Решение № 1404 от 26.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1404 гр. Пловдив, 26.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330115258 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от С. В. К., ЕГН: **********, срещу „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 21, ал. 1 от ЗПК за признава за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от сключения между страните Договор за потребителски кредит с № ** г., предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 255,84 лева е недействителна поради противоречие със закона.

Ищецът сочи, че на 13.10.2023 г. сключил с ответника процесния договор за кредит, по силата на който му била предоставена в заем сумата от 700 лева. Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора същият е следвало да бъде обезпечен с поне едно от посочените в договора обезпечения, а съгласно чл.

11, ал. 1 при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение ищецът дължал неустойка в размер на 255, 84 лева. Ищецът твърди, че клаузата била недействителна, за което се излагат подробни съображения в исковата молба.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, в който се оспорва предявения иск. Твърди се, че клаузата за неустойка е уговорена в съответствие със ЗПК. Моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно 1 правилата на чл.235, ал.2, вр. чл. 237, ал. 2 ГПК, счита за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото не е спорно сключването на Договор за потребителски кредит с № **г., по силата на който на ищеца е била предоставена в заем парична сума, срещу задължението за връщане на същата. Страните не спорят по параметрите на сключения договор.

Съгласно чл. 5 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения:

1) поръчител или 2) банкова гаранция. С клаузата на чл. 11 от Договора е установено задължение за заплащане на неустойка в размер на сумата от 394, 07 лева, ако в тридневен срок от подписването му заемополучателят не осигури едно от тези обезпечения, която неустойка съгласно погасителния план, приложен по делото, кредиторът е разсрочил и добавил към всяка анюитетна вноска.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Изискванията, които чл. 11 от Договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, 2 дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 56, 78 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формиране на ГПР по кредита.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, т. 12 от Договора в общата сума за заплащане от потребителя не е включена дължимата по чл. 11 от Договора „неустойка”.

Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. От това следва, че и процесната клауза за неустойка е недействителна, поради което предявеният иск ще се уважи като основателен.

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски, в размер на сумата от 50 лева за заплатена държавна такса.

Н а адв. С. Н. от ** ще се присъди и адвокатско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 38 ЗАдВ. в минимален размер от 400, като съдът отчита липсва фактическа и правна сложност по делото, множеството на брой подобни казуси в съдилищата в Република България, проведеното само едно открито съдебно заседание по делото, в което процесуалният представител на ищцата не се е явил.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

3

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между С. В. К., ЕГН:

********** и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869, че клаузата на чл. чл. 11, ал.

1 от сключения помежду им Договор за потребителски кредит с № **г., предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 255,84 лева Е НЕДЙСТВИТЕЛНА, поради противоречие със закона.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Сити Кеш“ ООД, ЕИК:

202531869 да заплати на С. В. К., ЕГН: ********** сумата от 50 лева /петдесет лева/, представляваща съдебно – деловодни разноски в настоящото производство.

ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: 202531869 да заплати на адв. С. К.

Н., БУЛСТАТ: **********, **, личен номер ** със съдебен адрес: **, сумата в размер на 400 лева /четиристотин лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца С. В. К., ЕГН: ********** безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от съобщаването му на страните пред Окръжен съд – Пловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 4