Решение № 269 от 18.01.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 269 гр. София, 17.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседА.е на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Цветомира П. Кордоловска

Дачева

Наталия П. Лаловска при участието на секретаря Светлана Д. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20221100501541 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Н. В. З. срещу решение № 20208378/07.11.2021г., постановено по гр.дело № 8383/2021г. по описа на СРС, 145-и състав, в частта, в която са уважени предявените от ищеца „Т.С.” ЕАД искове с правно основА.е чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване на установено че жалбоподателят дължи на „Т.С.” ЕАД сумата 2 169.48 лева, представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от м.05.2017г. до м.04.2019г. в имот, находящ се в гр. София, бул. „*******, сумата 286.14 лева – обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2018г. до 16.07.2020г. и за сумата 37.87 лева – такса за услуга дялово разпределение за периода от м.05.2017г. до м.04.2019г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на заявлението по чл. 410 ГПК – 21.07.2020г. до окончателното изплащане.

Жалбоподателят излага доводи за неправилност на постановеното от СРС решение в обжалваната част. Признава, че била носител на правото на собственост върху имота, но понеже не осъществявала фактическата власт, не била потребител на доставената в имота топлинна енергия. Ползвател на имота през исковия период била бившата му собственичка Е.Б., която отказвала да го предаде на новия собственик, 1 което се установявало и от представените по делото писмени доказателства. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявените срещу нея искове. Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Претендира разноски за въззивното производство.

Третото лице-помагач на страната на ищеца не е депозирало отговор на въззивната жалба.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е огрА.чен от посоченото в жалбата.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността му, настоящият въззивен състав, намира единственият въведен от въззивника довод за неправилност на постановеното първоинстанционно съдебно решение за неоснователен по следните съображения:

Предвид нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са клиенти /потребители/ на топлинна енергия, респективно са задължени лица за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл. 155 ЗЕ. От представения по делото нотариален акт за продажба на недвижим имот № 138, том I, рег.№ 1261, дело № 121 от 16.02.2015г. се установява, че на 16.02.2015г. ответникът Н. В. З. придобила правото на собственост върху процесния апартамент № 93, находящ се в гр. София, бул. „******* Последното обстоятелство не се оспорва от ответника в нито един етап от развитието на производството по делото.

СтрА.те по делото не спорят и от представените по делото писмени доказателства, в т.ч. протокол от общо събрА.е на етажните собственици от гр. София, ж.к. „******* от 31.07.2002г. за избор на ФДР, договор от 01.08.2002г., сключен между ФДР и етажните собственици от адрес гр. София, бул. „*******, извлечение от сметка, съобщения към фактури, индивидуални справки и документи за отчет се установява, че сградата в режим на ЕС, находяща се на горния адрес през процесния период била топлоснабдена.

Ето защо настоящият съдебен състав приема, че от събрА.те по делото писмени доказателства се установяват въведените с исковата молба твърдения, че ответникът Н.

В. З., в качеството си на собственик на топлоснабдения имот – апартамент № 93, находящ се в гр. София, бул. „******* през процесния период била потребител на доставяната в имота топлинна енергия. Предвид цитирА.я по-горе законов текст 2 ответникът Н. В. З., като собственик на топлоснабдения имот, била обвързана по силата на закона от облигация с ищцовото дружество досежно доставяната до собствения й имот топлинна енергия, без да е необходимо нарочно изявление от нейна страна, че желае да закупува доставяната в имота от ищеца „Т.С.” ЕАД топлинна енергия.

Действащата нормативна уредба – чл. 153 ЗЕ, чл. 150 ЗЕ, не отдава правно значение на обстоятелството кой реално е живял в топлоснабдения имот. Задължен спрямо ищеца по силата на облигационната връзка за доставяне на ТЕ е единствено действителната страна по същото договорно правоотношение – собственикът Н. В. З..

Ето защо въведените от ответника възражения за недължимост на цената на доставената топлинна енергия поради препятстването на достъпа й до имота от предишния му собственик Е.Б. са напълно ирелевантни и не засягат правоотношението по сключения между ищеца и ответника договор за доставка на топлинна енергия при общи условия. Отношенията между собственика и лицето което реално е живяло в имота са отделни. Досежно платената от собственика към доставчика цена за топлинна енергия те се уреждат от гражданския закон – ЗЗД, вкл. чрез института на неоснователното обогатяване.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни ОУ, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Общите условия са валидни и обвързват ответника и без приемането им. Съгласно чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия, клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не се установява ответникът да се е възползвала от правото си по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.

Предвид изложеното между стрА.те за процесния период бил сключен действителен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни ОУ.

Понеже във въззивната жалба липсва конкретно оспорване и не се излагат никакви съображения по отношение изпадането на ответника в забава, както и относно присъдените лихви за забава, съдът не намира основА.е за промяна изводите на СРС и по този въпрос, доколкото при въззивната проверка съдът е огрА.чен до доводите изложени в жалбата по смисъла на чл. 269 ГПК.

По горните мотиви настоящата въззивна инстанция намира обжалваното решение за правилно по въведените с жалбата доводи, поради което същото следва да бъде потвърдено на основА.е чл. 272 ГПК, като на основА.е последната норма настоящият съдебен състав препраща и към мотивите, изложени от 3 първоинстанционния съд.

По разноските:

При този изход на спора право на разноски пред въззивния съд има въззиваемата страна – ищец. Същият е заявил претенция за разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 100 лева. Настоящият състав на съда намира, че такива не следва да му се присъждат, тъй като ищецът е депозирал единствено бланкетен отговор на въззивната жалба, с който твърди неоснователност на въззивната жалба, без излагането на доводи за това. Въззиваемият не е изпратил представител в проведеното пред настоящата инстанция единствено съдебно заседА.е. Поради това съдът намира, че защита от юрисконсулт реално не е осъществена пред настоящата инстанция, поради което липсва основА.е да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с НМРАВ, поради което и съдът не присъжда юрисконсултско възнаграждение в полза на ищеца.

Воден от горните мотиви, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20208378/07.11.2021г., постановено по гр.дело № 8383/2021г. по описа на СРС, 145-и състав, в частта, с която е признато за установено на основА.е чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Н. В. З., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата 2 169.48 лева, представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от м.05.2017г. до м.04.2019г. в имот, находящ се в гр. София, бул. „*******, сумата 286.14 лева – обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2018г. до 16.07.2020г. и за сумата 37.87 лева – такса за услуга дялово разпределение за периода от м.05.2017г. до м.04.2019г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на заявлението по чл. 410 ГПК – 21.07.2020г. до окончателното изплащане

В останалата необжалвана част, в която СРС е отхвърлил установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, като необжалвано, първоинстанционното съдебно решение е влязло в законна сила.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – “Бруната” ООД.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основА.е чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

4

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5