Решение № 2853 от 15.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2853 гр. София, 14.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело № 20221100506351 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК

С Решение № 4332/09.05.2022 г., постановено по гр.д. № 33464/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 156 състав, е частично уважен предявения от ЗД „Е.“ АД, ЕИК ****, срещу Агенция „П.и.“, ЕИК ****, осъдителен иск с правна квалификация чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД, за сумата от 855,14 лева, представляваща регресно вземане за заплатено застрахователно обезщетение за репариране на вредите, настъпили вследствие на ПТП, реализирано на 15.01.2021 г., ведно със законната лихва от 11.10.2021 г., като исковата претенция е отхвърлена до пълния предявен размер от 1886,78 лева.

Производството е образувано по въззивна жалба, вх. 3283778/21.02.2022 г., подадена от ответника, с която обжалва решението в частта, с която е уважена исковата претенция.

Въззивникът навежда оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон. Моли решението в обжалвана част да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постави акт, с който да се отхвърлят предявените искове. Претендира сторените разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца с който се излагат доводи за нейната неоснователност и недоказаност. Моли да се постанови решение, с което да се отхвърли въззивната жалба, респективно да се потвърди първоинстанционния 1 акт, и да бъдат присъдени направените съдебни разноски.

Решението в необжалваната част е влязло в сила и не е предмет на проверка от настоящата инстанция.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на въззивното производство е притезанието на ищеца с правна квалификация чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 вр. 45 ЗЗД ЗЗД за сумата от 855,14 лева, представляваща регресно вземане, възникнало вследствие на изплатено застрахователно обезщетение за репариране на причинените имуществени вреди по щета № 470420202016779.

Правопораждащият фактически състав на твърдяното материално право включва следните елементи: 1) надлежно възлагане на определена работа; 2) наличие на виновно и противоправно действие и/или бездействие на изпълнителя на възложената работа, което е осъществено при или по повод изпълнение на възложеното; 3) и което е в пряка причинноследствена връзка с претърпените от увредено лице имуществени вреди; 4) действително застрахователно правоотношение между увреденото лице и ищеца; 5) по силата на което застрахователят по имущественото застраховане е изплатил обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ.

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е гаранционно-обезпечителна, т.е. не е необходимо наличието на вина на възложителя, но следва да е налице спрямо извършителя на деянието, доколкото правопораждащия фактически състав на процесното притезание по чл. 49 ЗЗД включва в себе си елементи на деликта, очертани в нормата на чл. 45 ЗЗД. Вината, разбирана като факт от вътрешното битие на дееца, представляващ неговото отношение към осъщественото деяние и настъпилите противоправни последици, се предполага, но 2 единствено в хипотезите, когато деянието е извършено небрежно. Стеснителното тълкуване на нормата на ал. 2 на чл. 45 ЗЗД се подкрепя и от константната практика на ВКС. В този смисъл - Решение № 54 от 12.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 876/2021 г., IV г. о.; Решение № 69 от 21.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 516/2011 г., IV г. о.; Определение № 2221 от 18.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 85/2023 г., IV г. о. Следователно възложителят носи доказателствената тежест да обори презумпцията за вина на деликвента в условията на пълно и обратно доказване, аргумент то чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД, макар и относително самостоятелна, е във функционална връзка с отговорността по чл. 45 ЗЗД, т.е преди всичко следва да се установи наличието на общите предпоставки на деликта, като при недоказването им отпада и отговорността на възложителя. В този смисъл е и т. 3 от ППВС № 7 от 1959 г.

От представената застрахователна полица и останалите писмени доказателства се установява, че процесната вещ, лек автомобил „Мазда 5“ с ДК № СВ **** НР, към момента на настъпване на ПТП, 15.01.2021 г., е била валидно застрахована при ищеца по имуществена застраховка „Каско на МПС“. Причинените вреди на вещта са оценени от застрахователя на стойност 1 886,78 лева, която сума е изплатена като обезщетение на увредено лице на 05.03.2021 г., съгласно приложеното платежно нареждане.

След съвкупен анализ на събрания доказателствен материал, включително при съобразяване със събраните свидетелски показания на водача на увредения автомобил – К.,съдът приема, че процесното ПТП се е осъществило на 15.01.2021 г. при следния механизъм. Лекият автомобил, управляван от св. К., се е движел по Републикански път II-82, с посока от гр. София към гр. Самоков, непосредствено след местност Лаго Пасарел, е преминал несигнализирана и необезопасена дупка на пътя, вследствие на което срязва гумите намиращи се от лявата страна на автомобила. Правилно районният съд е квалифицирал наличието на дупка на пътното платно като препятствие на пътя по смисъла на т. 19 от ДР на Правилника за прилагане на закона за движение по пътищата..

