Определение № 839 от 24.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 839 гр. София, 24.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Илияна Папазова

Членове:

Майя Русева

Джулиана Петкова като разгледа докладваното от Майя Русева Касационно гражданско дело № 20248002102827 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Б. М. Х., Софийски градски съд /СГС/, Апелативен съд /АС/ София и Прокуратурата на Република България /ПРБ/ срещу решение №.14/16.01.24 по г.д.№.454/23 на Апелативен съд /АС/ Велико Търново - с което, след частична отмяна на реш.№.266006/6.10.21 по г.д.№.5980/19 на СГС, Прокуратурата на РБ, СГС-правоприемник на СпНС и АС София-правоприемник на АСпНС са осъдени да платят солидарно на Б. Х. на основание чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ 1000лв. обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правата му по чл.5 пар.4 КЗПЧОС /Конвенцията/, ведно със законната лихва, считано от 3.05.19 до окончателното изплащане, и 415лв. разноски, а за разликата до пълния предявен размер от 30000лв. искът за претърпени вреди предвид нарушения на чл.5 пар.2-пар.4 КЗПЧОС е отхвърлен като неоснователен. Б. Х. обжалва решението в отхвърлителната му част; останалите касатори – в осъдителната.

СГС оспорва като неоснователна жалбата на Б. Х.; последният оспорва жалбите на СГС, АС София и Прокуратурата на РБ.

Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение е прието, че досъдебното производство №.130/18 на СО-СП, образувано срещу Б.Х. и други лица /общо 7 обвиняеми/, във връзка с което се претендират 1 вредите, и към момента не е приключило и по него се извършват процесуално-следствени действия. Изяснено е, че ищецът е бил задържан на 05.09.18г. в 15.30ч. за срок от 24ч на основание чл.72 ал.1 т.1 ЗМВР; с постановление от 06.09.18г. на прокурор в Специализираната прокуратура /СП/ е задържан под стража за срок до 72ч. до довеждането му пред съда, като преди това, на същата дата, му е предявено постановление за привличане на обвиняем по чл.321 ал.3 вр. ал.2 НК; на 12.09.18г. му е предявено постановление и за друго престъпление-по чл.253 ал.2 вр. ал.1 НК. С определение от 08.09.18г по нчхд №.2842/18 по описа на СпНС по отношение на ищеца е била взета първоначално мярка за неотклонение „задържане под стража“, изменена в „подписка“ считано от 05.05.19 /с постановление от 04.05.19 на прокурор в СП/.

Във връзка с твърдяното нарушение на чл.5 пар.2 КЗПЧОС /предвиждащ, че на всяко арестувано лице следва да бъдат съобщени основанията за неговото задържане и всички обвинения, които му се предявяват/е посочено, че и в двете постановления от 6.09.18-за привличане като обвиняем и за задържане - е отразено в какво престъпление е обвинен ищецът, още при предявяване на обвинението е присъствал процесуалният му защитник /с оглед на което не е бил лишен от възможността да му бъдат разяснени и от него естеството на повдигнатите обвинения/, задържането е станало не с постановлението за привличане като обвиняем, което се твърди да е неподробно, а с постановлението на прокурора от СП, в което са посочени основанията за това и всички обвинения, които му се предявяват. По тези причини е намерено, че твърденията за бланкетност на информацията са неоснователни.

Относно оплакването за нарушение на чл.5 пар.3 КЗПЧОС - „разумен срок“ на задържането поради липса на посочени релевантни и достатъчни основания, които след първоначалното задържане да обосновават неговото продължение, е отразено, че периодът, който следва да се вземе предвид, започва, когато ищецът е бил задържан под стража без прекъсване с постановление от 06.09.18 на прокурор в СП за срок до 72часа, и приключва към момента на освобождаването му-05.05.19 /т.е. продължава 7м. и 29 дни/. Произнасянето по мерките за неотклонение е осъществено с определение от 08.09.18 по нчд.№.2842/18 на СпНС, потвърдено с такова от 18.09.18 по внчд.№.395/18 АСпНС, с определение от 03.12.18 по чнд.

№.4072/18 на СпНС, потвърдено с определение от 20.12.18 по внчд.№.563/18 на АСпНС, и с определение от 28.02.19 по чнд.№.796/19 на СпНС, потвърдено с определение от 07.03.19 по внчд.№.105/19 на АСпНС. Намерено е, че, видно от мотивите на определенията, алтернативният риск от извършване на друго престъпление първоначално е бил обоснован с ранния етап, на който се намира разследването, а по-късно освен с това, че се отнася за извършване на тежки умишлени престъпления, участие в организирана престъпна група в продължение на няколко години, така и със същественото значение за осъществяването на постоянно наблюдение и ограничаването контактите между обвиняемите от една страна и между тях и трети страни от друга, с цел да се предотврати възможността първите да манипулират доказателства и най-вече да повлияят на свидетели и да възпрепятстват разследването, като тези аргументи имат съществено значение в преценката за задържането, обосновани са и съставляват достатъчна и относима причина, оправдаваща неговото продължаване. При това положение при предявеното обвинение за извършване на тежки 2 престъпления от организирана престъпност в конкретния случай са посочени "допълнителните причини", мотивирали продължилото задържане под стража, с което СпНС и АСпНС обосноват отказите за промяна на мярката за неотклонение. Освен че процесното дело се отнася до обвинения в извършване на тежки умишлени престъпления участие в организирана престъпна група в продължение на няколко години, създадена с цел заобикаляне на данъчното законодателство, както и извършване на измамни посегателства с оглед на нормативната уредба за финансирането на програми от Европейския съюз, с користна цел и извличане на имуществени облаги в особено големи размери, по дела от такъв характер може да се окаже от съществено значение осъществяването на постоянно наблюдение и ограничаването на контактите между обвиняемите от една страна и между тях и трети страни от друга-с цел да се предотврати възможността първите да се укрият, да манипулират доказателства и най-вече да повлияят или дори да заплашват свидетели - т.е. при тези условия са налице достатъчно мотиви, които да оправдаят и обосноват продължаването на задържането за срока, необходим за провеждане на разследването.

