Присъда № 15 от 30.09.2025, Районен съд - Свищов

М О Т И В И към Присъда № 15 от 30.09.2025г. по Н Ч Х дело 40/2022 година по описа на С.ски районен съд

Тъжбата срещу подсъдимия Д. Ц. Д. с ЕГН ********** е по чл.130, ал.1 от НК, затова, че на 28.09.2021 г. в гр. С. причинил на Н. Ж. В. от гр. С. с ЕГН ********** лека телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и 129 от НК, със болки и страдания, като го блъскал в гърдите и го удрял, хванал го за униформата в областта на гърдите и шията и се опитал да го свали на земята.

ГРАЖДАНСКИ ИСК срещу подсъдимия е предявен от пострадалия от престъплението за сумата от 5 000,00 лева - обезщетение за причинените неимуществени вреди вследствие причинените телесни увреждания – болки, страдания и стрес, ведно със законната лихва от 28.09.2021г. до окончателното плащане. Претендират се и разноски.

ПОДСЪДИМИЯТ Д. Ц. Д. не се признава за виновен по така повдигнатото обвинения срещу него. Заявява в обясненията си, че въпросния ден сутринта тръгвал за работа, запалил автомобила си, паркиран пред блока, спускайки се по ул. М. с наклон надолу и наближавайки кръстовището с ул. М. подал десен мигач за да завие надясно. Сочи, че по средата на маневрата на завоя, чул много силен удар отдясно и натиснал спирачки.

Обърнал се надясно и видял силует. Според обясненията му, отворил си вратата и слизайки видял тъжителя, който викал от другата страна : „Какво искаш, да ме убиеш ли искаш?“, на което отговорил“ „Ти искаш да се самоубиеш ли, да те блъсна ли?“. Тогава тъжителят заобиколил колата, минал от неговата страна, като се засилил с ярост и със свити юмруци да го удари. В този момент, освен да се защити, искал да го отблъсне. Дава обяснения, според които, шофьорът на автобуса служебния слязъл и дръпнал и него и тъжител. Посочва, че след това звъняли на 112, понеже не бил сигурен дали наистина е имало обаждане на 112, затова и той се обадил на 112, а тъжителят се качил на автобуса като изявил желание да отиде на работа, въпреки, че самият той чул как от 112 му казват да остане на място.

Останал да изчака полицейските служители, а при идването им, автомобилът стоял както бил на мястото спрян, след това и двамата с Н. давали показания, тъй като Н. се върнал покъсно на мястото и именно тогава дали показания. Отрича да е виновен за случката, както и да е удрял тъжителя, което се потвърждавало и от показанията на шофьора на автобуса, според които не е имало удари, нито поваляне или такива действия. При защитата си взема становище, че моли да бъде произнесена оправдателна присъда, а относно претендираното обезщетение за вреди, не било доказано, че посочените от тъжителя вреди имат общо със случката между тях, при която ситуация нямало нито удари, нито поваляне на земята.

Защитникът му взема становище, че подсъдимият е привлечен към наказателна отговорност несправедливо и при липса на каквито и да било достатъчни доказателства и основания за това. Счита, че тъжителят не е успял да докаже повдигнатото с тъжбата обвинение. Взема становище, че основното което следвало да бъде обсъдено е дали е имало телесна повреда, същата дали е в причинна връзка с поведени на подсъдимия, дали и поведението на подсъдимия не попадало в обхвата на чл. 12 от НК – действия на неизбежна отбрана и дали деянието е доказано по несъмнен начин. Позовава се, че било установено, как подсъдимия наближавайки кръстовището на ул. М. до хранителен магазин Д., където няма пешеходна пътека, подава мигач надясно и продължава в посоката си на движение, когато чува шум, спира да види и тогава от дясната му страна излязъл тъжителя и удрял колата, крещял разярен , проявил агресия , насочил се към подсъдимия и нормалната реакция била подсъдимия да излезе да попита какво става, а след като тъжител със свити юмруци 1 посегнал , нормалната реакция на подсъдимия била да го изтика от себе си „Така е направил и Д. изтикал е нападателя, който е тръгнал срещу него. Счита, че тъжителят е предизвикал спиране на автомобила с евентуално ПТП, тъжителят пресякъл пред автомобила, той нападнал подсъдимия с юмруци и нормална човешка реакция била да бъде „изтикан“.

Посочва, че при анализа на доказателствата следвало да се вземат предвид показанията на свидетелите очевидци – В., ГИ.В. Така от показанията на св. В. се установявало, че единствените намерения на подсъдимия били да се предпази , да отблъсне, да предотврати нападение , като не е имало удари от страна на Д., нито скъсани дрехи на тъжителя.