Установеният механизъм се подкрепя от събрания доказателствен материал, включително свидетелските показания на шофьора и заключението на изслушаната от първата инстанция СТЕ, което съдът кредитира като обективно и правилно.

Основателно е възражението във въззивната жалба, че протоколът за ПТП представлява официален документ, т.е. че се ползва с материална доказателствена сила единствено до фактите, които се установяват по съответния ред от длъжностното лице.

Поради което с протокола не винаги може да се установи пълно и главно механизма на ПТП.

В настоящият случай от свидетелските показания на К. се установяват преки факти във връзка с наличието на дупка на пътното платно, станала причина за процесното ПТП.

Свидетелските показания са последователни, непротиворечиви и кореспондират с останалия събран и обсъден доказателствен материал, включително и изслушаното заключение по СТЕ.

Възражението за съпричиняване от страна на увреденото лице е неоснователно.

Тежестта на доказване е върху страната, която е направила възражението, т.е. същата следва 3 да установи в условията на пълно и главно доказване фактите, от които черпи благоприятни правни последици. При разглеждане на възражението за съпричиняване от страна на увреденото лице, трябва да се вземат предвид задължителните постановки на т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС по т. д. № 1 / 2014 г., според което „съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен.

Неоснователно е възражението на ответника, че рискът е непокрит, т.е. ищецът не е следвало да изплати на увреденото лице дължимото обезщетение за поправяне на вредите.

Същите твърдения не се подкрепят от събрания доказателствен материал, а напротив изрично в общите условия е предвидено, че вредите вследствие на реализирано ПТП подлежат на репариране.

Размерът на причинените вреди, както и причинно-следствената връзка се установяват от събраните писмени и гласни доказателства, кореспондиращи с приетото от първа инстанция заключение на СТЕ, което съдът кредитира като обективно и правилно.

Съгласно същото стойността за необходима за възстановяване на процесния лек автомобил е 855,14 лева.

Съгласно чл. 51 ЗЗД на репариране подлежат всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Нормата на чл. 386, ал. 2 КЗ определя обема на дължимото застрахователно обезщетение, което следва да покрива действително претърпените вреди към момента на настъпването им. Следователно при определянето на размера на претенцията се изхожда от средната пазарна стойност на увреденото имущество към момента на настъпване на застрахователното събитие- в този смисъл решение № 37 от 23.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 667/2008 г., I т. о., ТК; решение № 59 от 6.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 2367/2015 г., I т. о., ТК; решение № 235 от 27.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1586/2013 г., II т. о., ТК. При предявена по съдебен ред претенция за заплащане на застрахователно обезщетение, съдът следва да определи същото по действителната стойност на вредата към момента на осъществяване на застрахователното събитие, т. е. по пазарната цена на същата, като ползва заключение на вещо лице, без да е обвързан от минималните размери по методиката към Наредба № 24/2006 г. на КФН (в т. см. и константната съдебна практика, обективирана в Решение № 79/02.07.2009 г. по т. д. № 156/2009 г. на ВКС, І ТО, Решение № 52/08.07.2010 г. до т. д. № 652/2009 г. на ВКС, І ТО, Решение № 115/09.07.2009 г. по т. д. № 627/2008 г. на ВКС, ІІ ТО; Решение № 209/30.01.2012 г. по т. д. № 1069/2010 г. на ВКС, II ТО.

Съгласно заключението по приетата САТЕ, което съдът кредитира като обективно и правилно, тъй като съответства на събрания по делото доказателствен материал, действителната стойност на претърпените имуществени вреди, т.е. стойността необходима за възстановяване на процесния лек автомобил е 855,14 лева. Стойността е изчислена на 4 база средни пазарни цени към датата на ПТП. Съдът приема същата за обективно определена и справедлива с оглед установените по делото факти и обстоятелства. Размерът на дължимото обезщетение не следва да се определя по цени на алтернативни доставчици, тъй като отнетата част – катализатор, е функционално свързана с основната дейност на застрахована вещ и при монтиране на непригодена за автомобила алтернативна вещ, т.е. от различен производител, биха се породили експлоатационни проблеми, които увредената страна не е длъжна да търпи. За да се възстанови напълно причинената имуществена вреда, каквото е изискването на нормата на чл. 51 ЗЗД, т.е. за да може вещта да се използва по предназначение по същия начин, както преди настъпването на застрахователното събитие, е необходимо да се закупи катализатор, съответстващ и предназначен за модела на автомобила, по средни пазарни цени, като по този начин ще се репарират действително претърпените вреди към момента на настъпването им, аргумент от чл. 386, ал. 2 КЗ.