Решение № 686 от 22.06.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 686 гр. София , 22.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на двадесет и седми май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Елизабет Петрова

Катерина Рачева

Мария Райкинска при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело № 20211000500098 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение № 4075/08.07.2020 г. по гр.д. № 4330/2019 г. на СГС, І-6 състав е признато за установено в отношенията между страните и по иска, предявен по реда на чл. 422 във връзка с чл. 415, ал.1 от ГПК, от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, с ЕИК 831094393, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Драган Цанков“ № 37, че И. А. В., ЕГН **********, гр. ***, ж.к. „***“, бл. ***, вх.1, ет.2, ап.4 дължи на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД следните суми:

1.на основание чл. 430, ал.1 от ТЗ, във връзка с чл. 79, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата о т 16 993.59 лева (шестнадесет хиляди деветстотин деветдесет и три и 0,59 лева), неплатена главница, представляваща сбор от падежирали вноски в периода от 15.10.2012 г. до 15.04.2017 г., дължима въз основа на договор № 000LD-R-003541 от 03.05.2010 г. с настъпил падеж на 15.04.2017 г. на основание Раздел І, т. 3 от Договора, ведно със законната лихва, считано от 19.09.2017 г. до изплащане на вземането, КАТО този иск е отхвърлен като погасен по давност за разликата над 16 993,59 лева до пълния претендиран размер от 21 736.97 лева, представляваща сбор от падежирали вноски за периода от 15.05.2010 г. до 15.09.2012 г.,

2. на основание чл. 430, ал.2, във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата от 2 965.09 лева (две хиляди деветстотин шестдесет и пет и 0,09) лева – договорна лихва начислена за периода от 15.10.2014 г. до 14.04.2017 г., КАТО този иск е отхвърлен като погасен по давност за разликата над 2 965.09 лева до пълния претендиран размер от 15 760.77 лева, представляваща сбор от падежирали вноски за редовна лихва за периода от 15.08.2010 г. 15.09.2014 г., а за периода от 15.05.2010 г. до 15.07.2010 г. погасени чрез плащане.

1

3. сумата от 6 096.87 лева (шест хиляди деветдесет и шест и 0,87 лева) обезщетение за забава за просрочените плащания за периода от 17.09.2014 г. до 18.09.2017 г., КАТО този иск е отхвърлен за разликата над 19 693.90 лева до пълния претендиран размер от 20 208,06 лева като неоснователен, а за разликата над 6 096.87 лева до сумата от 19 693.90 лева, представляваща сбор от начислената наказателна лихва за периода от 03.09.2010 г. до 16.09.2014 г. като погасен по давност, а за периода 15.05.2010 г. до 02.09.2010 г. като погасен чрез плащане, за които дължими суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК от 29.12.2017 г. по ч.гр.д. № 66187/2017 г. по описа на СРС, 119 състав.

И щ ц а т а И. А. В. е депозирала въззивна жалба, с която обжалва първоинстанционното решение в частта, в която исковете срещу нея са уважени.

Поддържа, че съдът не се произнесъл по всички наведени от нея възражения. Не било установено по делото, че ищецът е представил на ищцата-кредитополучател екземпляр от действащите ОУ. СГС неправилно вменявал задължение на кредиторолучателя да докаже, че не е запознат с тях. След като ОУ не били подписани от нея, това водело до извод, че тя не е запозната с тях и искът следвало да бъде отхвърлен. Записаното в края на договора, че кредитополучателят декларира, че са му предоставени и е запознат с ОУ не било подкрепено с доказателства, че това действително е така.

Жалбоподателката поддържа още, че предсрочна изискуемост на кредита е настъпила още през 2010 г., когато започнало просрочието в плащанията по кредита. В договора за кредит била предвидена автоматична предсрочна изискуемост, а уведомяването на длъжника целяло само упражняване на процесуалните действия от страна на кредитора. Уведомяването на длъжника за нея не засягало настъпилия вече падеж.

Обявяването на кредита за предсрочно изискуем не било потестативно право, както приел СГС, а императивно поето задължение. Освен това банката обявила кредита за предсрочно изискуем пред ЦКР още през 2010 г. банката действала недобросъвестно като в един момент оценявала кредита като предсрочно изискуем, а в друг момент, когато това не било в нейна полза – като редовен. На следващо място жалбоподателката поддържа, че съдът неправилно възприел становище относно релевирано възражение за погасяване вземанията на банката по давност. Същите се погасявали с тригодишна давност, поради което тези с настъпил падеж преди 19.09.2014 г. следвало да се приеме, че са погасени по давност. Според нея вноските по кредита са периодични плащания. При наличието на погасителен план следвало да се постави знак за равенство между „частични плащания“ и „периодични плащания“, като при последните намира приложение кратката погасителна давност. Посочените доводи на жалбоподателката не били обсъдени от СГС. Жалбоподателката моли да бъде отменено обжалваното решения и исковете отхвърлени изцяло, а евентуално присъдените суми да бъдат редуцирани след прилагане на 3-годишна давност.

Ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД („ПИБ“ АД) е депозирала отговор на въззивната жалба, в който излага доводи за нейната неоснователност. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция процесуалният представител на жалбоподателката е изложил твърдения за недобросъвестно поведение на банката при сключване на договора за кредит и за въвеждане в заблуждение на И.В., но доколкото това възражение се прави за първи път пред въззивната инстанция, същото е преклудирано и не следва да бъде обсъждано.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по 2 валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби, приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК).

