Определение № 182 от 17.03.2026, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 182 гр. Плевен, 17.03.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: РЕНИ М. СПАРТАНСКА

Членове:

ЦЕЗАРИНКА ХР. ЙОСИФОВАЙОТКОВА

ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА при участието на секретаря Е. ПЛ. Д. в присъствието на прокурора Х. П. С. като разгледа докладваното от ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА Въззивно частно наказателно дело № 20264400600197 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл.64, ал.7 вр. чл.62, ал.2 от НПК.

Образувано е по постъпил протест, депозиран от РП-Плевен с искане за изменение на Определение №12/07.03.2026г., постановено по ЧНД №50/2026 г. по описа на РС-Кнежа, с което е взета на основание чл.62 от НПК мярка за неотклонение „Домашен арест“ спрямо В. К. А., с ЕГН********** – обвиняем по ДП №ЗМ 43/2026г. по описа на РУ МВР- Кнежа, пр.преписка №1606/2025г.по описа на РП-гр.Плевен.

В постъпилия частен протест се навеждат доводи, че са налице всички изискуеми от закона предпоставки за вземане на най-тежката мярка за неотклонение и процесуална принуда. Процесуалният представител на държавното обвинение сочи, че са налице доказателства, че обвиняемият е автор на процесното деяние, както и доказателства, че е налице реална опасност същият да се укрие. Сочи се, че обществената опасност на извършеното е изключително висока, че обвиняемият не е семеен и не е трудово ангажиран, поради което е налице опасност да се укрие. В заключение се прави искане за изменение на определението за мярката за неотклонение и определяне на най-тежката мярка за процесуална принуда, а именно „Задържане под стража“.

В съдебно заседание протестът изцяло се поддържа от процесуалния представител на Окръжна прокуратура-Плевен. Излагат се съображения, че от материалите по досъдебното производство, събрани към настоящия момент, се установява както пряката съпричастност на обвиняемия към инкриминираната дейност, така и опасност обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление.

Обвиняемият В. К. А. заявява, че иска съдът да остави в сила наложената му мярка за неотклонение „Домашен арест“.

Защитникът на обвиняемия адв. Г. оспорва частния протест като неоснователен. Сочи, че от данните по делото не може да се изведе обосновано предположение, че обвиняемият е съпричастен към извършване 1 на процесното деяние. Прави искане съдът да остави в сила първоинстанционното определение като правилно и законосъобразно.

Плевенският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните и се запозна с материалите по делото, както и след цялостна проверка на обжалваното определение на първоинстанционния съд намира следното:

Протестът е депозиран от процесуално легитимирана страна, в законоустановения в чл. 64, ал. 6 от НПК срок, поради което същият се явява процесуално допустим.

Разгледан по същество, ПРОТЕСТЪТ е НЕОСНОВАТЕЛЕН, поради следните съображения:

С постановление за привличане на обвиняем В. К. А. е привлечен към наказателна отговорност за престъпление по чл. 325, ал.1 от НК.

Настоящият въззивен съдебен състав счита, че първоинстанционният съд е дал правилен отговор на въпроса досежно наличието на достатъчно към настоящия момент фактически данни, събрани по предвидения в НПК ред, които позволяват изграждане на обосновано предположение за съпричастност на обвиняемия в извършване на инкриминираните деяния, за които е бил привлечен.

Въз основа така цитираните доказателствени материали, без да навлиза в конкретика при обсъждане на доказателствата, съгласно изискванията на СЕС - по Дело C-310/18, преценени в тяхната съвкупност и логическа връзка, може да се изведе обосновано предположение, относно участието и ролята на обвиняемия в инкриминираните му престъпни деяния. Сред кориците на делото са налице данни, които към настоящия момент не разколебават подозренията на държавното обвинение за извършени деяния по посочените квалифициращи признаци по работната към настоящия момент квалификация. Същото е достатъчно, предвид характера на настоящото производство, като не се изисква категоричност и убеденост в участието на обвиняемия в инкриминираната дейност, а обсоновано предположение, каквото в случая е налице (в този смисъл е и делото „Илийков срещу България“).Налице са доказателства, които към настоящия момент в достатъчна за мерките за неотклонение степен да доведат до извод за наличие на обосновано предположение, че обвиняемият е съпричастен към инкриминираните деяния, за които му е повдигнато обвинение, като не се изисква висока степен на убеденост за неговото участие.

На следващо място, неправилно първоинстанционният съде приел, че не са налице към настоящия момент и двете визирани в разпоредбата на чл. 63, ал.1 от НПК опасност от укриване и извършване на друго деяние от обвиняемия.

Разпоредбата на чл.57 от НПК предвижда, че мярка за неотклонение би могла да бъде взета, ако е налице обосновано предположение за авторството на деянието, както и ако е налице поне една от визираните опасности, а именно – от укриване или от извършване на престъпление. В настоящия случай съдът счита, че от данните за личността на обвиняемия в действителност би могло да се изведе наличието на опасност да се укрие, доколкото същият не е трудово ангажиран и не е семеен. Наличието на реална опасност от укриване се извежда и на база санкционната част на разпоредбата на чл.325, ал.1 от НК, която би мотивирала обвиняемия да се укрие с цел избягване на наказателна отговорност.

Същевременно, обаче, съдът анализира и данните за личността на 2 обвиняемия, съдържащи се в приложеното по делото електронно свидетелство за съдимост, от което се установява, че обвиняемият е осъждан, но реабилитиран.

Инкриминираното деяние, според настоящата инстанция, в действителност не е инцидентна проява в неговия живот. Съдът намира, обаче, че макар да е налична опасност от укриване, то същата не е с такъв интензитет, че да бъде преодоляна единствено с налагане на най-тежката мярка за неотклонение, а именно „задържане под стража“.

Предназначението на мярката за неотклонение е да бъде обезпечено законосъобразното провеждане на наказателното производство в разумен срок, както и възпрепятстването на обвиняемия да предприеме действия по укриване и извършване на престъпление. При определяне вида на мярката за неотклонение несъмнено е нужно да бъде намерен баланс между целите, визирани в чл. 57 НПК, относими към обществения интерес и засягането на правата на привлеченото към наказателна отговорност лице. При това съобразно непротиворечивата практика на ВКС и останалите съдилища в Република България, основно изискване към законосъобразността на всяка мярка за неотклонение е тя да бъде пропорционална на преследваните цели и да не създава повече ограничения от действително необходимите за провеждането на ефективен наказателен процес. Ето защо в конкретния случай, следва да се потвърди мярка за неотклонение „Домашен арест“ като правилна.

В този смисъл настоящият въззивен състав намира, че целите, визирани в разпоредбата на чл.57 от НПК биха се изпълнили в най-голяма степен с постановяване на мярка за неотклонение „Домашен арест“.

Поради гореизложеното въззивният съд счита, че определението на Районен съд-Кнежа, с което е взета мярка за неотклонение „Домашен арест“, е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.

Водим от горното, Плевенският окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение №12/07.03.2026г., постановено по ЧНД №50/2026 г. по описа на РС-Кнежа, с което е взета на основание чл.62 от НПК мярка за неотклонение „Домашен арест“ спрямо В. К. А., с ЕГН********** – обвиняем по ДП №ЗМ 43/2026г. по описа на РУ МВР- Кнежа, пр.преписка №1606/2025г.по описа на РП-гр.Плевен.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3