Решение № 18 от 07.01.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 18 гр. София, 06.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Нели Куцкова

Членове:

Яна Вълдобрева

Мария Яначкова при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Нели Куцкова Въззивно гражданско дело № 20211000502126 по описа за 2021 година

Производството е образувано по въззивната жалба на ДЪРЖАВАТА, представлявана от МИНИСТЪРА НА ФИНАНСИТЕ, подадена от срещу решението на Софийския градски съд, І Гражданско отделение, 8 състав, постановено на 05.04.2021 г. по гр. дело № 13 905/2018 г., коригирано с решение за поправка на очевидна фактическа грешка от 17.05.2021 г., с което държавата е осъдена да заплати на ищеца Б. Д. сумата 513 062,13 лева, представляваща обезщетение за понесени имуществени вреди в резултат от нарушение на правото на ЕС.

Във въззивната жалба се твърди на първо място, че решението е недопустимо.

Посочва се, че съгласно доклада по делото, съдът е приел, че правното основание на исковете е чл.2в от ЗОДОВ и едва с решението си е приел, че правното основание е чл.2в от ЗОДОВ във връзка с чл.4, § 3 от ДЕС, което е лишило ответника от възможността за защита по така посочената правна квалификация – чл.4, § 3 от ДЕС.

Поддържа се също, че необосновано съдът е приел, че по отношение на заварените производства, каквото е настоящото, е приложим общият съдопроизводствен ред, но по отношение на дължимите такси и разноски е приложим ЗОДОВ. Излагат се доводи, че държавата, представлявана от министъра на финансите, не притежава нито материалноправна, нито процесуалноправна легитимация по така заведения иск, тъй като по силата на чл.7 от ЗОДОВ държавата отговаря чрез нейните органи, които са причинили вредите, а не чрез МФ. Цитира се съдебна практика, съгласно която 1 легитимирани ответници са Народното събрание и съдът, постановил отнемането на недекларираната сума. Сочи се също, че съдът е нарушил диспозитивното начало и се е произнесъл извън предмета на спора като е приел, че е налице неоснователно обогатяване на държавата – при положение, че с иска се претендира обезщетение за вреди.

По отношение на основателността на исковата претенция се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение – „поради неправилно приложение на процесуалния закон“ – ЗОДОВ. Твърди се, че съдът е приложил частично реда по ЗОДОВ като избирателно е преценил кои норми на ЗОДОВ да приложи и кои – не.

Излагат се доводи, че след като съдът е приел, че правната квалификация на иска е по чл.2в от ЗОДОВ, по делото е следвало да бъде конституирана прокуратурата, което съдът не е извършил. Твърди се също, че решението е и необосновано, тъй като в мотивите е налице разминаване относно акта на наказателния съд – присъда или споразумение.

Излагат се и съображения, че нито ищецът, нито съдът сочат конкретно нарушена норма от общностното право, а оплакванията на ищеца за противоречие на националната правна уредба с правото на ЕС са неоснователни и недоказани.

Поддържа се, че отговорността на държавата за вреди от съдебен акт може да бъде ангажирана във връзка с решения на юрисдикции, които се произнасят като последна съдебна инстанция /дело С-224/01/ и др./ и единствено при наличие на окончателен съдебен акт Съдът на ЕС приема, че може да се претендират вреди от съществено нарушение на правото на ЕС. А в случая ищецът не се е възползвал от правния способ, установен в националното законодателство за обжалване на съдебния акт пред ВКС или за отмяна по реда на чл.420, ал.2-4 от НПК. Според жалбоподателя, недопустимо е гражданският съд да извършва контрол за правилността на постановени в хода на наказателното производство и влезли в сила съдебни актове от наказателните съдилища.

Освен това се сочи противоречие на приетото от СГС с практика на ВКС /Решение № 17/05.03.2021 г. по гр. дело № 1457/2020 г. на ВКС, 4 г.о/, според което съдебните актове не могат да се основават на практика на СЕС, която не е съществувала към датата, към която се твърди, че е извършено нарушението.

Иска се обезсилване на решението като недопустимо в частта, с която държавата на осн. чл.31, ал.1 от ГПК е осъдена да заплати на осн. чл.2в от ЗОДОВ във връзка с чл.4, § 3 от ДЕС е осъдена да заплати на ищеца сумата 513 062,13 лева обезщетение за вреди. При условията на евентуалност – ако съдът приеме, че решението на СГС е допустимо, се иска отмяната му като неправилно и необосновано и отхвърляне на исковата претенция срещу държавата изцяло. Претендира се и присъждане на разноски.

2

Въззиваемият ищец – Б. Д. – гражданин на Кралство Нидерландия, чрез упълномощения си представител оспорва жалбата. В подадения срещу нея отговор се излагат съображения, че оплакванията на ищеца са неоснователни, тъй като държавата следва да отговаря за вредите, причинени от нарушаване на правото на съда. Цитира се решението по делото „К.“ /дело С-224/01/.

Иска се потвърждаване на първоинстанционното решение. Искане за присъждане на разноски за производството пред въззивната инстанция не е направено.

В частта, с която производството е прекратено по отношение на ответниците НАРОДНО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ и СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, решението на СГС не е обжалвано от ищеца.

Софийският апелативен съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, като взе предвид доводите и възраженията на страните, намира следното:

Производството пред Софийския градски съд е било образувано по исковата молба, подадена от Б. Д. – гражданин на Кралство Нидерландия, срещу Република България, представлявана от министъра на финансите, срещу Народното събрание на Република България и срещу Софийския окръжен съд. Поискано е солидарното осъждане на тримата ответници, да заплатят на ищеца обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат от нарушение на правото на ЕС и на осн. чл.4, § 3 от ДЕС.