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно. Във връзка с допустимостта и правилността, като взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД е твърдял в исковата си молба, че подал до СРС заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист срещу И. А. В., по което било образувано ч.гр.д. № 66187/2017 г. по описа на СРС, 119 състав. На 28.02.2019 г. получил съобщение от РССофия, с което бил уведомен за постъпило възражение от длъжника и указание за предявяване на иск относно вземането.

Поддържал е, че между ищеца-кредитор и ответницата-кредитополучател, бил сключен договор № 000LD-R-003541 от 03.05.2010 г. за банков кредит, с който ищецът предоставил на ответницата банков кредит в размер на 21 900 лева за погасяване на съществуващи задължения по договор за издаване на кредитна карта № 51РКО-В5007/21.11.2007 г. Договорът бил сключен при условията на чл.298, ал.1, т.1 от ТЗ, като с подписването му кредитополучателят декларирал, че са му предоставени Общите условия на Банката за кредити на физически лица, запознат е с тях и приема прилагането им при уреждане на отношенията между него и Банката, във връзка със сключването и изпълнението на същия. Отпуснатият кредит бил изцяло усвоен от ответницата-кредитополучател еднократно на 11.05.2010 г. Уговорено било, че за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на Банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент на Банката за лева, увеличен с надбавка от 9.3093 пункта, като към датата на сключване на договора БЛП бил в размер на 8.7907% годишно, а годишният процент на разходите бил 20.94%. Плащанията, дължими, но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в Банката, се отнасяли в просрочие и се олихвявали с договорения лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня следващ датата на падежа на съответната вноска, независимо дали падежът е в неработен ден. Крайният срок за погасяване на кредита бил 15.04.2017 г., на основание Раздел І, т.3 от Договор № 000LD-R-003541 от 03.05.2010 г. Банката е поддържала, че кредитът е погасяван частично и е в просрочие, считано от 15.05.2010 г. - общо 2684 дни към 19.09.2017 г. датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК.

Банката е искала съдът да постанови решение, с което да бъдe признато в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца следните суми: сумата от 21 736.97 лева, неплатена главница дължима въз основа на договор № 000LD-R003541 от 03.05.2010 г. с настъпил падеж на 15.04.2017 г. на основание Раздел І, т.3 от Договора, ведно със законната лихва, считано от 19.09.2017 г. до изплащане на вземането; сумата от 15 760.77 лева-договорна лихва начислена за периода от 15.05.2010 г. до 14.04.2017 г., сумата от 20 208,06 лева - обезщетение за забава за просрочените плащания за периода от 15.05.2010 г. до 18.09.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по 3 чл.417, т.2 ГПК от 29.12.2017 г. по ч.гр.д. № 66187/2017 г. по описа на СРС, 119 състав.

В срока по чл.367, ал.1 ГПК ответницата И. А. В.е депозирала отговор, в който е заявила възражения за неоснователност и недоказаност на иска поради липса на договор, в частност относими ОУ, приети от ответницата и с които да е запозната.

Твърдяла е, че представените от ищеца ОУ на банката от 2016 г. са несъществуващи и неприети от ответницата към датата на сключване на договора. Твърдяла е още, че са нарушени чл.143, т.9 и т.10 от ЗЗП, като с договора на ответницата й било наложено приемането на клаузи, с които не е имала възможност да се запознае преди сключването му, както и че банката е променила/приела нови, различни от тези за процесния период ОУ, за които ответницата е оставена в неведение.

Поддържала е, че въпреки че към 15.05.2010 г. са били налице условията на настъпила предсрочна изискуемост на кредита, Банката не е уведомила ответницата за настъпилата предсрочна изискуемост и е злоупотребила с монополното си положение, като е администрирала договора като редовен до 15.04.2017 г. и по този начин са се натрупали лихви с различен характер. Поддържала е, че договорни лихви се дължат само до датата на изискуемостта на кредита. Такава банката била обявила с покана до ответницата през 2016 г.

Направила е възражение, че вземането на банката е погасено по давност, която дори да била петгодишна, била изтекла най-късно през 2015 г., щом предсрочната изискуемост била настъпила на 05.05.2010 г. При условията на евентуалност е поддържала, че по давност са погасени вноски с настъпил падеж три години преди датата на завеждане на заявлението по чл.417 ГПК, като е поддържала, че вноските са периодични плащания.

Искала е исковете да бъдат отхвърлени изцяло като погасени по давност, а евентуално да бъдат редуцирани при приложение на тригодишна давност.

Ищецът е депозирал допълнителна искова молба. Оспорил е всички възражения на ответницата като неоснователни. Пояснил е, че кредитът предоставен на ответницата не е обявяван за предсрочно изискуем и банката не се е възползвала от правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Твърдял е, че предоставеното копие на покана до длъжника, чрез работодателя няма дата на получаване, на същата липсва подпис на получателя и доказателство, че същата е получена от адресата и на следващо място в текста на поканата е предвидено, че банката ще реализира правото си да обяви кредита за изцяло и предсрочно изискуем, но е сторила това с тази покана.

При условията на евентуалност е искала съдът да уважи исковете в размера, който ще бъде определен с експертиза, такъв какъвто би бил той към 19.09.2017 г., при положение че банката е трябвало да обяви кредита за изцяло и предсрочно изискуем, считано от 26.01.2016 г.