Решение № 10 от 10.01.2024, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 10 гр. Варна, 09.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ванухи Б. Аракелян

Членове:

Анета Н. Братанова

Дарина Ст. Маркова при участието на секретаря Ели К. Тодорова като разгледа докладваното от Дарина Ст. Маркова Въззивно търговско дело № 20233001000318 по описа за 2023 година

И за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно, образувано по жалба на С. С. М. от гр.В., чрез назначения му от съда особен представител, срещу решение № 165 от 11.04.2023г. по търг.дело № 443/22г. по описа на ОС – Варна, в частта му, с която е прието за установено по отношение на „Юробанк България“ АД, че дължи на банката следните суми: сумата от 28 531.27лв., представляваща дължима главница по договор за предоставяне на потребителски кредит от 03.05.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 11.08.2020г. до окончателното плащане на задължението; сумата от 1 203.17лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 20.03.2019г. – 12.12.2019г.; сумата от 176.51лв., представляваща лихва за забава за периода 20.11.2019г. – 13.03.2020г.; сумата от 246.22лв., представляваща лихва за забава за периода 14.05.2020г. – 05.08.2020г. и сумата от 56.46лв., представляваща договорни такси за периода 20.05.2019г. – 05.08.2020г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК на основание чл.422 1 ал.1 от ГПК във връзка с чл.430 от ТЗ, както и е осъден да заплати разноски.

В жалбата се твърди че решението е неправилно и необосновано, постановено противоречие със съдебната практика и правна теория.

Излага, че условията, при които следва да се предоставят кредити на потребители за предмет на специално регулиране със ЗПК, който е приложимия закон. Твърди че неправилно първоинстанционният съд е счел за неоснователно възражението за нищожност на договора поради неспазване на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Оспорва извода на съда че самото непосочване на взетите допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин, само по себе си не е от естеството да обоснове недействителност на договора, тъй като смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне на банката, което изискване е налице. Твърди че напротив, кредитополучателят е следвало да бъде подробно запознат с всички условия и начин на формулиране на крайната цена, която подлежи на връщане по договора, с оглед сключване на договора при равноправни условия, при взето рационално и информирано съгласие за обвързване с кредитната институция.

Твърди че липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл.11 т.10 от ЗПК е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му, поради което и договорът е недействителен. ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо.

Твърди че доколкото ответникът е потребител на финансова услуга по смисъла на § 13 т.12 от ДР на ЗЗП, в случая следва да намери приложение и общата потребителска защита по ЗЗП. Излага че в чл.8 ал.2 от договора е предвидено банката да прилага по-висока надбавка по лихвения процент /приложимата по договора фиксирана надбавка плюс 2.5 %/ в описаните в договора случаи. Твърди че клаузите, които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключване на договора, по принцип са неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 т.12 от ЗЗП, каквато е 2 и цитираната от процесния договор. Оспорва извода на съда, че в случая е приложима разпоредбата на чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП. Твърди че именно с оглед характера на договора потребителят следва да се ползва с висока степен на защита и законът цели да охрани неговите интерес, поради което и подобна клауза за едностранно увеличение на цената на стоката е злоупотреба с неопитността на потребителя в сферата на подобни строго специализирани отрасли. Твърди че клаузата на чл.8 ал.2 от договора не отговоря на изискването за добросъвестност, тъй като е поставена в зависимост от настъпването на бъдещи обстоятелства, изцяло по волята на кредитора, без право да се договаря. Сочи че съдът правилно е приел, че тази клауза е неравноправна по смисъла на чл.143 т.11 от ЗЗП, което води и до нейната нищожност съгласно разпоредбата на чл.146 ал.1 от ЗЗП. Твърди обаче, че изводът, че така установената нищожност не обуславя извод за нищожност на целия договор е неправилен.

Твърди че съдът не само може, но е длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези: при нарушение на добрите нрави, при неравноправни клаузи във вреда на потребителя, при нарушения на императивни норми, които возят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяването на нищожността не се изисква събиране на доказателства.

Твърди че съдът не е коментирал и възражението във връзка с нищожност на договора поради неравноправност на клаузата на чл.23 б.Б, вземането на кредитора да става предсрочно изискуемо в пълен размер, ако кредитополучателят не е погасил която и да е от дължимите вноски по кредита, независимо от причините за това. Сочи че така описаната договорна клауза е неравноправна и не е уговорена индивидуално, изготвена е предварително и потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието и.

Твърди че кредитополучателят не е надлежно уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост по договора за кредит, като твърди че процедурата по чл.47 от ГПК не е спазена. Излага че при връчването на нотариалната покана нотариусът е следвало да предприема действия по снабдяване с информация за настоящия адрес на кредитополучателя. Твърди че доколкото 3 не е посочено в протокола връчителят да е потърсил сведения от съседи или от кметствата, които е посещавал, следва да се направи извод че процедурата по чл.47 от ГПК не е спазена, респективно не може да се приеме, че длъжникът е уведомен за твърдяната предсрочна изискуемост по процесния договор.

