Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1074 от 17.07.2026, Районен съд - Русе

Съд
Районен съд - Русе
Дело
Гражданско дело 278/2026
Вид
Решение № 1074
Подписан
17.07.2026
Състав
Милена Ганчева Трифонова

Цитирани разпоредби

  • чл.124, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.154, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.537, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.2, ал.1, т.2 · Закон за общинската собственост
  • чл.56 · Закон за общинската собственост
  • чл.18 · Закон за собствеността
  • чл.18 · Закон за собствеността
  • чл. 6 · Закон за собствеността

РЕШЕНИЕ

№ 1074 гр. Русе, 17.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милена Г. Трифонова при участието на секретаря Теодора Ив. Петрова като разгледа докладваното от Милена Г. Трифонова Гражданско дело № 20264520100278 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗС от С. Х. К. и М. Х. К. против Община С.п. за признаване за установено, че ищците са собственици в режим на СИО, по давностно владение, продължило повече от 10 години, от началото на 1995 г. на описан в исковата молба недвижим имот – дворно място в **********, ул. Т., с площ 1175 кв.м, съставляващо УПИ III-7 в кв. 2 по действащия регулационен план, одобрен със Заповед №109/1966 г. и Заповед № 300-4-8/2004 г., при граници за имота, като следва:

УПИ IV-10, УПИ XIX-8 и УПИ II-6. Ищците твърдят, че С. К. започнал да владее необезпокоявано имота преди повече от 20 години. Имотът бил държавна собственост, през 1989 г. на И. Х. К. било признато право на строеж върху държавно дворно място – парцел III-7 в кв. 2 по плана на гр. С.п. и право на собственост върху построените сгради – стопанска постройка – 10 кв.м. През същата година И. Х. К. прехвърлил на сина си Х. К. право на строеж върху имота, заедно с построената стопанска постройка. През 1995 г. Х. /Х./ К. дарил на сина си С. К. двора и построената сграда, но не били съставени документи за прехвърлянето. През периода 1995 – 2025 г. само С. К. стопанисвал имота и получавал добивите от него. През 2010 г. ищците заминали да работят в чужбина, като С. се споразумял с баща си да стопанисва имота по време на тяхното отсъствие. Ищците се връщали в България всяка година и в периода на пребиваването си в РБ се грижели лично за имота. Тъй като не разполагали с документ за собственост, през 2025 г. се снабдили с нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност, съставен от нотариус А.Ф.. Ищците оспорват държавата да е притежавала право на собственост върху имота, но дори да се приеме, че държавата е имала правно основание да състави АДС, то ответната община нямала правно основание да състави АЧОС през октомври 2025 г., тъй 1 като към този момент ищците вече са се позовали на придобивна давност.

В срока за отговор по чл.131 ГПК ответникът оспорва иска като неоснователен.

Възразява, че Община С.п. е собственик на имота, като правото й произтича от законовото преобразуване на държавна собственост в общинска. Счита, че имотът първоначално е бил държавен, удостоверно с акт за държавна собственост от 1965 г., а по- късно при урегулиране и обособяване на имота – и с АДС №167/23.11.1971 г. Съгласно действащата нормативна уредба към 1991 г. имотите, които били до този момент държавна собственост, преминали в собственост на общината. Имотът бил отписан от актовите книги за държавна собственост със заповед на областния управител от 16.10.2025 г. и впоследствие бил съставен АЧОС №4683/20.10.2025 г. Не оспорва извършеното признаване на право на строеж върху държавно дворно място, което било вписано. Счита, че фактическата власт върху имота е упражнявана от ищците на основание учреденото право на строеж, поради което те се явяват държатели на имота, а не владелци. Дори да се приеме, че е налице владение, същото не било непрекъснато, тъй като ищците са пребивавали продължително в чужбина.

В срока за отговор ответникът е предявил насрещен иск срещу първоначалните ищци за признаване за установено, че Община С.п. е собственик на процесния имот. Твърди, че имотът първоначално е бил държавна собственост, удостоверено с АДС №86/28.05.1965 г. и АДС № 167/23.11.1971 г. Впоследствие съгласно §42 на ЗОС със заповед на областния управител от 16.10.2025 г. имотът бил отписан от актовите книги за държавна собственост и бил съставен АЧОС №4683/20.10.2025 г. Оспорва ответниците по насрещния иск да са придобили право на собственост върху имота, тъй като са упражнявали фактическа власт върху него въз основа на учредено право на строеж, поради което били държатели на имота.

