Решение № 2304 от 08.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2304 гр. София, 08.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: АНДРЕЙ КР. Г. при участието на секретаря Диана Г. Димитрова като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. Г. Гражданско дело № 20251110109010 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Делото е образувано по искова молба на А. Т. Т. срещу „Стик – кредит“ АД, с която са предявени претенции за осъждане на ответника да плати

1850 лева – платени без основание суми в повече от главницата по нищожен Договор за потребителски кредит № 917438/11.07.2023 г., сключен между страните.

Ищцата твърди, че на 11.07.2023 г. сключила с ответника договор за потребителски кредит по интернет, по силата на който е получила от ответника 950 лева със задължение да ги върне за 24 месеца при годишна лихва от 36 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е изчислен в размер на 42,58 % според текста на договора. Съгласно чл. 17, ал. 1 от общите условия към договора ищцата следвало в 3-дневен срок от сключване на договора да обезпечи изпълнението му, като осигури трето лице, което да поръчителства по него, или да представи банкова гаранция. Ако не го направи, съгласно чл. 27 от договора дължала неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоения кредит на ден. Така вместо първоначалното задължение по договора от 1488,79 лева се оказало, че ищцата следва да плати 4182,76 лева. Ищцата поддържа, че клаузата за неустойка не изпълнява присъщите функции, поради което е нищожна, а и цели заобикаляне на закона – предвидените ограничения на максимален ГПР и на лихва за забава по договор за потребителски кредит. Тъй като тази неустойка била включена още в началото в погасителния план на договора, то тя се явявала и част от разходите по него, но не била включена при изчисление на ГПР, поради което 1 последният бил неправилно посочен, а това правело и целия договор нищожен. Поради това ищцата дължала да върне само 950 лева, а била изплатила над 2800 лева, и иска ответникът да бъде осъден да върне платеното в повече. Претендират се разноски.

В законоустановения срок е подаден отговор от ответника – „Стик – кредит“ АД, с който предявеният иск се оспорва като неоснователен.

Поддържа се, че договорът за кредит бил валидно сключен между страните, като ищцата била изразила съгласие да се обвърже с него, като била информирана предварително за условията по кредита. ГПР бил правилно изчислен и в рамките на нормативните ограничения към датата на сключване на договора за кредит. При определяне на разходите по кредита не се включвали неустойки, които не било ясно дали ще се дължат и докога, тъй като неустойката била уговорена на ден и при предоставяне на обезпечение в хода на изплащане на кредита, спирала да се начислява. Неустойката обезпечавала риска на кредитора и не била недействителна, а и ищцата можела да се откаже от договора в 14-дневен срок от сключването му и да избегне заплащането без други последици. Неустойката не представлявала и неравноправна клауза, затова се дължало заплащането , поради което и искът следвало да се отхвърли. Претендират се разноски.

В съдебното заседание страните не изпращат представител. С писмена молба страните поддържат доводите си от исковата молба и отговора.

Ответникът иска постановяване на неприсъствено решение срещу ищцата, както и оспорва правото на адвоката да получи от ответника възнаграждение за правната помощ, осъществявана за ищцата, тъй като е налице злоупотреба с права – адв. Г. многократно представя договори с клиенти, които декларират, че са му близки, т.е. кръгът на близките му е прекалено широк.

Като разгледа доказателствата по делото с оглед твърденията и възраженията на страните съдът намира за установена следната фактическа обстановка:

Фактите по делото са безспорни, отделени за такива от съда в доклада му, приет за окончателен с протоколно определение от 29.10.2025 г., а като текст – на лист 119 от делото – че ответникът е предоставил на ищцата по силата на Договор за потребителски кредит № 917438/11.07.2023 г., сключен между страните, 950 лева, които ответницата следвало да върне за 24 месеца от датата на договора, като лихвеният процент е бил 36 % годишно, а посоченият ГПР – 42,58 %; че в договора е предвидено, че в 3-дневен срок от сключването му ищцата е следвало да осигури поръчителство или банкова гаранция, и да заплаща по 0,9 % от оставащата главница за всеки ден до пълното плащане, в който не е учредила такова обезпечение.

В отговора на исковата молба (на лист 83 от делото) ответникът е признал, че е получил над чистата стойност на кредита от ищцата още 1850 лева.

Въз основа на така установените факти съдът намира следното от правна страна:

2

На първо място, съдът е пропуснал да го направи в откритото съдебно заседание, но няма пречка това да стане и с решението по делото, по искането на ответника по молба с вх. № 336932/16.102.2025 г. за отхвърляне на иска на ищеца с неприсъствено решение. Искането е неоснователно, тъй като не са налице предпоставките по чл. 238, ал. 2 ГПК – ищецът е подал писмена молба със становище по иска преди откритото съдебно заседание, поради което искането следва да се отхвърли съгласно чл. 239, ал. 3 ГПК, като се постанови решение по същество.

