Решение № 2364 от 10.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2364 гр. София, 09.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка И.

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ванина Младенова Въззивно гражданско дело № 20221100506968 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 1959/14.03.2022 г., постановено по гр. д. № 45938/2021 г. по описа на СРС, 46 състав, е прогласена за недействителна на основание чл. 26 ЗЗД, вр. чл. 21 ЗПК, чл.

10а ЗПК и чл. 19, ал. 2 ЗПК и чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК клаузата на Договор за потребителски кредит № 30036438827/18.04.2019 г., сключен между А. И. Т. и „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК: ****, предвиждаща заплащане на възнаграждение за закупени допълнителни услуги в размер на 1856,40 лева, като на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК: **** е осъдено да заплати на А. И. Т. сумата от 474,08 лв., представляваща недължимо платена сума по недействителна клауза за възнаграждение за пакет допълнителни услуги по Договор за потребителски кредит № 30036438827/18.04.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 04.08.2021 г. – датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 74,26 лв. за разноски по делото. На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК: **** е осъдено да заплати на адв. М. В. М. адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.

Срещу решението в частта, с която на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.

10 ЗПК е прогласена за недействителна клаузата на Договор за потребителски кредит № 30036438827/18.04.2019 г., предвиждаща заплащане на възнаграждение за закупени допълнителни услуги в размер на 1856,40 лева, е подадена въззивна жалба в срока по чл.

259, ал. 1 ГПК от ответника „П.К.Б.“ ЕООД. Излага съображения, че решението е недопустимо, неправилно и необосновано. Поддържа, че процесният договор за кредит е сключен при спазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 19 ЗПК, като посочва, че дори задължението за допълнителни услуги да не е включено в процентното измерение на годишния процент на разходите, респ. в размера на лихвения годишен процент, то е определено в глобален размер като част, която се добавя към размера на 1 седмичната вноска по кредита, поради което за потребителя съществува яснота за размера на задължението му общата стойност на кредита. Освен това годишния процент на разходите е посочен във фиксиран размер в границите по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвид изложеното отправя искане за обезсилване, евентуално – отмяна на обжалваното решение в частта, с която е прогласена за недействителна клаузата от договора за кредит, предвиждаща заплащане на възнаграждение за закупени допълнителни услуги в размер на 1856,40 лева.

Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца А. И.

Т., с който я оспорва. Излага съображения, че решението в обжалваната част е законосъобразно и правилно. Заявява становище, че клаузите на договора за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ са нищожни на основание чл. 10а, ал. 1 ЗПК, както и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД като противоречащи на добрите нрави и неравноправни по чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Сочи, че с клаузите за заплащане на допълнителни услуги кредиторът заобикаля разпоредбата на чл. 33 ЗПК, като уговаря още едно допълнително възнаграждение в размер близък до размера на отпуснатия кредит, а основната цел е неоснователно обогатяване на кредитора. С процесните клаузи се постига заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото невключването на уговорките за заплащане на разходите по допълнителни услуги в размер на ГПР, последният не съответства на допълнително прилаганият от кредитора.

Предвид изложеното моли въззивния съд да потвърди решението в обжалваната част.

Претендира разноски за производството.

Решението в частта, с която е уважен предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 474,08 лв., като необжалвано е влязло в сила.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнА. служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно.

По оплакванията за недопустимост на първоинстанционното решение поради възпрепятстването на жалбоподателя да подаде частна жалба срещи постановеното в открито съдебно заседание от 08.03.2022 г. определение на СРС, с което е прекратено производството на основание чл. 232 ГПК, поради допуснато изменение по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК на предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, чрез неговото намаляване за сумата над 474,08 лв. до пълния предявен размер, съдът намира следното:

Както се посочи, решението не е обжалвано в частта, с която предявеният осъдителен иск е уважен. Съгласно изричната регламентация на нормата на чл. 269 ГПК, правомощието на въззивния съд служебно да прецени допустимостта на първоинстанционното решение, е ограничено само до онази негова част, която е предмет на обжалване. В необжалваната му част, първоинстанционният акт влиза в сила и поради това не може да бъде предмет на проверка, включително и по отношение на неговата допустимост. Правомощията на въззивната инстанция са ограничени по арг. от 269 ГПК, както от това каква част от решението на първата инстанция се обжалва, така и относно правилността на обжалвания акт само от релевираните основания и в рамките на заявеното искане за произнА.не от въззивния съд. В този смисъл е и практиката на ВКС, изразена и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения: решение от 14.07.2011 г. по гр. д. № 2

1120/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., решение от 03.07.2012г. по т. д. № 444/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение от 05.12.2011 г. по т. д. № 567/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение от 25.09.2012 г. по гр. д. №1626/2011г. на ВКС, ІV г.о. и др.