Посочва, че било установено от показанията на св. И., как се чул шум, след който В. обиколил автомобила и започнал спор с подсъдимия, но не видяла нанасяне на удари, след което и възприел как В. се качва в автобуса, а и св. Р. – шофьор на автобуса също не видял удари, травми или скъсани дрехи, както се твърдяло в тъжбата. Сочи, че от разпита на всички свидетели се стигало до извода, че тъжителя е започнал конфликтната ситуация , нямало нанесени удари спрямо тъжителя и данни за телесна повреда по него. Взема становище, че обвинението не е доказано, тъй като подсъдимия е действал отбранително, а тъжителят – нападателно. Позовава се, че според заключението на съдебнопсихологическата и психиатрична експертиза на тъжителя и подсъдимия, и двамата са преживели стрес, но в рамките на физиологична реакция, като не бил налице афект, който стрес при В. е повлиял физиологично върху хроничната му хипертония. Счита, че констатираната хипертонична реакция била обяснима със съществуващото заболяване на В..

В конкретния случай не било установено причинна-следствена връзка между телесните увреди на В. и поведение на подсъдимия, който бил действал с цел защита на собственото си здраве и живот, а не с цел да увреди и да причини телесни повреди на другиго. Според съдебната практика се приемало за достатъчно, срещу едно лице да е започнало нападение без да е нужно да е настъпила телесна повреда и за да се защити. Счита, че подсъдимия се е чувствал застрашен и е реагирал за да защити себе си. Или подсъдимият е действал при условията на неизбежна отбрана, при нападение предизвикано от частния тъжител, което се потвърждавало от обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите очевидци.

Позовава се, че за да има неизбежна отбрана е достатъчно деецът да е възприел нападението като реално и непосредствено, а съдебно психолого-психиатрична експертиза давала отговор на въпроса какво е възприел спрямо себе си подс. Д. – а именно непосредствено и противоправно поведение спрямо него и реакцията на подсъдимия била отблъскване, в рамките на нормалната човешка реакция , когато човек се чувства нападнат – изтикал го, не го удрял, което му поведение категорично не можело да се приеме като умишлено нанасяне на телесна повреда , а като правомерна защитна реакция. Д. не бил действал със съзнанието да увреди тъжителят, а със субективното усещане за необходимост да се защити. Това съответствало на условията на чл. 212 от НК и изключвало наказателната отговорност.

Реакцията на Д. била спонтанна, непланирана, неизбежна и продиктувана от непосредствената нужда да се предпази от последващо причиняване на телесна повреда спрямо него. В конкретния случай, нападението е било непосредствено и не е било приключило, като естествена защитна реакция на подсъдимия е била да отблъсне нападателя. Моли подсъдимият да бъде признат за невинен по повдигнатото му с тъжбата обвинение за извършено престъпление по чл. 130 ал. 1 от НК, да бъде отхвърлен гражданския иск като неоснователен и недоказан и да му бъдат присъдени сторените разноски.

От събраните по делото доказателства съдът намери за установена следната фактическа обстановка:

Пострадалият Н. Ж. В. живее в гр. С., ж.к. Д., ул. М. № 1, ап. 5, на семейни начала със св. Н.. Подс. Д. Д. живее на същия етаж в ап. 1, видно и от нейните показания, както и тези на свидедетелите Д.а и В.. Установи се от показанията на св. Н., че подс. Д. е домоуправител 2 на блока, като в началото той и пострадалия били в нормални отношения, пострадалия В. често му помагал, опитвал се да съдейства във връзка с проблеми в блока, но впоследствие помежду им възникнало напрежение относно ползване на общите части в сградата и найвече за паркоместата пред блока, което съответства и на изнесеното от св. Д.а. Според тази свидетелка влошаването на отношенията между тях започнало през есента на 2020 година.

Това напрежение постоянно съществувало между тях, поради което помежду им имало забележки или коментари по даден въпрос.

Установи се от показанията на св. Н., че пострадалия В. работи като военнослужещ в поделението в гр. Б. и всяка сутрин пътува с автобус за работа, като първата спирка на автобуса е под блока пред магазин „Д.“. Същата поясни, че около 100 метра е разстоянието от блока до мястото където спира автобуса.

