 от НК. От съвместното тълкуване на постановлението и на писмото може да се направи извод, че:

Досъдебното производство касае деяния, извършени на 09.03.2020г., която е последваща различна дата спрямо датата на сключване на процесния договор за потребителски кредит и датата на получаване на стоката. Отделно от това, инкриминираното 4 деяние е предаване на парична сума (която е съвсем различна от сумата по процесния договор), а не усвояване на кредита чрез закупуване на мобилен телефон (какъвто е процесният случай).

Съгласно изричното удостоверително изявление в писмото, към момента на изготвянето му срокът за разследване е удължен, а по досъдебното производство няма привлечени в процесуалното качество на обвиняеми лица. Следователно, наказателното производство не е приключило, а още по- малко- чрез постановяване на присъда. Поради това към настоящия момент не е налице хипотеза по чл. 300 от ГПК, съгласно който задължителна за гражданския съд е само влязлата в сила присъда (или акт с еквивалентно значение) на наказателния съд, но не и други актове или документи, каквито са представените в настоящото производство.