Решение № 68 от 04.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 68 гр. София, 04.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Петя Попова при участието на секретаря Славка Кр. Димитрова като разгледа докладваното от Петя Попова Въззивно гражданско дело № 20221100503268 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 177 от 10.01.2022 г., по гр.д. № 31037/2021 г. по описа на СРС, 41-ви състав, е признато за установено по иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.415 и чл.422 ГПК вр. чл.55 ал.1 ЗЗД, предявен от Н.В.Ф., починал в хода на производството и заметен от наследника си по закон М. Е. Ф., че „Топлофикация София“ ЕАД, дължи на Н.В.Ф. сумата в размер 1 525,66 лева, представляваща недължимо платена сума в периода от 22.10.2015 г. до 11.03.2016 г. в полза на „Топлофикация София“ ЕАД, в качеството на взискател по изп.дело № 20108380405231 по описа на ЧСИ М.Б., рег.№838 на КЧСИ, образувано въз основа на изпълнителен лист от 01.07.2010 г. по ч.гр.д. №9366/2009 г. по описа на СРС, 84 състав, ведно със законна лихва от датата на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК на 15.01.2021 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена на 05.03.2021 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №2400/2021 г. по описа на СРС, І ГО, 41 –ви състав.

Със същото Решение районният съд е отхвърлил предявения иск за разликата над сумата от 1 525,66 лева до пълния предявен размер от 7 046,53 лева, както и иска по чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.415 и чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 2 135 лева мораторна лихва в периода 15.01.2018 г. – 15.01.2021 г..

С Решението районният съд е разпределил отговорността за разноски по реда на чл.

78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.

Срещу Решението в частта, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.415 и чл.422 ГПК вр. чл.55 ал.1 ЗЗД, за разликата над сумата от 1 525,66 лева до пълния предявен размер от 7 046,53 лева е депозирана въззивна жалба от ищеца М. Ф. чрез процесуален представител. Поддържа се, че неправилно районният съд е приел, че погасителната давност тече не от момента на последното валидно осъществено 1 действие по изпълнението, а от прекратяването на изпълнителното производство по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Изложени са подробни съображения в тази насока, позовавайки се на практика на ВКС. Отправя искане към въззивния съд за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което исковите претенции да бъдат уважени.

В срока по чл. 263 ГПК не е постъпил отговор от въззиваемия.

В хода по същество в открито съдебно заседание пред въззивния съд въззивникът депозира молба, с която поддържа въззивната жалба и направеното в нея искане.

Въззиваемият също депозира молба, с която оспорва въззивната жалба и отправя искане за потвърждаване на решението в обжалваната част.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните.

В процесня случай предмет на въззивна проверка е решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.415 и чл.422 ГПК вр. чл.55 ал.1 ЗЗД, за разликата над сумата от 1 525,66 лева до пълния предявен размер от 7 046,53 лева.

В останалата част, с която е признато за установено по иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.415 и чл.422 ГПК вр. чл.55 ал.1 ЗЗД, че „Топлофикация София“ ЕАД, дължи на Н.В.Ф. сумата в размер 1 525,66 лева, представляваща недължимо платена сума в периода от 22.10.2015 г. до 11.03.2016 г. в полза на „Топлофикация София“ ЕАД, в качеството на взискател по изп.дело № 20108380405231 по описа на ЧСИ М.Б., рег.№838 на КЧСИ, образувано въз основа на изпълнителен лист от 01.07.2010 г. по ч.гр.д. №9366/2009 г. по описа на СРС, 84 състав, както и в частта, с която съдът е отхвърлил иска чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 2 135 лева мораторна лихва в периода 15.01.2018 г. – 15.01.2021 г. решението на районния съд не е обжалвано и като такова е влязло в сила.

При извършена проверка съдът намира, че атакуваното решението е валидно, а в обжалваната част допустимо.

По отношение правилността с оглед наведените във въззивната жалба оспорвания въззивният съд намира следното:

Предмет на делото е иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.415 и чл.422 ГПК вр. чл.55 ал.1 ЗЗД.

Фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.

Първата хипотеза на чл. 55 от ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание.

В процесния случай въззивникът ищец е навел в исковата молба твърдения, че ответникът е провел материално незаконосъобразно изпълнение при прекратено на осн. чл.

433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнително производство и на погасено по давност вземане, 2 вследствие на което се е обогатил неоснователно с получените суми.

Правилно районният съд е приел, че действията на съдебния изпълнител по удовлетворяване на дълга след настъпване на перемпция нямат отношение към конкретното основание, въз основа на което се претендират сумите. Настъпването на перемпция не погасява вземането, нито обезсилва изпълнителното основание или изпълнителния лист, като след прекратяване на изпълнителното производство на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК взискателят разполага с възможността да започне нов изпълнителен процес. Извършени изпълнителни действия след настъпване на перемпцията биха могли да имат отношение към отговорността на съдебния изпълнител при жалба по чл. 435 ГПК или отговорността му за вреди към длъжника, но нямат отношение към наличието или липса на основани за плащане.

С изтичането на погасителната давност обаче се погасява възможността за принудително удовлетворяване на вземането, поради което за предприетите изпълнителни действия след изтичането отпада основанието за предприемането им. Ето защо, липсва основание за принудително събиране на вземане след изтичане на съответната погасителна давност.

В процесния случай по делото безспорно от приетото заверено копие на изпълнителното дело № 5231/2010 по описа на ЧСИ М.Б., рег.№838 на КЧСИ се установява, че същото е образувано по молба на въззиваемия от 13.10.2010 г. въз основа на издаден изпълнителен лист от 01.07.2010 г. по гр. д. № 9366/2009 г. по описа на СРС, 84-ти състав. С молбата взискателят е поискал предприемане на изпълнителни действия и е възложил на съдебния изпълнител определяне на начина на изпълнение на основание чл.18, ал.1 ЗЧСИ.

