Определение № 3420 от 04.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3420 гр. София, 03.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20238002104734 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Х. Н., чрез адв. Т. Г., срещу въззивно решение № 4485 от 15.08.2023 г., постановено по в. гр. д. № 15263/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение № 20199525 от 18.10.2021 г., постановено по гр. д. № 23868/2021 г. по описа на Софийски районен съд в обжалваните осъдителни части, са отхвърлени предявените от Р. Х. Н. срещу „Пи Ейч Ди“ ООД иск с правно основание чл.

128, т. 2 КТ за заплащане на сумата в размер на 6 558,69 лева, представляваща неизплатена част от нетно трудово възнаграждение за периода 01.04.2020 г. – 04.01.2021 г., заедно със законната лихва от 20.04.2021 г. до погасяване на задължението, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 190,84 лева, представляваща мораторна лихва върху трудовото възнаграждение за периода от деня, следващ падежа на всяко месечно вземане, до 05.02.2021 г. и са присъдени разноски.

В касационната жалба се релевират доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 1 – т. 3 ГПК.

Искането е за постановяване на ново решение от друг състав на въззивния съд, респ. за отмяна на въззивното решение.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „След като едната от страните е посочила изрична конкретна императивна норма, от която черпи права, като релевантна за предмета на спора, следва ли съдът да постанови решение без да мотивира неприлагането ѝ, както и дали такава липса на мотиви 1 нарушава състезателното начало (по чл. 8 ГПК) или равенството на страните (по чл. 9 ГПК)?“ – касаторът се позовава на приетото в практиката на ВКС, обективирана в решение № 18 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 978/2018 г. на I г.о., решение № 45 от 20.04.2010 г. по т. д.

№ 516/2009 г. на II т.о. и решение № 170 от 06.01.2021 г. по гр. д. № 169/2020 г. на IV г.о.; 2/ „При наличие на конкретни релевантни източници на правото, като императивните норми на чл. 267а КТ и чл. 137, ал. 4, вр. ал. 1 КТ, както и при наличие на сформираната и непротиворечива съдебна практика по чл. 267, ал. 3 КТ, вр. чл. 120, ал. 3 КТ, допустимо ли е съдебното решение да игнорира прилагането им, а да се прилага тълкуване на мотиви към законопроект?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС в решение № 1043 от 05.06.2006 г. по гр. д. № 2483/2003 г. на III г.о., решение № 171 от 10.07.2013 г. по гр. д. № 843/2012 г. на IV г.о. и определение № 342 от 25.04.2014 г. по ч. т. д. № 1184/2014 г. на I т.о.

Жалбподателят поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото разглеждането на въпроса би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика по чл. 267, ал. 3 КТ, чл. 137, ал. 4 КТ или чл. 118, ал. 3 КТ с оглед изменения в законодателството.; 3/ „Източници на правото ли са законопроект и мотивите към него; източник на правото ли е отговор на този законопроект, издаден от орган на изпълнителната власт, предвид че законопроектът или изобщо не е приет, или е приет след датата на заповедта за намаляване на трудовото възнаграждение, която заповед е основна част от предмета на делото? Предвид разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК и принципа на законност, прогласен в чл. 5 ГПК, дали е допустимо и кога е допустимо съдът да основава решението си на мотиви към законопроект, които мотиви касаят норми, различни от нормите, приложими за предмета на спора?“ – жалбоподателят поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; позовава се също така на решение № 90 от 15.09.2020 г. по гр. д. № 3937/2019 г. и решение № 46 от 08.04.2020 г. по гр. д. № 2259/2019 г. и двете на IV г.о. на ВКС; 4/ „Когато въззивното решение отменя първоинстанционното, допустимо ли е за въззивната инстанция да препраща по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на отменяното решение, както и дали съществува порок (и какъв) в решението на втората инстанция, когато такова препращане е неясно, неточно или противоречиво или когато мотивите на първата инстанция – към които се препраща са неясни, неточни или противоречиви?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на IV г.о., решение № 415 от 25.01.2012 г. по гр. д. № 1332/2010 г. на I г.о. и решение № 317 от 12.02.2019 г. по т. д. № 796/2018 г. на II т.о.; 5/ „Дали правоотношението между страните, възникнало в следствие на заповед на работодателя от 02.04.2020 г. за намаляване на трудовото възнаграждение може да се регулира от правна норма, обнародвана на 09.04.2020 г.?“ – сочи се противоречие с решение № 105 от 20.09.2018 г. по гр. д. № 2778/2017 г. на IV г.о. на ВКС; 6/ „Дали диспозицията на нормата на §3б, ал. 2 КТ следва да се прилага самостоятелно, без да се прилага и част от хипотезата ѝ, предвидена в ал. 1 на същия §3б; дали правото на работодателя по ал. 2 не е погасено след 31.12.2010 г.; както и дали ал. 2 може да се прилага извън случаите на продължаване на срока от 3 на 6 месеца за намаленото работно време, предвид присъствието на думата „още“ в текста на ал. 1, както и предвид, че заповедта – предмет на делото – 2 определя първоначален, а не „удължен“, срок на намалено работно време?“ – касаторът обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 7/ „При липса на съгласие от страна на служителя за изменение на трудовия договор, в частта му с намаляване размера на трудовото възнаграждение и при наличие на само едно едностранно волеизявление от страна на работодателя, следва ли да се приеме, че не е налице изменение на трудовия договор, поради противоречие с принципа за свобода на договаряне (съгл. чл. 9 ЗЗД), или с принципа на закрила на труда (съгл. чл. 1, ал. 3 КТ), или като противоречащо на императивните норми на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД или на чл. 118, ал. 1 КТ, или поради липса на конкретна норма, признаваща потестативно право на работодателя за такова намаляване?

