Определение № 228 от 21.01.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 228 гр. София, 21.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Маргарита Соколова Касационно гражданско дело № 20248002101584 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 118/24.01.2024 г. по в. гр. д. № 2631/2023 г. Пловдивският окръжен съд е отменил решение № 353/17.07.2023 г. по гр. д. № 1658/2022 г. на Асеновградския районен съд и е отхвърлил предявените от С. П. Х., М. Д. Х. и В. Д. Ч. срещу Е. Я. П. иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на 1/2 ид. ч. от целия приземен/избен етаж с идентификатор [№], находящ се в двуетажна сграда с адрес: [населено място],

[улица]; отрицателен установителен иск да бъде признато, че ответницата не е собственица на 1/3 ид. ч. от ПИ с идентификатор [№], както и на целия приземен етаж; да бъде прогласена нищожността, поради невъзможен предмет и противоречие със закона, на договор за дарение, изповядан с н. а. № 1015, том 6, дело № 1503/20.07.1993 г., по силата на който С. Я. Ч. и Д. Я. Ч. са дарили на ответницата 2/3 ид. ч. от приземния етаж с идентификатор [№], като дарителите са си запазили безсрочно правото на ползване върху две стаи - изби от същия етаж, и да бъде отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК н. а. № 181, том 4, рег. № 3232, дело № 723 (вх. рег.

№ 3265/29.07.2021 г.), вх. рег. № 3389, акт № 198, том 12, дело № 2066, с който ответницата е призната за собственица на 1/3 ид. ч. от ПИ с идентификатор [№], ведно със самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№].

По делото е установено, че дворното място, в което е построена сградата, е било собственост на Я. Д. Ч., на чието име било издадено строително разрешение от 15.06.1970 г. за изграждане на двуетажна жилищна сграда.

С н. а. № 1536/29.04.1975 г. Я. Ч. дарил на сина си Д. Я. Ч. само първия жилищен етаж, недовършен, от двутежната си жилищна сграда; в акта е записано, че от парцела, в който сградата се намира, дарителят притежава само 1/3 ид. ч., а останалите 2/3 са собственост на надарения и на неговия брат С. Я. Ч..

1

Я. Ч. е починал на 29.09.1987 г. като вдовец и е оставил за наследници по закон ответницата по исковете Е. Я. П. и двамата й братя Д. Я. Ч. и С. Я. Ч..

С н. а. № 1015/20.07.1993 г. С. и Д. Ч. дарили на сестра си Е. П. собствените си 2/3 ид. ч. от приземния етаж от жилищната сграда, построена в парцел [№] от кв. 44 по плана на [населено място], като си запазили безсрочно право на ползване върху две стаи - изби, от този етаж.

С н. а. № 32/14.11.1997 г. Д. Ч., действащ със съгласието на съпругата си София С. Ч., дарил на дъщеря си - ищцата М. Д. Х., и на сина си - ищеца В. Д. Ч., по равно, 1/3 ид. ч. от парцел І[№] от кв. 44, ведно с целия първи етаж от построената в дворното място жилищна сграда.

С н. а. № 74/07.11.2013 г. В. Д. Ч. продал на ищеца С. П. Х., който е съпруг на ищцата М. Х., 1/6 ид. ч. от дворното място и 1/2 ид. ч. от първия жилищен етаж с идентификатор [№] от триетажната жилищна сграда в имота. С н. а. № 75/07.11.2013 г. М. Х. продала на В. Ч. 1/6 ид. ч. от дворното място и 1/2 ид. ч. от същия първи етаж. С н. а. №№ 199 и 200, двата от 29.07.2019 г., са поправени н. а. №№ 74 и 75, като идентификаторът на етажа е променен от [№] на [№].

С постановление от 26.02.2018 г. на ЧСИ П. И. етажът от сградата с идентификатор ***, ведно с 1/3 ид. ч. от общите части на сградата и 1/3 ид. ч. от поземления имот, е възложен на Б. Х. Х..