Предявен е иск за връщане на платеното без основание поради нищожност на договор за потребителски кредит, който противоречи на закона, тъй като не съдържа реквизит – правилно посочване на ГПР, евентуално – поради нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави, с правна квалификация чл. 34 ЗЗД във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД; чл. 22, ал. 1 ЗПКр; чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр и чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД.

Този иск се уважава, ако съдът установи, че ищцата е платила на ответника повече от това, което е получила по кредита, като в договора за кредит има уговорена неустойка, която или не изпълнява присъщите по закон обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, или се явява уговорена като изпълнение на условие за отпускане на кредита и съответно представлява разход по него, от който следва да се изчислява ГПР, но това не е направено и вписаният в договора ГПР не е правилен.

При преценка на действителността на договора, настоящият съдебен състав е длъжен да направи първо проверка на клаузите относно годишния процент на разходите (ГПР), като намира, че следва да се занимае първо с въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит е основание за нищожността му. ГПР не е величина, която страните са напълно свободни да определят, а същият е императивно установен в приложение към ЗПКр, който в тази си част транспонира Директива 2008/48/ЕО за потребителските кредити, като начинът на определянето му е изцяло определен в Директивата и не се допуска никакво отклонение от хармонизираните правила в нея – вж. така и практиката на Съда на Европейския съюз – напр. т. 55 – 56 от Решение от 09.11.2016 г. по дело C42/15 Home Credit Slovakia a.s.

Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване на ГПР – т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, същият отразява разпределеното по години глобално съотношение между две величини – „общият размер на кредита“, дефиниран в българското право от § 1, т. 3 ЗПКр като предоставената на потребителя (т.е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и „общия разход по кредита за потребителя“, който съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представлява сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да получи финансирането по кредита и изправно да го върне. Указано е в посоченото решение на СЕС, че посочването на един разход по кредита (нещо, което потребителят не получава, а плаща) като част от общия размер винаги води до 3 изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е стойност в знаменателя на формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са част от числителя.

От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т.

90 от цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България и цитираните там други решения, че правилното посочване на ГПР в договора за кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за възможността на потребителите да вземат информирано решение относно различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението по дело C-7 1 4 /2 2 Профи кредит България изрично е посочено, че неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което потребителят е получил по него („общият размер“ на кредита според понятието по-горе).

С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представляват такива, винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам – и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПКр, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само онова, което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПКр.

Приложени към съдържанието на кредита по делото, горепосочените принципи имат следното изражение:

Съгласно чл. 17 от договора между страните ищцата е следвало да осигури обезпечение на кредита с поръчител или банкова гаранция, а ако не го направи съгласно чл. 27 ако не учреди това поръчителство или гаранция до три дена от отпускане на кредита, то дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената (т.е. невърнатата) сума по кредита на ден.

Следователно в договора всъщност се съдържат търговските условия за два вида кредит – един с обезпечение, по който лихвата е 36 % годишно, и друг – необезпечен, който е значително по-неизгоден, защото за всеки ден се дължи и дневна лихва от по 0,9 % от невърната главница. Това § 1, т. 1 ЗПКр нарича „търговско условие“, което определя разходите по кредита, т.е. изборът на обезпечение е следвало да се включи в дефинирания в същата разпоредба „общ разход по кредита“, което не е направено от ищеца, като ГПР следва да се определи с неустойката от 0,9 % на ден, която става разход по кредита.

Изчислена като ГПР тази неустойка от 0,9 % на ден следва да се умножи по 365 дена в годината, както изисква приложението към ЗПКр, т.е. само от допълнителната неустойка от 0,9 % на ден процентът на разходите по кредита става 328,5 %, т.е. ГПР определено е изчислен математически грешно.

Съгласно цитираната по-горе практика на Съда на Европейския съюз това значи, че е налице хипотеза по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр и следователно целият договор за кредит е нищожен по чл. 22 ЗПКр. Следователно ищцата съгласно чл. 23 ЗПКр е следвало да върне само полученото от нея, или 950 лева, а 4 ответникът признава, че му е платила още 1850 лева, т.е. искът е изцяло основателен, доколкото плащането е без основание, и следва да се върне на ищцата.

Съгласно чл. 14 от Регламент (EО) № 974/98 за въвеждане на еврото, когато към датата на въвеждане на тази валута съществуват правни инструменти, които определят задължения в излезли от обращение национални валути, те се смятат за суми в евро съгласно приетия от Съвета на Европейския съюз курс. В настоящия случай като „правен инструмент“ следва да се смята исковата молба, но съдът съгласно правилото на чл. 235, ал.

3 ГПК във връзка с чл. 439, ал. 2 ГПК взема предвид само настъпилите към датата на приключване на устните състезания по делото факти. Затова и решението следва да отразява правното положение към тази дата, която по настоящото дело е преди 31.12.2025 г., и поради това решението се постановява в левове. Това се прави и с цел да се защити интересът на страните при неправилно превалутиране от съда, тъй като след устните състезания страните няма как да възразят срещу правилността на извършената от съда конверсия в евро, освен с въззивна жалба, а няма основание това доста времеемко и изискващо разходи средства да им бъде налагано по този въпрос.