Предвид изложеното съдът е приел, че не е налице твърдяното нарушение на чл.5 пар.3 КЗПЧОС.

Оплакването за нарушение на чл.5 пар.4 КЗПЧОС за „ефикасен съдебен контрол“ на задържането е намерено за неоснователно. Посочено е, че от една страна периодът на задържане не надвишава максималния допустим срок за досъдебното производство - 8 месеца съгласно чл.63 ал.4 НПК. От друга страна съдебният контрол върху продължаването на задържането не е бил ограничен само в преценката дали е налице обосновано предположение за извършено тежко умишлено престъпление - обсъдена е обосноваността на предположението за извършено престъпление, но и настъпилата реабилитация, наличието на постоянен адрес, семейно положение, възраст, здравословно състояние /за което е изслушана и съдебно-медицинска експертиза в производството по контрол на задържането/, „допълнителните причини“, мотивирали продължилото задържане под стража-тежестта на престъпленията, за които е повдигнато обвинение, риска от извършване на друго престъпление с цел оказване влияние върху свидетели и други обвиняеми или препятстване на хода на правосъдието по други начини, необходимостта от събиране на голям брой доказателства, особената сложност на делото /тъй като става въпрос за организирана престъпна група, предвид извършеното деяние при условията на взаимодействие и усложнена престъпна дейност/, завишения интензитет на обществена опасност на деянието, с което се засягат значими обществени отношения - държавният фиск, адекватността на взетата мярка.

Въззивният съд е намерил, че в случая е установено нарушение на правото на ищеца за произнасяне в кратък срок по законността на задържането по отношение две от молбите за изменение на мярката му за неотклонение - от 16.11.18 - разгледана от СпНС на 3.12.18 /т.е. след 17 дни/ и от 28.01.19-разгледана от СпНС на 28.02.19 /т.е. след един месец/. Молбата от 16.11.18 е с входящ номер на СпНС от тази дата, следва молба от 22.11.18, с която процесуалният представител на жалбоподателя е посочил на съда, че се бави разглеждането й, едва след това тя е разгледана на 03.12.18; молбата от 28.01.19 е постъпила на тази дата в 3

СП, но е изпратена в СпНС на 26.02.19, който я е разгледал на 28.02.19. Посочените по-горе периоди от 17дни и 30дни са в нарушение на изискването за произнасяне в кратък срок по чл.5 т.4 от Конвенцията (реш.Кадем с/у Малта от 9 януари 2003г., § § 43-45, където съдът е приел, че срок от седемнадесет дни за разглеждане на жалба срещу задържане е прекалено дълъг; реш. Ребок с/у Словения, ECHR 2000 XII, § § 82-86, където два такива периода от по двадесет и три дни са били счетени за прекомерни, реш. Д. В. срещу България от 10.04.12, §35/. Предвид изложеното е прието, че претенцията за нарушение правото на ищеца за произнасяне в кратък срок по смисъла на чл.5 пар.4 КЗПЧОК по отношение две от молбите му за изменение на мярка за неотклонение е доказана по своето основание. Съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД и с оглед обстоятелството, че се касае само за забавено разглеждане на две молби, съдът е намерил, че справедливият размер на обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди е 1000лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба 03.05.19г. Посочил е, че безспорно задържаният е претърпял негативни емоционални усещания и стрес поради забавеното и несвоевременно разглеждане на молбите му за промяна на мярката за неотклонение, правото му е било нарушено, с предявения иск се цели постигане на морално удовлетворение за претърпените неимуществени вреди, като не са налице доказателства, обосноваващи друг размер на обезщетение.

Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай.

Касаторите СГС, АС София и Прокуратурата на РБ се позовават на чл.280 ал.2 пр.2 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като сочат практика във връзка с въпроси относно това представлява ли съдът процесуален субституент на държавата в производствата за вреди по чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ, следва ли да е налице пряка причинна връзка между съдебния акт и настъпилите и претендирани вреди в производства по чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ /СГС, АС София/, относно задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите на ответника и анализира доказателствата /СГС/, относно обществения критерий за справедливост и критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, относно възможността при предмет на спора обичайни вреди да се приемат за установени увреждания над тях и дължи ли се мотивиране, съществува ли пряка причинно-следствена връзка между увреждането и претендираните от ищеца Б. М. Х. от [населено място] неимуществени вреди, предмет на делото, следва ли съдът да изложи мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение, респективно нарушаване правото на ищеца за произнасяне в кратък срок по законността на задържането по чл.5.4 ЕКЗПЧОС, и да определи кои конкретни по вид неимуществени вреди са доказани по делото /Прокуратурата на РБ/.

Касаторът Б. Х. се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК /сочи и практика/ във връзка с множество въпроси, свързани с различните условия, при които се ангажира отговорността на държавата при нарушаване на чл.5 пар.2-пар.4 КЗПЧОС, със задължението на съда да изложи съображения по всички важни и съществени положения, да изложи аргументи при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, 4 обосноваващи адекватността му с принципа за справедливост и необходимостта от присъждане на сходни обезщетения при аналогични случаи.