Решение № 3590 от 27.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3590 гр. София, 27.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: П. Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20251100507303 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по подадена от П. В. С. въззивна жалба срещу решение № 6196/07.04.2025г. постановено по гр.д. № 68393/2023г. на Софийски районен съд, ГО, 64 състав в частта, с което е уважен предявения по реда чл.422 от ГПК срещу него от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД иск с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 43,79 лв.-цена на услуга дялово разпределение за периода 01.08.2020г. – 30.04.2022г., ведно със законната лихва считано от 30.08.2023г. до окончателното й изплащане.

Във въззивната жалба се твърди, че решението в обжалваната му част е недопустимо, доколкото ищецът „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД не е легитимирано да предявява иск за вземания на друго лице – третото лице помагач, доколкото същото не му е било прехвърлено по съответния ред. Твърди, че страни по правоотношението са потребителя и третото лице помагач и ищецът не е титуляр на вземането, което обосновава недопустимостта на постановения акт, като моли да бъде обезсилен. Евентуално – твърди неправилност на решението в обжалваната му част, с аргументи: липса на реално потребление в имота както на топлинна енергия, така и на горещо водоснабдяване, поради което неясно е каква услуга за разпределение е извършена, респективно по какъв начин е изчислена цената за тази непредоставена услуга, доколкото базата е потребеното количество топлинна енергия и от която се изчислява и цената на дяловото разпределение. Моли ако първоинстанционното решение в обжалваната му не бъде обезсилено като недопустимо, да бъде отменено като незаконосъобразно.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, в който изразява становище за законосъобразност и правилност на обжалваното решение. Посочва, че първоинстанционният съд правилно е приложил материалния закон, като е приел, че ищецът е процесуално и материално легитимиран да предяви вземането и получи плащане. Моли решението, в обжалваната му част да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Третото лице помагач „ДАЛСИЯ“ООД не изразява становище по въззивната жалба.

1

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК , намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции предявени по реда на чл.422 от ГПК с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на цена на потребена топлинна енергия и мораторна лихва, както и за заплащане на цена на услуга дялово разпределение в периода 01.07.2020г. – 30.04.2022г. и мораторна лихва за топоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****.

Решението в частта, с което са отхвърлени предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД срещу П. В. С. искове с правна квалификация чл.79 ал.1 от ЗЗд и чл.86 ал.1 от ЗЗД главница за потребена топлинна енергия, както и частично за главница за услуга дялово разпределение и за мораторна лихва върху претендираните главници, като необжалвано от страните, е влязло в законна сила.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: дали ответниците имат материална легитимация като „потребители“ на топлинна енергия и носят ли отговорност за заплащане на цена на услуга дялово разпределение, извършено в етажната собственост.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, настоящият състав намира следното:

В срока по чл.131 ГПК, както и във въззивната си жалба, ответникът изрично е оспорила твърдението в исковата молба, че има качеството на „потребител на топлинна енергия“.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ/отм/, действал до 17.07.2012г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153 ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДЕКВР/КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за 2 битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ / и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Не е спорно по делото, а и се установява от нотариален акт за продажба на право на строеж № 90, том XL, том № 7696/97 от 10.04.1997г. и нотариален акт за собственост върху недвижими имоти, придобити на основание продажба, реализирано право на строеж, приемане на сградата с акт образец 16 и разрешение за ползване № 195, том II, рег. № 6153, дело № 357 от 2001г. от 30.08.2001г., че считано от 2001г. ответнка се легитимира като съсобственик процесния топлоснабден имот, след което не е установено същия да е извършвнал сделки на разпореждане с правото на собственост.

Нормата на чл. 150 ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора.

С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., както и ОУ одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бр.19/11.07.2016г.

Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая въззивниците не твърдят, нито установяват да са упражнили това право срещу Общите условия на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, поради което следва да се приеме, че ги е приел.

Съгласно разпоредбата на чл.142 ал.2 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на сграда етажна собственост се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, като в разпоредбата на чл.153 ал.2 и ал.3 от ЗЕ императивно е определен начина на прекратяване на договора и отказ на етажната собственост от топлоподаване, а именно: собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, които не желаят да бъдат клиенти на топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване, следва да декларират писмено това пред топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното самостоятелно отклонение.

Всяка друга форма на отказ от топлоподаване вкл. и с физическо демонтиране на радиатори/затапването им/ или неизползване не води до прекратяване на договорната връзка.

Ответникът нито твърди, нито е установил при условията на чл.154 ал.1 от ГПК прекратяване на договора за доставка на топлинна енергия между ЕС и ищеца, нито само относно доставка на топлинна енергия за отопление на имот и/или и за горещо водоснабдяване.

Фактическото неизползване на услугата – отопление и БГВ, установено от главните отчети и от заключението по СТЕ / липсва потребление/ не може да се приравни на хипотезата на чл.153 ал.2 от ЗЕ и да прекрати облигационната връзка само между топлофикационното дружество и ответника относно конкретния топлоснабден имот, с оглед ясния текст на разпоредбата на чл.153 ал.2 от ЗЕ, тълкувана превратно от ответника.

Следователно, дори и да е прекратено топлоподаването към индивидуалните

3 отоплителни тела в жилището, дори и да не се ползва от съответния потребител БГВ, то съгласно изричната разпоредба на чл. 153 ал. 6 ЗЕ същия остава потребител на топлинната енергия, вкл. и за отдадена от сградната инсталация. В тази връзка е налице и тълкуване от СЕС с решение от 09.12.2019 г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, съгласно т. 1 от което се допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент – т. е., нормата на чл. 150, ал. 6 ЗЕ не е в нарушение на общностното право. Напротив, следва сметките за използваната топлоенергия в тези общи части да се изготвят индивидуално за всеки собственик на обект в сградата, като се изчисляват пропорционално на отопляемия обем не неговия апартамент.

Относно претендираната главница за цена на услуга дялово разпределение за процесния период:

Съгласно разпоредбата на чл. 139 ал. 2 от ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г., бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г. / се възлага отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ.

С договора сключван по реда на чл.139в ал.3 т.4 ЗЕ между топлофикционното дружество и търговеца, извършващ дялово разпределение се определя само цената на услугата дялово разпределние, а в този по чл.140 ал.4 т.8 от ЗЕ между клиентите и търговеца, извършващ услугата дялово разпределение – само условията и начинът на плащане на услугата. И двата договора обаче не променят страните и предмета на правоотношенията във връзка с цената, защото те се определят от закона. Поради изложеното, съдът приема, че законът установява задължение на купувача на топлинна енергия /потребителя/ да заплаща на топлофикационното дружество суми за дялово разпределение, чиято цена се определя от договора между тях, като няма значение дали топлофикационното дружество е платило предварително, впоследствие или дали въобще е платило тази цена на търговеца, извършващ дялово разпределение или само извършва дяловото разпределение, както е в настоящия случай, вкл.и и без значене дали общите условия на топлофикационното дружество установяват задължения за купувача да заплаща на топлофикационното дружество суми за дялово разпределение. Единственото условия /основание/ за задължението на потребителите за заплащане на сумите за тази услуга на топлофикационното дружество е услугата дялово разпределение да е извършена /видно от неоспореното заключение по СТЕ, изготвено и въз основа на предоставени данни и документи от третото лице помагач, такава услуга е извършвана в процесния период именно от третото лице помагач, като е ирелевантно дали сключения между ЕС и третото лице помагач договор е с изтекъл срок или отчета на уредите е с нулеви показатели /за липса на потребление/ , тъй като същите са отчетени т.е. услуга е предоставена.