Дори да се приеме, че е налице владение, то давността е била спряна за продължителен период съгласно §1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, поради което към датата на съставяне на констативния нотариалния акт за собственост върху имота по давностно владение, не е бил изтекъл необходимият срок за придобиването му по давност.

Владението не било и непрекъснато. Иска се и отмяна на осн. чл.537, ал.2 ГПК на нотариален акт № 42, том 36, дело № 7716, вх.рег. 13236/31.10.2025 г. на СлВп № 22, т.6, рег.

№ 10450, д. № 833/2025 г. на нотариус А.Ф. с рег. № 629 на Нот.камара, с което ответниците по насрещния иск за признати за собственици на имота по давностно владение. Ответниците по насрещния иск оспорват същия като неоснователен.

След като съобрази становищата на страните, събраните по делото доказателства и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

С удостоверение от 25.05.1989 г. на Народен съвет – С.п. на И. Х. К. е признато правото на строеж и ползване върху държавно дворно място – парцел III – 7 от квартал 2 по плана на гр. С.п. и правото на собственост върху построената в дворното място стопанска постройка – 10 кв. метра. В удостоверението е посочено, че същото заменя нотариален акт и установява всички права на носителя му съгласно чл.18 от Закона за собствеността и чл.5 и 6 от Закона за опрощаване. Според действащите към 25.05.1989 г. разпоредби на чл.18 от ЗС и 2 чл.6 от Закона за опрощаване на задължения към държавата, учредяването на вещни права върху недвижим имот се извършва писмено, без съставяне на нотариален акт, като се признава безвъзмездно правото на строеж на лицата, заели без основание държавни дворни места или получили такива места по разни закони - в селата до 15 декември 1951 г. и в градовете до 15 ноември 1934 г., ако са ги застроили до 1 септември 1956 г. и не са ги изплатили. С нотариален акт № 119, том VII, дело № 2640/89 г. от 28.08.1989 г. на нотариус Цв. М. при Русенски районен съд И. Х. К. прехвърля на сина си Х. И. К. /баща на ищеца С.

К./ срещу задължение за издръжка и гледане право на строеж върху държавно дворно място, цялото от 1175 кв. метра, учредено с удостоверение на Общински народен съвет с. С.п., заедно с намиращата се в него стопанска постройка, представляващо парцел III-7 в кв. 2 по плана на С.п.. От писмените доказателства по делото, съдържащи се в приложената административна преписка от Община С.п., е видно, че на 28.05.1965 г. от ОНС – Русе е съставен акт № 86 за държавна собственост на имот, находящ се в с. С.п. – застроено дворно място от 2100 кв.м, обособено в парцел II в кв. 14 по плана на с. С.п. – Русенско. Посоченото в акта правно основание за одържавяване на имота е Указ № 547 и 141, Закон за уреждане правата на лицата, заели или получили държавни дворни места. В разписния лист към регулационния план от 1964 г. като собственик фигурира И.;Х. К. въз основа на „дог. 1957 г.“, но предвид липсата на други писмени доказателства, както и на твърдения в исковата молба в тази насока и с оглед обстоятелството, че функцията на разписния лист е информационно – оповестителна и същият не създава вещни права, по делото не се установява кой е носителят на правото на собственост върху процесния имот преди неговото одържавяване. Впоследствие е съставен акт за държавна собственост № 67 на ОНС – Русе от 23.11.1971 г. за дворно място от 1190 кв.м, обособено в кв. 2, парцел III-7 по регулационния план на с. С.п., Русенски окръг, а в разписния лист към регулационния и кадастрален план от 1966 г. като собственик първоначално е записан И. Х. К., а впоследствие името му е зачеркнато и е посочен Х. И. К. въз основа на ОПС №119/1989 г. Ищецът С. К. се е снабдил с нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност № 22, том VI, рег.