На 28.09.2021г. сутринта, към 06,50 часа, пострадалия В. тръгнал за работа, но понеже си забравил сандвича, св. Н. излязла на терасата и му казала, но той отговорил, че закъснява . Видяла как подс. Д. бил в колата, която била запалена и в момента в който се спускала по улицата, която вървяла надолу към магазина, тя затворила прозореца. Св. Д.а била на терасата, видяла как съпруга й – подс. Д.а тръгва за работа, качил се автомобила паркиран успоредно на терасата и тръгнал от площадката пред блока в посока по ул. М., но в момента в който автомобилът преминал пред входа на блока, пострадалия В. излязъл за да отиде на работа и свидетелката преценила, че ще се засекат на кръстовището. Преди пострадалият В. да се качи в служебния автобус, който бил паркиран пред магазин "Д." , пресичайки улицата чул звук от изфорсиране на двигател, стреснал се много, опитвайки се да избегне удара успял да отблъсне автомобила с ръка. Той ударил по ламарината на автомобила, казвайки „, ще ме убиеш?, които реплики били възприети от св. Р., видно от показанията му. През това време св. В. Р., бил спрял автобуса с който вози военните до гр.

Б. на „островче срещу БКС“, като отгоре имало стръмна уличка, спускаща се надолу, която е Т-Образна, която улица била от вътрешната страна на островчето, не откъм с. В.. Същият изнесе, че автобусът бил спрян и насочен към студентските общежития, а той самия бил седнал в автобуса на шофьорското място. Тогава чул някакъв удар на ламарина, шум от автомобил, като видял и по фаровете, че идва автомобил при което помислил, че са ударили някого, защото чул ламаринен удар. След това видял как един автомобил спира и от него излиза водача – подс. Д. Д., който излязъл толкова рязко, че даже не дръпнал ръчната и колата потеглила леко назад и спряла, според показанията на св. Р.. Подс. Д. започнал да блъска пострадалия В. в гърдите, като му викал „къде ходиш ти, бе?, „къде ти е пешеходната пътека, бе“, хванал го за униформата в областта на гърдите.

Случилото се било видяно от шофьора на автобуса, който слязъл от автобуса и видял как подс. Д. е хванал пострадалия В. за реверите и го дърпа. Чул ги да се карат , попитал какво се е случило и пострадалия му обяснил, че подс. Д. щял да го удари, а подсъдимият му обяснил, че пострадалия му „бие по колата“. Св. Р. им казал да спрат, „че ще си направят беля“ и понеже В. бил с униформа „само вдигна ръка и каза, че не ще да се занимава, защото бил с униформа и нямал право да се занимава“. Подсъдимият Д. и пострадалия В. били „вкопчени“ според св. Р., като обясни, че подс. Д. държал В. за реверите, а последния си вдигнал ръцете и казал , че не иска за се занимава с нещо. Чул как В. казал „Ще ме убиеш“, а подсъдимия отговорил „Що ми биеш по колата“, както и възприел как пострадалия В. му казва, че е с униформа и няма право, не иска да се занимава с него. Този свидетел е категоричен, че не е виждал удари между двамата и според показанията му, ако са се удряли, това е било преди той да слезе от автобуса. Св. Р. им казал да се успокоят, но те и двамата били много афектирани, особено подсъдимия. Според показанията му, именно подс.

Д. дръпнал пострадалия, а той самия ги хванал и ги разделил. Св. Д.а също чула „разправията“ – викане на висок глас, поради което се облякла, излязла и отишла на улицата.

След това постр. В. се качил в автобуса и казал „Аз съм на работа, заминавам и не мога да се 3 занимавам“, казал и че ще се обади на тел. 112. В автобуса той се обадил на телефон 112, след това казал, че ще слезе и ще подаде жалба в полицията. В автобуса пострадалия В. бил разтреперан, уплашен, ядосан и изнервен, според заявеното от св. Р.. Този свидетел изнесе, че впоследствие узнал, че тогава при случката, Д. пресякъл с автомобила си пътя на Н. В. и той се блъснал в колата. През това време подс. Д. обяснил на съпругата си – св. Д.а, че „В. странично на автомобила ни е скочил, хвърли се на колата“, след което В. заобиколил автомобила, подсъдимият слязъл от него и В. тръгнал срещу него , посегнал бил с ръце, като Д. „се е отблъснал“ , но следва да се посочи, че показанията и в тази част не са изградени на лични и непосредствени впечатления, а на разказаното от подсъдимия и в тази част не кореспондират с останалите доказателства по делото, включително и показанията на св. Р.. Св. Д.а настояла и подс. Д. се обадил на ЕЕН 112, като разказал за станалото съприкосновение с автомобила, казал , че нямало наранявания по никой от двамата и поискал да дойде патрул, поради което изчакали до идването на полицейските служители.