Позовава се също така и на преюдициално заключение на Съда на ЕС като твърди че при преценка дали е неравноправна клауза, регламентираща предсрочна изискуемост, трябва да се изследва неизпълнението, служещо за основание за обявяване на тази предсрочна изискуемост, дали е достатъчно тежко с оглед срока на кредита и размера на задължението. Твърди че първоинстанционният съд неправилно е приел, че с нарочно волеизявление на кредитора за отнемане преимуществото на срока по договора следва да се приеме за настъпила автоматична предсрочна изискуемост по договора без да се изисква и срок за предупреждение.

Моли съда да отмени решението в обжалваните му части и вместо него да постанови друго, с което предявените срещу него установителни искове да бъдат отхвърлени изцяло. В съдебно заседание, чрез назначения му от съда процесуален представител, поддържа жалбата и моли съда да я уважи.

Въззиваемата страна „Юробанк България“ АД със седалище гр.София, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК писмен отговор, изразява становище за неоснователност на жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваната му част. Претендира направените по делото разноски. В съдебно заседание, чрез процесуален представител, оспорва жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение.

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

Предмет на въззивното производство е предявен установителен иск след заповедно производство в хипотеза на чл.415 ал.1 т.2 от ГПК от „Юробанк България“ АД, като правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД, срещу С. С. М., с който да се приеме за установено в отношенията между страните съществуването на вземания на банката срещу него по договор за предоставяне на потребителски кредит № 0010-0239-1008-0005406 от 03.05.2018г. за суми, представляващи главница, договорна лихва и мораторна 4 лихва и такси, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.дело № 9412/20г. по описа на ВРС, ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното и изплащане.

Като доказателство по делото е представен писмен договор за предоставяне на потребителски кредит от 03.05.2018г. сключен между „Банка Пиреос България“ АД и С. С. М. като кредитополучател, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя потребителски кредит в размер на 30 000лв. със срок за издължаване до 20.05.2028г., изплащан чрез 120 месечни вноски, платими на 20 – то число на месеца, съобразно подписан от страните и приложен към договора погасителен план. В чл.7 е договорен променлив годишен лихвен процент, който се формира от приложимия по договора референтен лихвен процент плюс фиксирана надбавка от 5.917 %. В договора е фиксиран приложимия към момента на подписването му годишен лихвен процент в размер на 6.08 %, формиран при РЛП – 0.163 %.

Не са спорни пред въззивна инстанция установените факти и обстоятелства в заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, обективно и компетентно дадена, неоспорена от страните и кредитирана и от въззивния съд изяло, а именно: договорената сума по кредита е усвоена на части, съответно на 04.05., 10.05. и 15.05.2018г. чрез рефинансиране на потребителски кредити и кредитна карта и получаване в брой на остатъка от 7 500лв. Установени са от експерта плащания на задължения по кредита до 09.05.2019г., когато е преустановено погасяването на задълженията. Последната погасена главница е по вноска с падеж 20.12.2018г., а последното плащане за лихва е отнесено към вноска с падеж 20.03.2019.

Поради което и въззивният съд намира, че са налице обективните предпоставки предвидени в чл.23 ал.2 б. от договора за кредит за обявяване на целия размер на кредита за предсрочно изискуем.

Не е спорно по делото предприемането на връчване на покана за доброволно изпълнение на задълженията по договора за банков кредит от 03.05.2018г. на изискуеми просрочени задължения, съдържаща срок за изпълнение и изявление на кредитора че в случай на неизпълнение ще счита 5 целия остатък от кредита за предсрочно изискуем.

Последователно в практиката на ВКС се застъпва становище, че банката, ако не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на горепосоченото изявление на длъжника, вкл. и чрез частен съдебен изпълнител или чрез нотариална покана и той ще е редовно осъществен, ако е била проведена процедура по чл.47 ал.1 - 5 от ГПК - отсъствието от адреса по чл.47 от ГПК е удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени. Видно от представения по делото към съобщението за връчване констативен протокол за извършени действия за връчване на нотариална покана, съставен от нотариуса, изискванията на чл.47 ал.1 от ГПК са спазени – служебно е извършена справка за настоящ и постоянен адрес, длъжностното лице е посещавало постоянния и настоящ адрес на М. три пъти, в периода от 17.10.2019г. до 17.11.2019г., събрал е сведения от съседи, с посочване на техните адреси, че лицето не живее на адресите, като на постоянния си адрес е бил наемател и го е напуснал. Залепени са уведомления на входната врата и на пощенската кутия на апартамента, на таблото за обяви и на входната врата на входа и никой не е явил да получи книжата. С оглед на така изложеното, и след изтичане на срока за получаване на книжата, посочен от нотариуса 02.12.2019г., въззивният съд приема, връчването на М. по реда на чл.47 от ГПК за редовно. Датата на настъпване на предсрочната изискуемост е 12.12.2019г., след изтичане на предоставения срок от кредитора.