От завереното копие на изпълнителното дело № 5231/2010 по описа на ЧСИ М.Б., рег.№838 на КЧСИ се установява, че на 21.10.2010 г. били изпратени запорни съобщения за налагане на запор върху вземания на длъжника по банкови сметки. На 22.10.2010 г. е получено запорно съобщение от „Сибанк“ АД, което дружество на 28.10.2010 г. като трето задължено лице е уведомило съдебния изпълнител за наложения запор върху сметка на Ф..

На 21.05.2013 г. е изпратено запорно съобщение за налагане на запор върху вземания на Н. Ф. от пенсия. Считано от 01.06.2013 г. започнало изпълнение на наложения запор чрез удръжки в размер на 328,53 лв. месечно, променена няколкократно по размер. Вследствие на наложения запор ежемесечно по изпълнителното дело постъпвали суми в периода 21.06.2013 г. – 13.06.2016 г..

Видно от удостоверение изх. № 74626/27.06.2016 г. в периода 21.06.2013 г. – 13.06.2016 г. по изпълнителното дело постъпила сума в общ размер от 11 791,72 лева. През исковия период 17.06.2014 г. – 14.03.2016 г. са постъпили двадесет и два броя преводи вследствие на наложения запор, с които по набирателната сметка на съдебния изпълнител била заплатена сумата от общо 7 046,53 лева.

От отбелязванията на гърба на изпълнителния лист се установява, че за същия период 17.06.2014 г. – 14.03.2016 г. на взискателя – въззиваем в настоящото производство, е преведена сума в общ размер 6446,53 лева, а сумата в размер от 600 лева на частния съдебен изпълнител за заплащане на такса по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ.

При така установеното от фактическа страна, правилно районният съд е приел, че въззивникът е доказал имуществено разместване до сумата от 6446,53 лева, поради което за постъпилите по сметка на частния съдебен изпълнител суми в размер на 600 лева исковата претенция правилно е отхвърлена.

На следваща място, правилно районният съд е приел, че плащанията, извършвани по сметката на взискателя за периода 17.06.2014 г. - 21.10.2015 г. не са покрити от давностен срок, поради което не са платени без основание.

Давността започва да тече от влизане в сила на заповедта за изпълнение. В случая се установява от приложеното за послужване гр. д. 9366/2009 г. по описа на СРС, 84-ти състав, 3 че заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК /ред, ДВ. бр.42 от 5 Юни 2009г./ на 25.05.2010 г. /уведомлението е залепено по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК на 08.05.2010 г./. Възражение в 2-седмичния срок по чл. 414,ал. 2 ГПК /ред. ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г./, поради което заповедта е влязла в сила на 09.06.2010 г., от който момент е започнал да тече 5-годишния давностен срок.

Въззивният съд не споделя правните изводи на СРС за приложимост на кратката 3годишна давност. По отношение давност настоящият съдебен състав намира за приложима общата 5-годишна давност. В случая по аналогия следва да се приложи чл. 117, ал. 2 ЗЗД.

Действително, в чл. 117, ал. 2 ЗЗД са посочени само вземанията установени „със съдебно решение“, но няма основание това правило да не се приложи и за вземанията, за които има влязла в сила заповед за изпълнение. С аргумент от чл. 439 ГПК вземанията по влязла в сила заповед за изпълнение не могат да бъдат оспорени по исков ред, освен въз основа на нововъзникнали факти. Съгласно чл. 415 ГПК, ако не е подадено възражение или същото бъде оттеглено заявителят няма правен интерес да установи вземането си по съдебен ред.

Липсва логика и основание кредиторът с неоспорено вземане, който не е водил иск по чл.

422 ГПК да бъде поставен в по-неблагоприятно положение от този с оспорено вземане, още повече че според чл. 416 ГПК и в двата случая: заповедта за изпълнение влиза в сила, т.е. двата случая са приравнени от процесуалния закон като правни последици. Исторически чл.

117, ал. 2 ЗЗД предхожда уредбата на заповедното производство по ГПК /2008 г/, поради което нормата трябва да се тълкува разширително с оглед чл. 416 ГПК. Влязлата в сила заповед за изпълнение има стабилитет, сходен с този на влязло в сила осъдително решение, като установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението.

Съществуването на вземането макар и да не е установено със сила не пресъдено нещо, то законодателят е преклудирал доводите на длъжника срещу основателността на претенцията, както и за изтекла погасителна давност. Това е така, тъй като с изтичане на срока по чл. 414, ал. 1 ГПК и липсата на депозирано възражение, за длъжника се преклудира възможността да оспорва основателността на претенцията, включително да релевира възражение за изтекла погасителна давност. Следователно влязлата в сила заповед на практика има последици, близки до силата на пресъдено нещо, защото единствената възможност за оспорване на самото вземане са основанията по иска с правно основание чл. 424 от ГПК. Извън тях и след срока по чл. 424 ГПК длъжникът не може да се ползва с друга форма на искова защита, с която да оспорва вземането. Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането/, настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новият процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК-отм./ и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират. Следователно и за вземанията, установени с влязла в сила заповед за незабавно изпълнение, приложимият давностен срок за погасяването му е петгодишен съгл. чл. 117, ал. 2 ЗЗД /в този смисъл Решение № 118 от 07.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС; Решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, Определение № 50130 от 08.03.2023 г. по гр. д. № 3235/2022 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, Определение № 576 от 16.09.2015 г. по ч. гр. д. № 4647/2015 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС; Определение № 443 от 30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, Решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС/.