Като конкретно нарушение на правото на ЕС е посочено несъответствието на разпоредбата на чл.251, ал.2 от НК с тази на чл.9, § 1 от Регламент 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета.

Видно от приложеното към исковата молба копие от присъда, постановена на 28.05.2014 г. по НОХД № 476/2013 г., Сливнишкият районен съд е признал подсъдимия Б. Д. за виновен в това, че е извършил на престъпление по чл.251, ал.1 от НК, тъй като е нарушил разпоредби на Регламент /ЕО/ № 1889/2005 на ЕП и Съвета, както и на националния Валутен закон, регламентиращи задължение за деклариране на парични средства пред митническите органи при пренасяне на такива средства през границата на страната. С присъдата е постановено отнемане в полза на държавата на недекларираната сума – 262 242,70 евро и 194,15 турски лири – с обща левова равностойност от 513 062,13 лева.

Присъдата е била обжалвана от подсъдимия Д. и протестирана от прокурора. С решение от 13.12.2014 г. /неподлежащо на обжалване/, постановено по въззивно НОХД № 391/2014 г., Софийският окръжен съд е потвърдил присъдата на районен съд Сливница.

3

Исковата молба е постъпила в СГС на 19.10.2018 г. – преди приемане на разпоредбата на чл.2в от ЗОДОВ, публикувана в ДВ брой 94/2019 г. В §6, ал.2 от ЗИД на ЗОДОВ, публикуван в ДВ брой 94/2019 г., е постановено от законодателя, че „Неприключилите до влизането в сила на този закон производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при последвало въззивно и касационно обжалване.“ В цитираната разпоредба е налице непълнота на закона, тъй с нея се решава само въпросът, кой съд доглежда тези дела, но не и по кой ред.

Съдът намира, че след като настоящата искова молба е подадена преди влизане в сила на разпоредбата на чл.2в от ЗОДОВ, исковата претенция следва да бъде разгледана по реда на съществуващите към датата на предявяването й процесуални норми. Обстоятелството, че в решението си градският съд е цитирал и ЗОДОВ, не може да обоснове недопустимост на съдебния акт, а само неправилност. Недопустимо би било решение, с което съдът се е произнесъл по непредявен иск, какъвто не е настоящият случай.

При предявен иск за заплащане на обезщетение за вреди, настъпили от нарушение на правото на ЕС материалноправно легитимирана да отговаря е Държавата – независимо от това, кой неин орган е допуснал нарушението. В случая не е приложима нормата на чл.7 от ЗОДОВ, която определя органите, срещу които следва да бъде насочена исковата претенция. Законосъобразно СГС е прекратил производството срещу ответниците НС и СОС, които имат качеството на процесуални субституенти по отношение на държавата. В цитираната разпоредба от ЗИД на ЗОДОВ изрично е посочено, че този закон се прилага към исковете, предявени след влизането му в сила. Процесуалната легитимация на ответника се определя от разпоредбата на чл.

31, ал. 1 от ГПК, а именно – Държавата чрез министъра на финансите. А както е прието и в Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК „Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение. Когато вредите са причинени от действията или бездействията на няколко държавни органи искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или някои от тях, при условията на солидарност, тъй като се касае до една отговорност на един и същи правен субект - Държавата. Недопустимо е предявяването на иск за обезщетение против Държавата и против нейния орган, който е причинил вредите, в едно и също производство. Предявеният иск не може да бъде разгледан едновременно по отношение на носителя на задължението и по отношение на неговия процесуален 4 субституент, който извършва действия в процеса от свое име.“ Следователно, законосъобразно градският съд е прекратил производството срещу ответниците НС и СОС, доколкото е недопустимо разглеждането на делото солидарно срещу държавата и нейните процесуални субституенти.

Искът, предявен срещу държавата, представлявана от министъра на финансите е допустим.

Правното основание на предявения в настоящото производство иск може да се извлече от разпоредбата на чл.7 от Конституцията на Република България, която въвежда отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи или длъжностни лица, от разпоредбата на чл.4, § 3 от ДФЕС /съответно ДЕС/ и най-вече от трайната практика на СЕО/ СЕС по въпросите за отговорността на държавите-членки за вреди, причинени от актове на националните съдилища. По силата на принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в член 4, § 3 от ДЕС, в рамките на своите правомощия всички органи на държавите-членки, включително административните и правораздавателните органи, имат задължението да гарантират спазването на нормите на правото на Съюза.

След постановяване на решенията по делата „А. Ф. срещу Република Италия“ /обединени дела С-6/90 и С-9/90/ и „Г. К. срещу Република Австрия“ /дело С-224/01/, е утвърдено принципното правило, че всяка държава-членка е длъжна да поправи вредите, причинени от нарушение на правото на ЕС, извършено от държавен орган, включително и от национален съд, действащ като последна инстанция. От богатата и непротиворечива практика на СЕО/СЕС са извлечени условията, при които може да се претендира отговорност на държавата за вреди, претърпени в резултат от нарушаване на общностното право.

За да възникне обективната отговорност на държавата на посочените основания, следва да са налице три предпоставки:

1. Да е налице нарушение на общностна правна норма, предоставяща права на частноправни субекти;

2. Нарушението да е сериозно, съществено. /В българският превод на решението по делото К. – т.53, правилото е формулирано както следва: „Отговорност на държавата за нарушение на общностното право от решение на национален съд, отсъждащ като последна инстанция, може да се породи само в изключителни случаи, когато съдът е в явно нарушение на приложимото право“ .