Решение № 485 от 29.12.2025, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 485 гр. Карлово, 29.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Цветана Т. Д. като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20255320101410 по описа за 2025 година

Производството е по иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД от Л. Д.

Б. /с предишно фамилно име Ч./, ЕГН: **********, с адрес: ***, чрез адв. П. Г. против „МИКРО КРЕДИТ“ EАД, ЕИК: 202073629, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 137, ет.3, представлявано от Г.А.А., Т.К.Ц. и „ФинФлайт“ ЕООД – изпълнителни директори, чрез адв. Г.

М., съдебен адрес: ***

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № 5342- 00024725 от 03.04.2019 г., по силата на който на ищцата са били предоставени в собственост заемни средства в размер на 2500 лева, а тя се задължила да ги върне на 18 вноски от по 175.35 лева, както и да заплати всички дължими по договора възнаграградителни лихви, такси и разноски. В погасителния план бил посочен фиксиран лихвен процент от 30.94% и годишен процент на разходите в размер на 50.00%.

Твърди, че в т.3 от договора за потребителски кредит тя се съгласила да ползва допълнителна услуга, представляваща финансиране и разсрочване от страна на ответника на застрахователната премия по сключен застрахователен договор със застраховател „Уника Живот“ АД, която 1 застраховка била сключена в полза на самия търговец като ползващо се лице и обезпечавала изпълнението на потребителския договор при настъпване на определени застрахователни рискове.

Съгласно застрахователната полица, застрахователната премия била в размер на 2250 лева, която в резултат на така наречената „допълнителна услуга“ по т.3 от договор за потребителски кредит № 5342-00024725 от 03.04.2019 г. се заплащала от третото ползващо се лице и кредитор по договора за потребителски кредит на месечни вноски от по 125 лева всяка, която се дължала от потребителя на търговеца заедно и към погасителната вноска по договора за потребителски кредит.

Ищцата твърди, че процесният договор за потребителски кредит № 5342-00024725 от 03.04.2019 г. е недействителен на основание чл.22 от ЗПК, поради противоречие с императивните изисквания на чл.11 от ЗПК относно съдържанието на договора, относно годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.

Видно от погасителният план било, че в договора за кредит липсва разпределение на вноските между различните неизплатени суми или каква част от вноската е за възнаградителна лихва и за главница. Липсвало включено и посочено плащането от 125 лева по допълнителната услуга – финансиране и разсрочване на застрахователна премия. В договора за потребителски кредит липсвала и общата сума, дължима от потребителя с включена такса за допълнителната услуга.

На следващо място, посоченият в договора за потребителски кредит размер на ГПР не бил верен, което водело до извод за липсата на този задължителен реквизит. Този извод се обосновавал от предвидената в т.3 от договора такса за допълнителна услуга – финансиране и разсрочване на застрахователна премия.

Съгласно константната съдебна практика „допълнителни услуги“ по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК били такива услуги, които нямат пряко отношение към насрещните престации на страните – предоставяне на парична сума и връщане на същата, ведно с възнаградителна лихва на определен падеж. Такива допълнителни услуги по смисъла на закона съставлявали например издаването на различни референции, удостоверения и служебни 2 бележки по отпуснатия кредит, за неговия размер или изправността на клиента. По смисъла на цитираната норма не представлявало допълнителна услуга предоставеното от ответника право на финансиране и разсрочване на застрахователна премия и то при положение, че същата тази застраховка е в полза на същия този търговец и обезпечава договора за потребителски кредит при смърт или трайна неработоспособност на потребителя. В процесния случай се налагал извод, че възнаграждението за пакет „допълнителни услуги“ по естеството си представлявал „скрит“ разход по кредита, който следвало ответникът да включи в годишния процент на разходите, каквото било изискването на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Включването му обаче в този процент щяло да доведе до многократно по-висок годишен процент на разходите, от посочения в договора 50%.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В този смисъл било и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички разходи, включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.

Предвид горното т. нар. „допълнителна услуга“ следвало да бъде включена в изчисляването на ГПР на разходите по кредита, което в процесния случай не било сторено, а това от своя страна водело до посочен неверен ГПР в договора за потребителски кредит.

В условията на евентуалност и ако съдът не сподели горните съображения за недействителност на договор за потребителски кредит № 5342-00024725 от 03.04.2019 г., ищцата твърди, че разпоредбата на т.3 от договора относно предоставената допълнителна услуга – финансиране и разсрочване на застрахователна премия е нищожна като противоречаща на разпоредбата на чл.10а от ЗПК. Финансиране на застрахователна премия и нейното разсрочване по застрахователен договор, свързан с договора за 3 потребителски кредит, и сключен в полза на кредитора противоречало не само на разпоредбата на чл.10а от ЗПК, но и на добротъвестността, тъй като този вид застрахователен договор бил в полза на потребителя и обезпечавал самия договор за потребителски кредит.

Ищцата моли съда да постанови решение, с което да прогласи недействителността на сключения между страните договор за потребителски кредит № 5342-00024725 от 03.04.2019 г., поради противоречие със закона. В условията на евентуалност, моли да бъде обявена за нищожна на клаузата на т.3 от договор за потребителски кредит № 5342- 00024725 от 03.04.2019 г., поради противоречие със закона. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се излагат твърдения за недопустимост и неоснователност на иска. Счита, че липсва правен интерес у ищцата към момента на предявяването на исковата молба, както и твърди злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл.3 от ГПК.

Твърди, че макар искът за прогласяване нищожността на договор да не се погасява по давност и същата да може да бъде установена по всяко време, предпоставка за допустимост на установителния иск по чл.124, ал.1 от ГПК е ищецът да има актуален, реален и защитим правен интерес от подобно установяване. Съгласно трайната на ВКС, установителен иск бил допустим само ако съществува необходимост от защита на правото, т.е. налице е правен интерес към момента на предявяване на иска (Решение № 186 от 20.06.2014 г. по гр. д. № 7467/2013 г. на ВКС, IV г. о.). Правен интерес бил налице само когато договорът продължава да поражда правни последици спрямо ищеца – например наличие на непогасено задължение, предприети действия по събиране на вземането, образувано изпълнително дело и др. (Решение № 94 от 3.06.2019 г. по гр. д. № 2336/2018 г. на ВКС, IV г. о.). В конкретния случай, процесният договор бил сключен преди повече от пет години от предявяване на исковете, като към момента на предявяването им нито се твърдяло наличие на висящи задължения по него, нито бил налице висящ изпълнителен процес.

Не били налице действия от страна на ответното дружество, които да налагат съдебна защита на ищеца, не бил предявен и осъдителен иск за връщане на платени суми, което би обосновало интерес от установяване на нищожност на договорите. В този смисъл, дори процесният договор да е нищожен, ищцата 4 не черпела никакви преки правни последици или полза от установяване на това обстоятелство, най-малкото защото правото й да предяви иск за връщане на платени без основание суми било погасено по давност. Следователно, ищцата не черпела никаква правна полза от евентуално установяване на нищожност, което правело иска процесуално недопустим.

На следващо място, предявяването на настоящите искове представлявало злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл.3 от ГПК, доколкото предявяването им било насочено единствено и само към неправомерно облагодетелстване чрез присъждане на адвокатско възнаграждение. Както от обстоятелствата по делото, така и предвид липсата на каквито и да било правни последици от договора, следвал изводът, че искът е предявен не за защита на право, а с единствена цел да се присъди договорено адвокатско възнаграждение, независимо от отсъствието на реален спор или интерес. Очевидно чрез предявяването на исковете нито се търсела реална защита на нарушено или застрашено право, нито се предявявало искане за връщане на суми или друго обезщетение, нито пък съществувал спор относно действителността на договора към момента. Това поведение представлявало злоупотреба с право на иск, доколкото чрез формално упражняване на процесуално право се целяло постигане на неприсъща за иска облага, а именно – осъждане на ответника да заплати адвокатско възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл.3 от ГПК, страните са длъжни да упражняват процесуалните си права добросъвестно. В този смисъл били и изводите на ВКС в Решение № 114 от 22.07.2010 г. по гр. д. № 1294/2009 г., II г. о.: „Предявяването на иск, който няма за цел защита на действително нарушено или застрашено право, а преследва друга облага, напр. неправомерно присъждане на разноски, е недопустимо поведение, представляващо злоупотреба с процесуални права“.

По отношение на основателността на исковете, ответникът счита същите за неоснователни. Договорът отговарял на всички нормативни изисквания на ЗПК и ЗЗП. Годишният процент на разходите бил изрично посочен в договора за заем. В него били изброени изрично и останалите задължителни елементи от предмета на договора – общ размер на кредита, ГЛП, размер на месечна вноска, обща сума за връщане по кредита. Дори и съдът да приемел, че ответното дружество, в качеството му на кредитодател, не е включил определен компонент в така посочения годишен процент на 5 разходите (в процесния случаи възнаграждението за предоставяне на допълнителни услуги) и с това същият надхвърли максималния допустим размер съгласно разпоредбата на чл.19, ал.4 от ГПК, то правната последица от това обстоятелство би била единствено нищожност на договорната клауза, уреждаща именно този параметър – ГПР над нормативно установения максимален размер, но не и недействителност на целия договор за заем, на основание чл.22 от ЗПК, като всички клаузи, които надвишават определения максимално допустимия размер на ГПР по чл.19, ал.4 от ЗПК, следвало да считат нищожни, на основание чл.19, ал.5 от ЗПК. В този смисъл, дори съдът да приемел, че допълнителните услуги следва да бъдат включени при формиране на ГПР и с тях размерът му надхвърля законоустановения размер от 50%, то ГПР щял да бъде нищожен единствено по отношение размера над тези 50%. Иначе казано, единствено по отношение на допълнителните услуги, респективно договора за допълнителни услуги. Дори съдът да приемел, че допълнителните услуги са свързани с усвояване и управление на кредита, то нищожни щели да бъдат единствено самите услуги, но не и договорът за заем.

В този смисъл била и съдебната практика (Решение №8027 от 13.07.2022 г. по гр. д. №38436/2021 г. на Софийски районен съд). Моли съда да отхвърли исковете и да присъди на ответника разноските по делото. В случай, че искът буде уважен, моли на ищцата да не се присъждат разноски, алтернативно – прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.