№ 10450, дело № 833 от 2025 г. на нотариус А.Ф. с рег. № 629 в регистъра на Нот. камара с рн на д-е РРС за процесния имот. Със заповед № 5-95-00-588/16.10.2025 г. на Областния управител на област Русе процесният имот е отписан от актовите книги за имоти – държавна собственост и за имота е съставен АЧОС № 4683/20.10.2025 г. при Община С.п., на осн. чл.56, чл.2, ал.1, т.2 ЗОС вр. §42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС. По делото е представено писмено доказателство за платени от С. К. местни данъци и такси за недвижим имот в гр. С.п. за 2021 г., 2022 г., 2023 г., 2024 г., 2025 г. и 2026 г., от които не може да се установи категорично дали касаят процесния имот.

Според показанията на свид. И.Д. и Ю.С. ищците притежават недвижим имот в гр.

С.п., който е наследствен от дядото на С., наследен впоследствие от бащата на С., а след това прехвърлен на ищеца от неговия баща. Свид. Д. твърди, че от 1995 г. С. обработва мястото. Свидетелите сочат, че имотът е заграден с ограда, има кладенец и чешма и в него са отглеждани зеленчуци. И двамата свидетели твърдят, че С. е заминал за чужбина през 1995 г. и имотът се обработвал от баща му. Според свидетелите ищецът се връщал всяка 3 година заедно със съпругата си за около 15-20 дни, при което заедно идвали в имота, за да помагат. Съдът кредитира показанията на свидетелите, които не са заинтересовани от изхода на делото, относно описаните от тях и лично възприети фактически действия, осъществявани в имота. В частта, касаеща прехвърлителните сделки за имота съдът счита показанията за недостоверни, доколкото същите не са подкрепени от писмени доказателства, удостоверяващи извършването на действителни разпоредителни сделки с имота в законоустановената форма. Въз основа на гласните доказателства според съда не може да се обоснове извод за упражняване на трайна фактическа власт върху имота от страна на ищците с намерение да го своят, считано от 1995 г., доколкото според свидетелите от 1995 г. и към настоящия момент ищците пребивават трайно в чужбина и се връщат периодично веднъж годишно за около 15-20 дни, като по време на посещенията си в България посещават имота, „за да помагат“ за неговото обработване на бащата на ищеца. Липсват данни по делото, въз основа на които да се приеме, че ищците упражняват фактическа власт върху имота лично или чрез другиго с намерение да го своят. От гласните доказателства съдът достига до извод, че фактическата власт върху имота се осъществява от бащата на ищеца С.

К. – Х. К., а С. и съпругата му му помагат за поддръжката на имота при редките си посещения в С.п..

Въз основа на установените фактически положения, съдът достига до следните правни изводи:

Предявените от страните положителни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1

ГПК са допустими, доколкото страните претендират конкуриращи се права и оспорват правата на насрещната страна. Ищците по първоначално предявения иск се домогват да докажат правото си на собственост върху имот, за който Община С.п. е съставила АЧОС и претендира да е придобила по силата на §42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС. Ищците се легитимират като собственици на имота въз основа на непрекъснато, трайно и явно давностно владение, продължило от началото на 1995 г., въз основа на което са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност. Съобразно приетото в Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК, когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното придобивно основание. В тази насока са и дадените от настоящия състав с доклада указания за разпределение на доказателствената тежест.

Въз основа на задължителната съдебна практика – решение № 67 от 16.06.2017 год. по гр. д. № 3533/2016 год. на ІІ г. о. на ВКС настоящият състав приема, че актът за държавна или общинска собственост, съставен по надлежния ред и форма, има качеството на официален свидетелстващ документ, който само констатира собствеността на държавата/общината, без да я поражда. Този акт се ползва с обвързваща материална 4 доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на държавата/общината следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на което актуваният имот се счита за държавна/общинска собственост до доказване на противното, като държавата/общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът за държавна/общинска собственост. Горните съображения са приложими в случаите, когато в акта за общинска собственост е посочено конкретно уредено в закона фактическо основание, по силата на което собствеността върху актувания имот е придобита от общината. Когато в акта е посочено като основание само правната норма, послужила като основание за актуването, но не и конкретен придобивен способ, същият няма легитимиращо действие относно правото на собственост на общината. В този смисъл е и Решение № 81/24.07.2018 г. на ВКС по гр. д. №4029/2017 г. По аналогичен начин същите изводи са приложими и относно актовете за държавна собственост.