С н. а. № 180 от 29.07.2021 г. Е. П. е призната за собственик по силата на наследяване и давност на 1/3 ид. ч. от ПИ [№] и от самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№]., а с н. а. № 181 от с. д. е призната за собственик въз основа на представени писмени доказателства на 1/3 ид. ч. от поземления имот и на целия самостоятелен обект с посочения идентификатор.

Въззивният съд е приел, че съгласно заключението на вещото лице инж. М. Г. в кадастралната карта сградата е отразена като триетажна, с три самостоятелни обекта на всеки етаж, предназначени за жилища. На етажа с идентификатор [№] са налице седем помещения, достъпът до които се осъществява от общо за трите етажа стълбище в североизточния ъгъл на сградата и от самостоятелен вход от юг. След общото стълбище, в дясно е разположена изба (помещение № 2 на скицата на л. 73, стр. 2), насреща - битова стая. Следват отдясно кухня и дневна, преходни помежду си, с вход откъм коридора за дневната. Отсреща са разположени две изби, между които попада баня с тоалетна. Всички помещения са със светла височина 2,54 м и височина над котата на средното ниво на прилежащия терен 1,80 м. В отклонение от одобрения архитектурен проект за сградата е обособена банята с тоалетна. Такова отделно помещение и с такова предназначение не е предвидено по проект, като площта му е следвало да се включи в югоизточната изба. Също така в отклонение от проекта помещения №№ 4 и 5 (кухнята и дневната) са изградени като преходни, а не със самостоятелен вход за помещение № 4.

По-нататък въззивният съд е обсъдил заключението на вещото лице арх. Р. И.-Н. (депозирала повторна експертиза), според което етажът с идентификатор [№] е с предназначение „за склад“, тъй като в обема му попадат складови помещения (изби), прилежащи към горните два жилищни етажа. Друг аргумент в подкрепа на този извод е и обстоятелството, че и по 2 архитектурния проект този етаж е с предназначение за изба (изби). Наличието по проект на две помещения с предназначение за „лятна кухня“, според вещото лице, не променя предназначението на етажа, защото летните кухни не са жилищни помещения. В заключението е отразено и това, че приземният етаж е функционално свързан с горните два жилищни етажа, защото броят на помещенията в него - две малки и две големи изби и две летни кухни, е кратен на жилищните етажи, които, за да отговарят на изискванията за жилища, трябва да имат поне по едно складово помещение вътре в обема си или извън него.

По делото са разпитани свидетели относно броя и вида на помещенията в приземния етаж и ползването на същия.

Въззивният съд е посочил, че приземният етаж има два самостоятелни входа и би могло да се приеме, че е функционално свързан с горните два етажа само в случай, че помещенията в него са разпределени като складови към жилищата на първия и втория жилищни етажи. В никой от наличните документи за собственост обаче конкретно определени помещения от приземния етаж не са описани като принадлежност към горните два етажа. Изискването към жилището да има поне едно складово помещение, което е съществувало в нормативната уредба от момента на издаване на строителното разрешение и понастоящем, не може според въззивния съд да бъде изпълнено чрез притежаването на идеална част от няколко складови помещения, като в тази насока съдът е съобразил обстоятелството, че предмет на иска по чл.

108 ЗС е 1/2 ид. ч. от целия приземен етаж, а не конкретни помещенията в него, както и обстоятелството, че с н. а. № 1015/20.07.1993 г. С. и Д. Ч. са си запазили право на ползване върху две изби от приземния етаж, т. е. тези изби, които при това не са конкретно посочени, също са предмет на дарението, а не са изключени от него като принадлежност към горните етажи. Съдът е добавил, че правото на ползване е лично, непрехвърлимо и ненаследимо, поради което ищците нямат основание да претендират дори и за право на ползване върху някоя от избите в приземния етаж. Претенцията им за право на собственост върху приземния етаж би могла да бъде основателна на посоченото в исковата молба основание принадлежност на помещенията на приземния етаж към горните два жилищни етажа, само за конкретни складови помещения, но не и за идеална част от целия приземен етаж, и то само при положение, че с н. а. № 1536/29.04.1975 г. Я. Ч. беше дарил на сина си Д. Ч. не „само първия жилищен етаж, недовършен, от двуетажната си жилищна сграда“, но и тези конкретни складови помещения като принадлежност към първия жилищен етаж. По архитектурен проект също не е предвидено определени помещения на приземния етаж да се считат за принадлежност съответно към първия и към втория жилищни етажи. По тези съображения въззивният съд е заключил, че искът по чл. 108 ЗС се явява неоснователен и първоинстанционното решение в частта, с която този иск е уважен, е отменено като неправилно, а искът е отхвърлен.