При наличие на редица рестриктивни императивни норми, забраняващи едностранното намаляване от работодателя на размера на трудовото възнаграждение (като например, но не само: чл. 267, ал. 3 КТ; чл. 137, ал. 4 КТ, чл. 118, ал. 3 КТ и чл. 267а КТ), както и при наличие на основния закрилян принцип за защита на достойните условия на труд, съгласно чл. 1, ал. 1 КТ, допустимо ли е тези норми и принцип да се преодоляват посредством тълкуване на мотиви на законопроект и преходни разпоредби?“ – жалбоподателят се позовава на приетото в решение № 171 от 10.07.2013 г. по гр. д. № 843/2012 г. на IV г.о. и решение № 376 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 329/2011 г. на III г.о. и двете на ВКС; 8/ „Следва ли решаващият състав в процеса на мотивиране и вземане на решението и съобразно основаните начала по чл. 5 – 13 ГПК, да посочи конкретната правна норма, или при нейна липса: основно начало на правото, обичая или морала, представляваща източник на правото на работодателя, според която намаляването на трудовото възнаграждение – ако такова е допустимо – следва да се извършва съобразно принципа „на съразмерност“ или „пропорционалност“?“ – сочи се противоречие с приетото в решение № 104 от 30.07.2018 г. по гр. д. № 3818/2017 г. на III г.о. и решение № 170 от 06.01.2021 г. по гр. д. № 169/2020 г. на IV г.о., като се поддържа едновременно и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 9/ „Противоречи ли на общия разум на закона, предвиден в чл. 5 ГПК решение, според което ако служителката изобщо не беше полагала труд, щеше да има право да получи пълния размер на трудовото възнаграждение (съгласно напр. чл. 267а или чл. 137, ал. 4 КТ), а когато е полагала труд при намалено работно време, следва ли да получи само част от трудовото възнаграждение?“ – твърди се, че разглеждането на този въпрос ще допринесе за създаване на съдебна практика по чл. 267а КТ; 10/ „Дали „законодателната цел“, на която се позовава решаващият състав в обжалваното решение (на стр. 9), а именно „да мотивира работодателя да запази работните места, като му дава и определени облаги“ и „да се постигне частично решаване на проблемите на безработицата при създалата се от пандемията особена обстановка“, за която „цел“ изцяло отсъства законов текст, представлява по-значим правен интерес, при прилагане и тълкуване на трудовоправни норми, отколкото други принципи, като: - принципа на закрила на наемния труд (съгл. чл. 16 и чл. 48, ал. 1 КРБ); - принципа за закрила на труда и осигуряване на справедливи и достойни условия на труд (съгл. чл. 1, ал.

3 КТ); - принципа за равнопоставеност на субектите в трудовото правоотношение; принципа за добросъвестност при осъществяването на трудовите права и задължения (чл. 8, ал. 1 КТ); - а също така и запазване живота и здравето на служителите?“ – поддържа се, че 3 разглеждането на този правен въпрос ще допринесе за осъвременяване на тълкуването на създадената съдебна практика по отношение на основополагащи принципи, залегнали в КТ;

11/ „Право или задължение на работодателя е да въвежда непълно работно време в условията на обявена пандемична обстановка и ако това е негово задължение, какви са правните последици от неговото изпълнение по отношение на размера на трудовото възнаграждение?“ – отново се сочи, че разглеждането на въпроса ще допринесе за осъвременяване на тълкуването на създадената съдебна практика по отношение на основополагащи принципи, залегнали в КТ, с което се обосновава приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 12/ „Неправилно поради необоснованост или нищожно е решение, което е напълно неразбираемо в мотивите и в правните си изводи, предвид че с дизпозитива си то отхвърля иск за плащане на трудово възнаграждение в пълен размер, което като резултат на правораздавателния процес означава, че с решението се признава право на работодателя едностранно да намалява този размер, без в мотивите на решението да е посочена конкретна правна норма за такова право на работодателя, досежно трудовото възнаграждение и без да има мотивиране за дерогации на една от целите на закона (осигуряването на справедливи и достойни условия и труд, по чл. 1, ал. 3 КТ), на принципа за едностранна неизменност на съдържанието на трудовото правоотношение (въведен с чл. 188, ал. 1 КТ) и принципа за сигурност на трудовото възнаграждение, предвид чл. 188, ал. 3 КТ?“ – касаторът твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГТК, решение № 50031 от 20.02.2023 г. по гр. д.

№ 1077/2022 г. на IV г.о., решение № 318 от 29.11.2013 г. по гр. д. № 2009/2013 г. на III г.о., решение № 124 от 30.10.2015 г. по гр. д. № 191/2015 г. на II г.о. и решение № 69 от 20.03.2014 г. по гр. д. № 6690/2013 г. на I г.о.

Ответната страна по жалбата „Пи Ейч Ди“ ООД, в писмен отговор, подаден чрез адв. А. М. и адв. Т. Ш., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че са предявени за разглеждане обективно, кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.

128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Намерил е за безспорни между страните следните обстоятелства: 1./ страните са се намирали в трудовоправна връзка, възникнала по силата на трудов договор № 35/20.01.2017 г., с който ищцата Р. Х. Н. се е съгласила да полага труд по безсрочно трудово правоотношение при ответника на длъжността „счетоводител“, при петдневна работна седмица, пълно работно време с продължителност от 8 часа на ден, срещу насрещно задължение на работодателя да заплаща основно месечно брутно трудово възнаграждение от 1 602, 69 лева и допълнително месечно трудово възнаграждение за придобит стаж и професионален опит – 0. 6 % върху основната работна заплата за всяка година трудов стаж, придобит при работодателя; 2./ с допълнително споразумение № 1 от 4