Решение № 1167 от 31.07.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1167 гр. Плевен, 31.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ралица Анг. Маринска Ангелова при участието на секретаря Калина В. Димитрова като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска Ангелова Гражданско дело № 20254430100893 по описа за 2025 година

Пред ПлРС е депозирана искова молба от М. Р. Г., ЕГН**********, чрез адв. Д. М., против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК***, с която е предявен иск с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, за прогласяване недействителността на клаузата по чл.5 от Договор за потребителски кредит №1077540/20.10.2021г. Представят се писмени доказателства. Твърди се, че между страните, е сключен Договор за потребителски кредит №№1077540/20.10.2021г, по реда на ЗПФУР, за сумата от 3900лв., при ГПР от 49,68%. Твърди се, че съгласно чл. 5.1 от Договора, кредитът се обезпечава чрез поръчителство, предоставено от Мултитюд Банк, в полза на кредитора.

Излага се, че в договора за кредит не е посочен размерът на дължимото възнаграждение за предоставяне на гаранцията. Твърди се, че след превеждане в полза на заемателя на заемната сума, същата е установила, че е начислена и такса от 3822лв.- за обезпечение чрез поръчителство- услуга, предоставяна от партньор на кредитора. Твърди се, че клаузата по чл. 5 от договора за кредит е нищожна. Твърди се, че заемателя не е подписвал договор за предоставяне на поръчителство и такъв не му е предоставян. Твърди се, че договорът за кредит е нищожен и на основание чл. 11, ал.1, т.10 и чл.22 от ЗПК, тъй като е неясен начина на формиране на ГПР и посоченият ГПР не отговаря на действителния, тъй като сумата за такса за обезпечение, също следва да бъде включена в ГПР, 1 като разход по договора. Твърди се, че е налице нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК. Твърди се също, че клаузата по чл. 5 от Договора за кредит е нищожна, като неравноправна по чл. 143, т.9 от ЗЗПотр. Претендират се разноски.

По делото, в срока по чл. 131 от ГПК, отв. „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК***, изразява становище за неоснователност на предявеният иск.

Твърди се, че клаузата по чл. 5 от Договора за кредит е действителна; оспорват се фактическите твърдения на ищеца. Сочи се, че поръчителството от Мултитюд Банк не е задължително условие за получаване на заема. Твърди се също, че искът е насочен към ненадлежна страна, тъй като Мултитюд Банк е самостоятелно ЮЛ. Сочи, че договорът за гаранция е отделно облигационно отношение, по което ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ не е страна. Сочи се също, че тъй като договорът за гаранция е възмездна услуга от трето лице, възнаграждението по нея не се включва в ГПР по договора за кредит, тъй като е незадължителна.

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено следното:

По делото, с определение №2480/13.05.2025г, е признато за безспорно и ненуждащо се от доказталев между страните, факта на сключване на процесия Договор за потребителски кредит №1077540/20.10.2021г, по реда на ЗПФУР.

Съдът приема за установен и факта, че процесният договор е сключен за сумата от 3900лв., при ГПР от 49,68%, както и факта, че заемът се обезпечава с поръчителство- предоставено от Multitude Bank, Съдът приема за установен и факта на сключване на договор за предоставяне на поръчителство, между ищеца и Multitude Bank, за което е начислена такса от 3822лв. Посочените факти, съдът приема за установени по реда на 161 от ГПК, с оглед на непредставянето на посочените от съда писмени доказателства от страна на ответника, за което същият е предупреден с протоколно определение от 09.06.2025г, ред. връчено. Съдът констатира също, че в отговора на ИМ ответникът не оспорва тези факти и обстоятелства.

По делото не се установява сключване на договор за поръчителство между кредитора-ответник в настоящето производство ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК*** и поръчителя Multitude Bank.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки 2 становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

По процесният договор за заем №1077540/20.10.2021г., страни са ищецът М. Р. Г.– като потребител, по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК*** - заемодател, като небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит, кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит, под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, срещу задължение на длъжника- потребител да върне предоставената парична сума.

Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно.

Съдът приема, че клаузата по чл. 5 от Договора за заем- установяваща задължение за обезпечение чрез поръчителство, е нищожна, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК. Съобразно цитираната норма, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката вменяваща задължение на заемателя да осигури обезпечение в кратък срок след сключването на договора, чрез осигуряване на поръчител с конкретно посочено /одобрено/ от кредитора лице, се явява и неравноправна, по смисъла на чл. 143 ал. 2 т.20 от ЗЗП. Така уговорено, това задължение всъщност дава единствената реална възможност за сключване на договор с определено от заемодателя лице, което от своя страна да определи допълнително възнаграждение- посочената по – горе такса от 3822лв., която е в размер, равен на заетата сума. Съдът приема, че тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните /касае се и за недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1 пр.

3

3 от ЗЗД/.

Дължимото възнаграждение по договора за гаранция по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Възнаграждението- такса поръчителство не фигурира и като разход в ГПР по кредита, за което сочи заключението по ССЕ. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В процесният договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,85%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за гаранция, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съдът приема, че възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. В същото време, заемателят може да приема плащане, вместо гаранта, на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в 4 полза на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. В конкретния случай договорът за предоставяне на гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът би надхвърлил законоустановеният от 50%.

На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за това кои компоненти формират посочения ГПР. Липсата на тази методика не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора;; налице е невярна информация относно общите разходи по кредита, което пък води до нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква, или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл.22 от ЗПК недействителност на договора в неговата цялост.

Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

На основание изложеното, съдът приема, че целият договор за заем е нищожен. Доколкото съдът е обвързан със заявените от ищеца петитум, то и 5 предявеният иск за прогласяване недействителността на клаузата по чл.5 от Договор за потребителски кредит №1077540/20.10.2021г., е основателен и следва да бъде уважен.

Съобразно изхода на спора, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените по делото разноски, съобразно представеният списък по чл. 80 от ГПК, в размер на общо 2355,16 лв. По делото, от страна на ответника няма направено възражение за прекомерност на адв. възнаграждение.

Следва, протоколно определение от 04.07.2025г, с което съдът е обявил, че се произнесе с неприсъствено решение, да бъде отменено, по реда на чл.