Решение № 608 от 18.12.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 608 гр. София, 18.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Д. Г. Цончев

Адриана Ат. Велева при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Адриана Ат. Велева Въззивно гражданско дело № 20251800500785 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 50 от 23.04.2025 г., постановено по гр.д. № 486/2024 г. по описа на РС – Етрополе са отхвърлени предявените от „Кредит Инс“ АД срещу Д. В. Д., искове с правно основание чл. 422, вр. чл. 415, вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за следните суми: 2 666,66 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит „Екстра“ № ...../........... г., ведно със законната лихва върху сумата от 25.09.2024 г. до окончателното изплащане на задължението; 360,00 лева, представляваща незаплатена договорна лихва за периода от 22.04.2024 г. до 22.08.2024 г.; 26,73 лева, представляваща лихва за забава за периода от 23.04.2024 г. до 19.09.2024 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.09.2024 г. по ч.гр.д. № 411/2024 г. по описа на РС – Етрополе.

Със същото решение е уважен насрещно предявеният иск за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за 1 потребителски кредит „Екстра“ № ...../........... г., поради противоречието му с чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Срещу решението, в частта, с която е отхвърлен главният предявен установителен иск за сумата в размер на 2 118,00 лева, представляваща главница по договора за кредит, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, е подадена въззивна жалба от ищеца в производството – „Кредит Инс“ АД. Според жалбоподателя при обявяване нищожността на целия договор за кредит следвало е първоинстанционният съд да приложи разпоредбата на чл. 23 ЗПК и да уважи претенцията до размера на чистата стойност на кредита, а именно в размер на 2 118,00 лева. Поддържа се твърдението, че ответника е заплатил общо по кредита сумата от 882,00 лева. С оглед твъряното нарушение на материалния закон от страна на районния съд жалбоподателя отправя искане за отмяна на постановеното първоинстанционно решение в обжалваната му част.

Претендират се разноски.

В законосутановения срок е постъпил отговор от насрещната страна, в който се изразява становище за частична основателност на подадената въззивна жалба. В отговора е посочено, че не се оспорва обстоятелството, че страната дължи сумата от 2 118,00 лева, но се оспорва дължимостта на законната лихва от датата на подаване на заявлението, като се твърди, че такава се дължи от датата на влизане на решението в сила.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното.

Първоинстанционното решение е обжалвано само от ищеца в производството и то само по отношение на претенцията за признаване установено вземането му за част от главницата по договора за потребителски кредит.

В частта, с която договорът за кредит е прогласен за нищожен, както и в останалата отхвърлителна част, решението не е обжалвано от страните, поради което същото е влязло в законна сила.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира обжалваното първоинстанционно 2 решение за валидно и допустимо. Налице са и специалните предпоставки за допустимост на установителния иск по чл. 422 от ГПК – възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, а искът е предявен в законоустановения едномесечен срок, съгласно дадените от съда указания.

Първоинстанционното решение е неправилно в обжалваната част, като съображенията за това са следните.

Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

В настоящия случай не е спорно между страните, че помежду им е сключен договор за потребителски кредит „Екстра“ № ...../........... г., съгласно който дружеството ищец е предоставило на ответника сумата от 3 000,00 лева (главница по договора). Не спорно и че сумата е усвоена от ответника.

В първоинстанционното производство ответникът представя доказателства за заплатени по кредита общо 882 лева, което обстоятелство също не се оспорва от дружеството ищец.

Предвид, че с първоинстанционното решение договорът за кредит е прогласен за недействителен, като в тази част решението не е обжалвано, настоящият състав счита, че следва да се приложат последиците визирани в чл. 23 от ЗПК – кредиторът – ищец, следва да получи единствено чистата сума по кредита.

При съобразяване извършените погашения по договора за кредит , предявеният иск за главница следва да се уважи до размера от 2 118,00 лева, посочен във въззивната жалба, а също така и неоспорен от въззиваемата страна.

Неоснователно е възражението на въззиваемата страна, че законна лихва върху посочената сума следва да бъде присъдена от датата на влизане на решението в сила. Теорията и практиката са единодушни, че законната лихва за забава при парично задължение, което не е възникнало от деликт, се дължи от датата на завеждане на иска. Това се явява правоувеличаваща последица в случай на основателност на иска. Няма спор в практиката и по отношение на това, кой е началният момент на образуваното исково производство по реда на 3 чл. 422 ГПК. Това е именно датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като това е дата, от която се дължи и законната лихва за забава.

Предвид посоченото и с оглед на това, че крайните изводи на първоинстанционния и въззивния съд не съвпадат, решението, в обжалваната част, следва да бъде отменено.

Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция и пълната основателност на въззивната жалба в полза на въззивника следва да се присъдят сторените в настоящото производство, които съгласно представения списък на разноски са в общ размер от 1047,36 лева, в това число – 42,36 лева държавната такса; 5,00 лева държавна такса за преписи; 1 000,00 лева за адвокатско възнаграждение съгласно представен договор за правна помощ и съдействие. От посочената сума, настоящият състав намира, че следва да бъдат присъдени следните разноски: 42,36 лева за държавна такса, 5,00 лева за преписи и 411,00 лева адвокатски хонорар или общо 458,36 лева. За да намали размера на претендираното адвокатско вънзграждение въззивният съд взе предвид фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес на спора, както и извършените от процесуалния представител на страната действия. Съдът съобрази и задължителните разяснения, дадени в Решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, като ползвайки Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, само като ориентир, намира, че определеният адвокатски хонорар към минимума в Наредбата, се явява справедливо възнаграждение с оглед липсата на каквато и да е фактическа и правна сложност на делото.

Уважаването на въззивната жалба налага преизчисляване на разноските в първоинстанционното производство, като предвид изхода на спора определените от първоинстанциония съд разноски в полза на ответника по главния иск (сега въззиваем) следва да бъдат намалени, а в полза на ищеца по този иск (сега въззивник) следва да бъдат присъдени такива съразмерно с уважената част от иска. Общият материален интерес по главния иск в първоинстанционното производсто е в размер на 3 053,39лева, като от тях уважена е единствено претенцията за част от главница в размер на 2 118,00 лева. За защитата по този иск в полза на процесуалния представител на ответника е присъдена сума от 300,00 лева, която следва да се намали 4 съобразно уважената част от иска до сумата от 208,08 лева. Ищецът от своя страна е претендирал разноски по главния иск както следва: 61,07 лева държавна такса и 1 400,00 лева адвокатско възнаграждение. Съобразно с уважената част от претенцията на ищеца се дължат разноски за държавна такса в размер на 42,36 лева По отношение на адвокатското възнаграждение е направено възражение за прекомерност, което настоящият състав намира за основателно. Претендираният хонорар е за защита по един иск (доколкото по насрещния иск изрично е претендиранот отделно възнаграждение), който не се отличава с фактическа и правна сложност, нито с висок материален интерес. Представеният пред първоинсатнционния съд доказателственият материал, приобщен по делото, се свежда до депозираните с исковата молба договор за потебителски кредит, общите условия към него и налични извлечения за извършени плащания. Делото е разгледано и решено от районния съд в едно единствено открито заседание, в което представител на ищеца не се е явил. Предвид посочените обективни критерии, настоящият състав счита, че следва да определи справедливият размер на дължимото адвокатско възнаграждение съгласно минимума, посочен в Наредбата (която ползва само като ориентир). При това положение и с оглед уважената част на претенцията в полза на ищеца следва да се присъди адвокатски хонорар в размер на 411,00 лева. Присъждането на възнаграждение в по-висок размер би довело до икономически необоснован и несправедлив резултат. С оглед всичко изложено и предвид уважената част от главния иск в полза на ищеца (сега въззивник) следва да се присъдят разноски за исковото производство в общ размер от 453,36 лева.

Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, следва да се разпредели и отговорността за сторените разноски в заповедното производство. Такива се претендират от ищеца – сега въззивник в размер от 61,07 лева за държавна такса и 1 200,00 лева за адвокатско възнаграждение. Предвид изхода на спора, на присъждане в полза на въззивника подлежи частта от разноските в заповедното производство, съответстваща на уважената част от вземанията, за които е подадено заявлението. При съобразяване на вече изложените по-горе мотиви, настоящият състав намира, че в полза на въззивника следва да се присъди общата сума от 247,86 лева, от които 42,36 лева държавна такса и 205,50 лева за адвокатско възнаграждение (намалено на половина, съгласно чл. 7, ал. 7 от 5

Наредбата).

Така мотивиран, Софийски окръжен съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 50 от 23.04.2025 г., постановено по гр.д. № 486/2024 г. по описа на РС – Етрополе, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от „Кредит Инс“ АД срещу Д. В. Д., иск с правно основание чл.

422, вр. чл. 415, вр. чл. 79 ЗЗД за признаване на установено между страните, че ответникът дължи сумата от 2 118,00 лева, представляваща незаплатената част от главницата по договор за потребителски кредит, както и изцяло В ЧАСТТА разноските по отношение на главния иск, като вместо това ПОСТАНОВЯВА ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО вземането на „Кредит Инс“ АД срещу Д. В. Д. за сумата от 2 118,00 лева, представляваща част от незаплатената главницата по договор за потребителски кредит „Екстра“ № ...../........... г., ведно със законната лихва върху сумата от 25.09.2024 г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.09.2024 г. по ч.гр.д. № 411/2024 г. по описа на РС – Етрополе.

ОСЪЖДА Д. В. Д., ЕГН **********, да заплати на „Кредит Инс“ АД, ЕИК ..........., сумата от 458,36 лева, представляваща сторените от дружеството разноски пред въззивната инстанция, в това число - 42,36 лева за държавна такса, 5,00 лева за преписи и 411,00 лева адвокатски хонорар.

ОСЪЖДА Д. В. Д., ЕГН **********, да заплати на „Кредит Инс“ АД, ЕИК ..........., сумата от 453,36 лева, представляваща сторените от дружеството разноски пред първоинстанционната инстанция, съразмерно с уважената част от главния иск, в това число - 42,36 лева за държавна такса и 411,00 лева за адвокатски хонорар.