Решение № 5994 от 23.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5994 гр. София, 22.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

Теодора Анг. Карабашева при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Теодора Анг. Карабашева Въззивно гражданско дело № 20221100510861 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника К. А. Т. чрез назначения особен представител – адв. В. Д., срещу Решение № 9541/25.08.2022 г., постановено по гр.д. № 26386/2021 г. по описа на СРС, ГО, 166 състав, с което е признато за установено по предявения иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, че ответника К. А. Т. дължи на „БНП П.П.Ф. С.А. Париж чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон България с ЕИК: ******* сумата от 5 390.71 лв. – главница, дължима по договора за потребителски кредит № PLUS-14014967/05.10.2016, ведно със законната лихва, считано от 30.10.2020 г. до изплащане на вземането, възнаградителна лихва в размер на 649.56 лева за периода от 05.06.2017 г. до 05.02.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 21.12.2020 г. по ч.гр.д. № 52942/2020 г. по описа на СРС, ГО, 166-ти състав, като предявените искове са отхвърлени за разликата над 649.56 лева до пълния предявен размер от 1 419.14 лева договорна лихва, както и за мораторна лихва в размер на 1 730.42 лева за периода от 05.07.2017 г. до 16.10.2020 г. като заплатени в хода на процеса.

Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното съдебно решение. Твърди, че предявеният иск за мораторна лихва е неоснователен, тъй като не е доказано настъпването на предсрочна изискуемост.

Посочва, че в договора за потребителски кредит не е посочен методът на формулиране 1 годишния лихвен процент, поради което и тези клаузи са неравноправни, респективно нищожни. Недължима е и сумата от 201.60 лева – застрахователна премия, тъй като липсват доказателства за реалното заплащане. Предвид изложеното се моли за отмяната на решението в атакуваните части и постановяване на нов, с който исковите претенции бъдат отхвърлени в цялост.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от „БНП П.П.Ф. С.А. Париж чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон България“, с който се навеждат доводи за неоснователност на подадената жалба. Поддържа се, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и моли за потвърждаването му.

С молба от 24.02.2023 г. въззиваемата страна сочи, че посредством заплащане, извършено от въззивницата на 16.12.2022 г., последната е изплатила на въззиваемата страна изцяло претендираната сума, ведно със сторените деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение, предвид на което моли този факт да бъде отчетен от въззивната инстанция при постановяване на акта по същество по реда на чл. 175 ГПК.

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и доводите на страните съобразно изискванията на чл. 235 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от „БНП П.П.Ф. С.А.

Париж чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон България“, с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240 ЗЗД за признаване за установено по отношение на К. А. Т. с ЕГН: ********** , че последната дължи на ищеца сумата от 5 390.71 лева – изискуема главница по договор за потребителски кредит № PLUS14014967 от 05.10.2016 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 1 419.14 лева – възнаградителна лихва, начислена върху главницата за периода от 05.06.2017 г. до 05.02.2020 г. и сумата от 1 730.42 лева – мораторна лихва, начислена върху главницата за периода от 05.07.2017 г. до 16.10.2020 г. В договора страните се уговорили, че ответницата следва да погаси паричния заем на 40 броя равни месечни вноски, всяка в размер от 233.85 лева, като общият размер на отпуснатия кредит бил в размер от 6 000 лева. В исковата молба се твърди, че ответникът не е погасил в цялост задължението си по отпуснатия договор за потребителски кредит, като от 05.07.2017 г. е настъпила предсрочна изискуемост.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, чрез назначения му особен представител, в който се навеждат подробни доводи за неоснователността на подадената исковата молба. Оспорва наличието на заемно правоотношение, както и получаването на сумата от ищеца. Навежда съображения за нищожни клаузи в процесния договор относно метода на формиране ГПР и договорната лихва. Изтъква, че ответницата не е била уведомена за настъпилата 2 предсрочна изискуемост на кредита и че не дължи претендираната застрахователна премия. Предвид изложеното, моли исковете да бъдат отхвърлени в цялост.

По делото е представен договор за потребителски кредит № PLUS – 14014967/05.10.2016 г., ведно с погасителен план, сключен между процесните страни, от който се установява правата и задълженията на страните по договора.

Приложени са и общи условия към процесния договор за потребителски кредит, медицински въпросник за приемане на застраховане от 05.10.2016 г., общи условия за застраховка „защита на плащанията“ на кредитополучателя на „Кредит класик“, както и общи условия а застрахователна програма „защита на плащанията по кредитни карти“, всички подписани и от двете процесни страни.

Като доказателство е приет и стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити по приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК, в който са описани основните характеристики на процесния договор за кредит.

Представени по делото са и справка за салдо по сметка за откриване на сметка с титуляр К. А. Т. от 05.10.2016 г., както и извлечение по кредит PLUS – 14014967/05.10.2016 г, от което се установява, че последното извършено плащане е от дата 09.05.2017 г.

По делото е приета и покана от 16.11.2017 г., адресирана до ответника от ищеца, в която е посочено, че вземането по процесния кредит е обявено за предсрочно изискуемо поради просрочване на две или повече месечни вноски.

Като писмено доказателство по делото е приложен и сертификат № PLUS – 14014967 със застраховано лице К. А. Т., от който се установява че ответницата е застрахована по пакет „зщита на плащанията“, и „злополука“, както и по пакет „комбинирана защита“, като е посочено, че срокът на застраховката е равен на срока на договора за кредит, за които се дължи застрахователна премия.

С молба от 16.05.2022 г. ищцовото дружество твърди, че след подаване на исковата молба от страна на ответницата били извършени 5 доброволни плащания – всяко в размер от 500 лева, на дати 04.11.2021 г.; на 09.12.2021 г.; на 11.01.2022 г.; на 18.02.2022 и на 15.04.2022 г. за погасяване на задължението по процесния договор, като общият размер на погасяването е 2 500 лева и иска съдът да вземе предвид тези обстоятелства, ценейки ги по реда на чл. 175 ГПК.

Други релевантни за спора доказателства не са представени.

Така установената фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:

Софийският районен съд се е произнесъл по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240 и чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 и сл. ЗПК.

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно 3 по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът следи служебно за допуснати нарушения на императивни материално правни норми.

Решението се оспорва в уважените части от ответника, като въззивният състав намира, че решението е валидно и допустимо и при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми. Производството по чл. 422 ГПК се развива на основание чл 47, ал. 5 вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК.

В съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, по чл. 154 ГПК районният съд е приел, че в тежест на ищеца е да докаже, пълно и главно, съществуването на валидни договорни отношения с ответника, по които за последния са възникнали задължения в претендирания за установяване размер на главница и лихви, а ответникът следва да установи правопогасяващите и правоизключващите си възражения срещу исковете.

При съобразяване съдържанието на процесния договор от 05.10.2016 г., както и на поетите с него права и задължения, въззивният състав споделя извода на СРС,че договорът е такъв за потребителски кредит по чл. 9 и сл. от ЗПК и страните следва да подчинят правоотношението на правила на ЗПК.

Потребителският кредит е самостоятелен, обособен вид договор, уреден в ЗПК, действащ през процесния период, при които заемополучател е физическо лице, което действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност, съгласно чл.10, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор,въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, с разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Разпоредбата на чл. 10, ал.1 от ЗПК съдържа изискванията за форма на договора за потребителски кредит, а съгласно чл. 11, ал. 2 от ЗПК, общите условия са неразделна част от същия и всяка страница се подписва от страните по договора.

От представените по делото писмени доказателства – договор за потребителски кредит, както и от погасителния план към него, се установява сключването на посочения в исковата молба договор за потребителски кредит между ответника и „БНП П.П.Ф. С.А. Париж чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон България“ и възникването на облигационната връзка помежду им. От представените по делото доказателства не може да бъде достигнат извод, че К. Т. е била уведомена надлежно за настъпилата предсрочна изискуемост, тъй като не се установява приложената покана от 16.11.2017 г. да е достигнала до ответницата. Същевременно в мотивите, изложени в ТР от 02.04.2019 г., постановено по тълк. дело № 8/2017 г., ОСГТК на ВКС, е възприето, че при вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника преди подаването на заявление за издаване на 4 заповед за изпълнение, не може да се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка по договора за кредит при условията, договорени между страните – кредитор и кредитополучател. Вземането произтича от договор за кредит с определени срокове за плащане на отделните вноски, като размерът и падежът на всяка вноска са определени в договора и за настъпването на изискуемостта им не е необходимо удостоверяването на обстоятелства по чл. 418, ал. 3 ГПК. Липсата на точно изпълнение, съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от страните за погасяване на задължението – главница или лихви, следва да бъде съобразено в рамката на исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, дори и да не са настъпили последиците на надлежно обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора за кредит. Длъжникът – ответник по иска, дължи изпълнение, макар и само за онази част от дълга, по отношение на която е настъпил падежът, договорен от страните. Дори когато в производството не бъде доказано, че претендираното вземане е изцяло изискуемо поради предявената предсрочна изискуемост, то не може изцяло да се отрече съществуването на вземането. В процесния случай въззивната инстанция подкрепя извода на СРС, че срокът на договора е изтекъл преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 05.02.2020 г., поради което и всички вземания за главница и възнаградителна лихва в договора са с настъпил падеж.

В настоящия случай се спори, че в договора не е посочен метода за определяне на ГПР. Процесният договор за потребителски кредит е сключен в писмена форма на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като в същия не е уговорено да е сключен при предварително утвърдени общи условия, поради което и разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗПК не намира приложение. В него се съдържа изискуемата съгласно чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК информация, като е посочен годишният лихвен процент – 17.89 %, ГПР – 22.25 %, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора. Към датата на сключване на договора за потребителски кредит е действала разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, в която е регламентирано, че ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. В процесния договор е посочено, че определеният за ГПР размер е 22.25 %, т.е. последният не надвишава ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, като изрично е описан методът на формирането, а именно, че същият се изчислява на база конкретен лихвен процент (който в случая е 17.89%), размера на кредита, гратисния период, както и от матуритета, поради което и възраженията, изтъкнати във въззивната жалба в обратна насока за изчислянването на ГПР, се явяват неоснователни.