Въззивният съд е посочил, че по иска с правно основание чл. 26 ЗЗД от особено съществено значение е въпросът дали към датата на сключване на договора за дарение по н. а. № 1015/20.07.1993 г., с който С. и Д. Ч. са дарили на сестра си Е. П. собствените си 2/3 ид. ч. от приземния етаж, предметът на сделката е съставлявал годен, самостоятелен обект на право на собственост. Приел е за установено, че сграда с идентификатор [№] е изградена в цялост 3 при действието на ЗТСУ (отм., в сила от 01.06.1973 г. до 31.03.2001 г.) и съответно при действието на Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство от 1977 г., отменена през 1995 г. с приемането на последващата Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство. Съгласно чл. 35 от наредбата от 1977 г. жилището се състои от помещения, които териториално и функционално са обединени в самостоятелен обект, предназначен за задоволяване жилищните нужди на гражданите.

Съгласно чл. 36, ал. 1 и 2 и чл. 39 помещенията в жилището са жилищни и обслужващи, като към жилището е следвало да има и складови помещения, разположени извън очертанията на самото жилище - в избата, в тавана или на самия етаж. В разглеждания случай по архитектурен проект е било предвидено на приземния етаж да бъдат изградени четири изби и две летни кухни. Липсват данни при строителството на сградата проектът да е бил стриктно спазен, като на този етаж са били обособени жилищни помещения по смисъла на чл. 37 от наредбата - дневна и трапезария, назована битова стая или механа, както и обслужващи помещения по чл. 38 - кухня и баня-тоалетна. Светлата височина на всички помещения е над 2,50 м, колкото е минимално изискуемата светла височина съгласно чл. 49, ал. 1 от наредбата (същата минимална светла височина е въведена като изискване в чл. 99 от Наредба № 5 от 1995 г.). Посочено е, че складовите помещения не са разположени извън обема на тази част от приземния етаж, в която попадат жилищните и обслужващите помещения, тъй като достъпът до тях е по един и същи коридор, свързващ двата входа за етажа. Според въззивния съд обаче това не означава, че приземният етаж не е съставлявал годен, самостоятелен обект на право на собственост. Съдът е посочил, че липсват конкретни помещения в етажа, които по силата на архитектурния проект или на документ за собственост да са определени като принадлежност към горните етажи. Предвиденото в архитектурния проект изграждане на складови помещения на приземния етаж само предполага, че те ще обслужват жилищните етажи, но не ги определя конкретно и ясно като принадлежност към тези етажи. Освен това чл. 93, ал. 3 от последващата Наредба № 5 от 1995 г. вече допуска складовите помещения да бъдат в жилището, като това правило е възпроизведено и в чл. 110, ал. 1 от действащата Наредба № № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. По тези съображения въззивният съд е заключил, че сделката по н. а. № 1015/20.07.1993 г. не е нищожна поради невъзможен предмет и поради това решението на районния съд е отменено и в тази част и искът за прогласяване нищожността на сделката е отхвърлен.

Въззивният съд е приел, че ответницата притежава спорната 1/3 ид. ч. от дворното място по наследство от своя баща Я. Ч., който е бил собственик на поземления имот, а не като собственица на самостоятелен обект в сградата с идентификатор ***. Съдът е посочил, че не са налице обстоятелства, които да дават основание за извод, че след придобиване на тази част по наследство, някой друг я е придобил на друго основание.

Поради това е отменил първоинстанционното решение и в тази част и е отхвърлил отрицателния установителен иск за собственост.