Предвид изложеното първоинстанционното решение е процесуално допустимо - в обжалваната част, поради което следва да бъдат обсъдени доводите за неговата правилност.

По делото не е спорно и видно от представения Договор за потребителски кредит № 30036438827 от 18.04.2019 г., заедно с погасителен план към него, че между ищцата и ответното дружество е възникнало облигационно отношение по договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, по силата на който на ищцата е предоставен кредит в размер на 1500 лева, който се задължила да върне за срок от 24 месеца, съгласно погасителен план, неразделна част от договора. Предвидено е ищцата да заплати на вноски и възнаграждение за допълнителни услуги в общ размер на 1856,40 лева, с което размерът на задължението по кредита възлиза общо на 4026,23 лева.

В погасителния план, неразделна част от договора, дължимите месечни вноски в общ размер на 167,76 лв. са формирани, както следва: главница, лихва - с общ размер на вноската по кредита от 90,41 лв., и размер на вноска по закупена допълнителна услуга – 77,35 лв.

Представен е и стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити.

Видно от представения договор за потребителски кредит и общите условия към него, страните са уговорили предоставянето на пакет от допълнителни услуги от кредитора, изразяващи се в приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за намалявване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства, срещу заплащане на възнаграждение на кредитора в размер, посочен в т. VI на договора за потребителски кредит. В договора не е уговорено в какво се изразява насрещната престация на кредитора.

В т. 15 от ОУ, неразделна част от договора за кредит, е посочено, че се отнА. и прилага единствено за договори, които кредитоискателят е поискал и избрал да закупи пакет от допълнителни услуги, като за фактическо използване на всяка от услугите следва да са налице описаните в разпоредбата условия. Съгласно т. 15.1 услугата приоритетно разглеждане, представлява приоритетно разглеждане на искането за отпускане преди кредитоискателите без закупена допълнителна услуга, а в т. 15.2 от ОУ са регламентирани условията за отлагане на вноски.

Процесният договор за кредит попада в приложното поле на ЗПК, поради което следва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Съгласно разпоредбата н а чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, а съгласно т. 10 договорът за потребителски кредит следва да е изготвен на разбираем език и да съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Неоснователни са доводите във въззивната жалба, че процесният договор за потребителски кредит отговаря на посочените нормативни изисквания. В договора са посочени: размер на кредита, общо дължимите суми от потребителя, годишния процент на разходите, който по размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва разходите за допълнителните услуги по кредита. В тази връзка следва да се посочи, че съдът не е лишен да контролира евентуално неравноправния характер при определянето на годишния процент на разходите, 3 дори при законово установената граница, в каквато насока са разясненията, дадени в т. 57 от решение по дело C‑779/18 на Съда на ЕС.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Съгласно т. 2 „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя.

Предвид изложеното възнагражденията за допълнителни услуги попадат в приложното поле на горецитираните норми, тъй като същите са пряко свързани с договора за кредит, поради което с оглед императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляване на годишния процент на разходите. В случая ответникът - заемодател е обявил параметрите на общо оскъпяване на отпуснатия заем по начин, изключващ възможност за възприемане от страна на потребителя на действително поетата финансова тежест, като е предложил отделно цени на кредита и на пакета допълнителни услуги и е оповестил годишен процент на раходите без да включи в него значителния добавен разход за възнаграждение за допълнителни услуги. Освен това в приложеното искане за опускане на кредита изрично са посочени параметрите на искания кредит, като не е посочено възнаграждението за допълнителни услуги. Същите не са посочени и в стандарния европейски формуляр. Уговорените типизираните клаузи на договора за кредит и възнаграждението за пакета допълнителни услуги, свързани с основния кредитен продукт, са изгответни едностранно от търговеца, създават значително неравновесие в правата по съглашението между потребителя и търговеца. Тези уговорки на практика лишават потребителя от избор и възможност за индивидуално договаряне. Това договаряне е позволило на кредитора да заобиколи изискването за оповестяване на общия разход и забраната размера му да не надвишава петкратния размер на законната лихва, доколкото при включване на разходите за допълнителни услуги размерът на ГПК би се увеличил над допустимия, с което се постига заобикаляне на забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК.