Определение № 2577 от 18.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2577 гр. София, 18.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20258002103634 по описа за 2025 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№85449/14.07.2025г. на М. М. и Е. М., чрез адв. Р.

–Й. срещу решение №3614/10.06.2025г., постановено по в.гр.дело №20231100512335 на СГС, с което предявеният срещу тях иск с правно основание чл.124 ГПК е уважен като основателен. Според касаторите, решението е неправилно-необосновано, незаконосъобразно и постановено при грубо нарушение на процесуалните правила. Считат, че изводите на въззивния съд не кореспондират на събраните по делото писмени и гласни доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка. Твърдят, че предявеният срещу тях иск от П. Н. е неоснователен и недоказан, тъй като към момента на предявяване на исковата претенция11.12.2018г. не е изтекла предвидената в закона 10 годишна придобивна давност, на каквато ищцата се позовава. В изложението се твърди наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 от ГПК по следните въпроси:

1.„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства и експертни заключения в тяхната съвкупност и взаимна връзка?“ 2.“Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и експертни заключения и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?“

3.“Длъжен ли е съдът да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на въззивната жалба, доводите и възраженията на страните и да изложи мотиви по съществото на спора?“.

Касаторите считат, че по тези въпроси разрешението на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, и по специално на приетото в ППВС №1/1953г., ППВС №7/1965г, ППВС 1

№1/1985г., ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/04.01.2001г. по тълк. д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС и решение №222 от 06.04.2017г. по т.д № 425/2015г., решение №222 от 27.03.2018г. по т.д №505/2017г. на ВКС.

Ответникът по касационната жалба –П. Н., чрез адв. А. с депозирания писмен отговор оспорва наличието на основанията за касационно обжалване, като моли такова да не бъде допускано. Счита, че с обжалваното решение съдът не се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.

Твърди, че решението е правилно и законосъобразно, и съответства на установените по делото факти. В заключение се моли решението да не бъде допускано до касационно обжалване, като му бъдат присъдени направените пред касационната инстанция разноски.

Ответникът по касационна жалба – Н. В. не е депозирал писмен отговор.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по иск с правно основание чл.124 ГПК, предявен от П. Н. срещу М. М., Е. М. и Н. В. положителен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на жилище–апартамент на две нива с идентификатор [№], в жилищна сграда, построена в имот с идентификатор [№], находящ се в [населено място], на основание обикновена придобива давност, осъществявана в периода от 2001г. до 2011г.

За да отмени първоинстанционното решение и уважи предявения иск, от фактическа страна въззивният съд е приел, че процесното жилище представлява апартамент на два етажа, изграден в подпокривното пространство /ет. 3 и ет.4/ на сградата, находяща се в [населено място], [улица]. Жилището, разположено на втория етаж в същата сграда, ведно с Ѕ идеална част от дворното място, са придобити от ответниците М. М. /чичо на ищцата/ и съпругата му Е. М. в условията на съпружеска имуществена общност, а жилището на първия етаж, ведно с другата Ѕ идеална част от дворното място, са придобити от ответника Н. В. /брат на ищцата/ по договор за дарение от 15.06.2012г.

Като спорни по делото въззивният съд е определил обстоятелствата кога е бил изграден процесният апартамент, респ. дали и за какъв период от време същият е бил владян от П. К.

Н. и налице ли са предпоставките за придобиването му по давност от нея.

Във връзка с периода на изграждане на мезонета, въззивният съд е посочил, че в констативен акт №1/9403-136/26.06.2014г., издаден от Столична община – район „П.“ на осн.чл.223, ал.2 ЗУТ, е констатирано, че пристрояването и надстрояването на процесната сграда са незаконни поради липса на одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж /арг. чл.225, ал.2, т.2 ЗУТ/, като „по предоставени данни строителството е реализирано през 2001г.“. Според въззивния съд установяването на различна от посочената година на строителство не представлява опровергаване на съдържанието на официален документ, доколкото не се твърди симулация на документа в посочената част по смисъла на чл.164, ал.1, т.2 ГПК, поради което оборването на материалната доказателствена сила на 2 официалния документ с гласни доказателства е допустимо. Посочил е доколкото констативният акт отразява предоставени от друго лице данни, че надстрояването е извършено през 2001г., но не и, че този факт отговаря на обективната действителност, то същият подлежи на доказване с всички допустими в гражданския процес доказателствени средства.

От неоспореното заключение на СТЕ, съдът е приел за установено, че жилищната сграда в [населено място] е изградена на три етапа: първият етап е изпълнен съгласно позволителен билет от 1971г. и включва изграждане на двуетажна сграда с приземен етаж, които към настоящия момент са заснети в кадастралната карта като две жилища с идентификатори [№] и [№]; вторият етап е изграждане на триетажна пристройка /партер и два етажа/ от североизток на съществуващата сграда, съгласно разрешение за строеж от 1994г., която включва два гаража, стопански помещения и апартамент на първи и втори етаж, като постройката е заснета със самостоятелен идентификатор [№] и се явява собственост на В. М.

М.; третият етап представлява подробно описаното в акта за узаконяване от 2014г. строителство, включващо пристройка от 19,22 кв.м. към пристройката от 1994г. и надстройка над двете сгради със застроена площ от 123,93 кв.м., включваща таванско помещение и процесното двуетажно жилище /тип мезонет/ с идентификатор [№] с обща площ на двата етажа от 75,64 кв.м. Строителството отговаря напълно на одобрения проект за узаконяване, като на процесния обект съответстват 21,94% идеални части от общите части на жилищната сграда с идентификатор [№]. Вещото лице не е категорично дали процесното жилище е построено преди 2007г., но посочва, че е завършено преди 2014г., когато е било узаконено.

С оглед представените нотариално заверени декларации, съставени по реда на § 127, ал.9 ПЗР на ЗИД на ЗУТ, с които на 01.11.2013г. и на 29.05.2014г., ответникът М. С. М., синът му В. М. М. и сестра му А. С. К., както и трети лица, съседи на имота – Л. Т. Т. и Р. Т. Ш., са декларирали под страх от наказателна отговорност, че пристройката и надстройката на процесната сграда са изпълнени през 2001г., въззивният съд е приел за установено, че мезонетът действително е построен през 2001г., което обстоятелство се подкрепя и от показанията на свидетелите Р.З. и Ч.Й., участвали в строежа, които посочват, че същият е завършен през 2001г.–2002г., когато довършването на жилището е спряло заради инцидент със съпруга на ищцата. Този извод не се опровергава от свидетелите Д. А. и В. Й., които твърдят, че строителните работи по мезонета са се извършвали през 2007г., респ. през 2014г.

Съдът не е кредитирал изцяло техните показания по съображения, че са доста общи и противоречат на останалите гласни и писмени доказателства, събрани по делото. За разлика от тях, съдът е кредитирал изцяло изложеното от свидетелите З. и Ч. Й., тъй като техните впечатления са непосредствени, доколкото лично са участвали в строителните работи, и посочват детайли за строежа и личния живот на ищцата.

Прието е, че индиции за годината на изграждане на процесния мезонет се съдържат и в становищата от извършеното през 2013г. заснемане на пристрояването и надстрояването на къщата в процедурата по тяхното узаконяване, завършила с издадения от Столична община район „П.“ акт за узаконяване № 42/03.12.2014г. Според становището на ел. инженер, за 3 новоизградената пристройка е предвидено самостоятелно разпределително табло, а захранването на осветлението и контактите в подпокривното пространство /където е разположен процесният обект/ е изпълнено от разпределителното табло на етажа под него, като разпределителните табла са закупени и монтирани преди 2005г. и отговарят на изискванията на нормативната уредба. В конструктивното становище, част от заснемането, също е отразено, че триетажната пристройка и надстройка представлява трети етап на изпълнение на сградата, извършен в периода между 1994г. и 2001г. Въззивният съд е посочил, че описаните констатации не го обвързват, но в съвкупност с останалите събрани гласни и писмени доказателства се налага изводът, че процесният обект е завършен в груб строеж именно към 2001г., което обстоятелство косвено се подкрепя и от факта, че извършеното без строителни книжа надстрояване е било квалифицирано като търпим строеж по смисъла на § 127 ПЗР на ЗИД на ЗУТ и е било узаконено по реда на § 127, ал.2 и сл. ПЗР на ЗИД на ЗУТ, което несъмнено означава, че строежът е бил изграден преди 31.03.2001г.

След като процесният обект е бил завършен като „груб строеж“ през 2001г., съдът е счел, че именно оттогава е станал годен обект на правото на собственост. Не е споделил доводите на ответника М. М., че издаденото през 2007г. разрешение за строеж на надстройка на жилищната сграда означава, че обектът е изграден по-късно, тъй като от заключението на СТЕ се установява несъмнено, че апартаментът на две нива не е реализиран съобразно това разрешение за строеж и одобрените към него архитектурни проекти, и се отклонява значително от тях, което е наложило и последвалата процедура по узаконяване.

Във връзка с основателността на претенцията, съдът е приел за несъмнено установено, че П.

К. Н. е довършила жилището и се е нанесла да живее в него заедно с дъщеря си най-късно през 2007–2008г., което е посочено от свидетелите З. и Ч. Й.. Приел е, че това се потвърждава и от свидетеля Й. С., разпитан във въззивното производство, който посочва, че П. си е направила мезонета и живее в него от 2003г. и досега. Свидетелят А. не излага твърдения кога П. Н. е установила фактическа власт върху имота /същият дори не знае за съществуването на мезонет в сградата/, но към момента на разпита му през 2021г. заявява, че ищцата живее в къщата от около 10 години. Свидетелят В. Й. твърди, че П. живее в надстройката от 2014г., но по изложените по-горе мотиви, съдът не е кредитирал неговите показания.

От показанията на разпитаните във въззивното производство свидетели, съдът е приел, че и към настоящия момент ищцата живее в процесния обект и не е имало период, в който същата да не е упражнявала фактическа власт върху него, предвид което е заключил, че П. К.

Н. е придобила имота по давност, тъй като е упражнявала фактическа власт върху него повече от 10 години /който период е изтекъл най-късно през 2018г.- преди завеждане на иска/, като намерението за своене се предполага на основание чл.69 ЗС, а и се установява от свидетелските показания относно поведението , от което е видно, че е ползвала имота за себе си. Счел е, че установената от нея фактическа власт не е била обезпокоявана от ответниците по делото или от трети лица, като е изложил, че според свидетелката А. К., пререканията между страните по делото касаят спор между М. и Н. относно ползване на ел.