Решение № 17151 от 23.10.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17151 гр. София, 23.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско дело № 20221110171008 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 270, ал. 2 ГПК.

Образувано е по искова молба на „Б.Е.И.“ ООД, ЕИК *********, срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК *********, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на определение № 20047450/12.07.2022 г. по гр. д. № 24941/2019 г. по описа на СРС, 47 състав (съгласно молба – уточнение от 13.03.2023 г.).

Ищецът твърди, че процесното определение е нищожно, тъй като е постановено извън правораздавателната власт на съда и в нарушение на множество процесуални правила. Сочи, че в определение № 20047450/12.07.2022 г. по гр. д. № 24941/2019 г. по описа на СРС, 47 състав, първоинстанционният съд изрично е посочил, че същото е постановено на основание открито, проведено и приключило производство по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК, а в действителност то е поставено без да е било направено искане от ответника „Ю.Б.“ АД по чл. 248 ГПК и без ищецът „Б.Е.И.“ ООД да е получил препис от подадена молба по чл. 248 ГПК към момента на постановяване на определението. Според ищеца, молбата по чл. 248 ГПК е била подадена, но преди постановяване на определението, с което е било прекратено гр. д. № 24941/2019 г. по описа на СРС, 47 състав, поради което съдът не е дължал произнасяне по нея. Счита, че оспореното определение е поставено след изтичане на всякакви преклузивни срокове за изменение/допълване на прекратителния съдебен акт в частта за разноските, извън пределите на правораздавателната власт на съда, в противоречие с принципите на диспозитивното начало и равнопоставеност на страните в гражданския процес. Освен това твърди, че присъдените разноски с процесното определение са били недоказани. С оглед това моли съда да постанови решение, с което да обяви процесното определение за нищожно. Претендира разноски.

1

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва иска като недопустим, евентуално като неоснователен. Твърди, че процесното определение е било потвърдено като валидно и допустимо по пътя на инстанционния контрол, като в определението на въззивната инстанция са разгледани всички доводи, изложени и в настоящата искова молба, които по съществото си са такива за неправилност, а не за нищожност на определението. Посочва, че първоинстанционният съд е бил надлежно сезиран с искане за присъждане на сторените по делото разноски и същите правилно са били присъдени и оспореното определение не е нищожно. С оглед това моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

От приложените ч. гр. д. № 24941/2019 г. по описа на СГС, 47 състав и ч. гр. д. № 10371/2022 г. по описа на СГС, ЧЖ - I-Л състав, се установява, че съдебният акт, прогласяване за нищожен на който се иска, е постановен по ч. гр. д. № 24941/2019 г. по описа на СГС, 47 състав (образувано по реда на чл. 422 ГПК по искова молба на „Б.Е.И.“ ЕООД и „Р.П.“ ЕООД срещу „Б.П.Б.“ АД (с правоприемник „Ю.Б.“ АД) за установяване на вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 15.11.2018 г. по ч. гр. д. № 68685/2018 г. по описа на СРС, 47 състав (по договор за наем с нотариална заверка на подписите), като на 18.08.2020 г. производството е прекратено спрямо „Р.П.“ ЕООД поради оттегляне на исковете), след като производството по делото е прекратено с протоколно определение от 05.10.2021 г. и е върната исковата молба на „Б.Е.И.“ ЕООД, обезсилена е издадената по ч. гр. д. № 68685/2018 г. по описа на СРС, 47 състав заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 15.11.2018 г. и издадения на същата дата изпълнителен лист, поради неизпълнение на указанията на съда за внасяне на дължимата държавна такса по исковете. След постановяване на определението за прекратяване в открито съдебно заседание на 05.10.2021 г. процесуалният представител на ответника – „Ю.Б.“ АД е направил искане за присъждане на разноски, с оглед изхода на спора, което искане е направено и в молба преди заседанието, с вх. № 25146678/04.10.2021 г., към която е представен списък по чл. 80 ГПК с искане за присъждане на разноски в размер на 953,64 лв. – адвокатско възнаграждение, по което искане съдът е изложил, че ще се произнесе след влизане в сила на определението за прекратяване на производството.

Видно от отбелязването същото е влязло в сила на 16.06.2022 г., след като подадената срещу него частна жалба вх. № 25158949/01.11.2021 г. от „Б.Е.И.“ ООД е била върната с разпореждане № 20028119/07.04.2022 г. поради невнасяне на дължимата държавна такса.

С оспореното в настоящото производство определение № 20047450/12.07.2022 г. по гр. д.

№ 24941/2019 г. по описа на СРС, 47 състав, постановено по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК, съдът е допълнил на основание чл. 248, ал. 3 ГПК протоколното определение от 05.10.2021 г. за прекратяване на производството по делото в частта за разноските, като е осъдил „Б.Е.И.“ ЕООД, ЕИК ***********, да заплати на основание чл. 78, ал. 4 ГПК на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, сумата от 953,64 лв., сторени от ответника разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. Изложил е съображения, че искането за присъждане на разноски е направено своевременно, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за реалното плащане на адвокатския хонорар по банков път в размер на 953,64 лв., а производството е прекратено не поради процесуалното поведение на ответника, поради което именно на последния се дължат разноски.

Срещу така постановеното определение е депозирана частна жалба вх. № 2

25056809/03.08.2022 г. от „Б.Е.И.“ ООД с доводи, аналогични на изложените в настоящата искова молба, а с определение № 11079/03.11.2022 г. по ч. гр. д. № 10371/2022 г. по описа на СГС, I-Л състав обжалваното определение е потвърдено изцяло, с което е влязло в сила (прието е, че то е постановено по надлежно искане на страна по делото и е допустимо, като допуснатото нарушение на чл. 248, ал. 2 ГПК за даване на указания към ищеца за възможността на представи отговор е отстранено от въззивния съд, като са зачетени доводите за недължимост на адвокатското възнаграждение). Впоследствие от жалбоподателя са подадени молби по чл. 247 ГПК и по чл. 251 ГПК със съображения, аналогични на изложените в частната жалба, които въззивният съд е оставил без уважение с определение № 1708/08.02.2023 г. по ч. гр. д. № 10371/2022 г. по описа на СГС, I-Л състав, като неоснователни.

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК, при който съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да докаже, че спрямо определение № 20047450/12.07.2022 г. по гр. д. № 24941/2019 г. по описа на СРС, 47 състав, чиято нищожност се поддържа, са налице твърдените в исковата молба пороци, които влияят върху неговата валидност, респективно този съдебен акт не поражда правни последици.

Във връзка с оплакванията на ответника, съдът приема, че искът е допустим, като в тази връзка споделя разясненията, дадени в решение № 114/13.10.2014 г. по гр. д. № 1954/2014 г. по описа на ВКС, II г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. В него е прието, че исковият ред е самостоятелна форма на защита срещу нищожно съдебно решение, която може да бъде реализирана след като инстанционният ред за разглеждане на спора е изчерпан; при обжалване въззивната и касационната инстанция са длъжни да следят служебно за валидността на решението, но когато този порок не е констатиран и не е отстранен, ГПК предвижда възможност за предявяване на иск за прогласяване на нищожността, безсрочно.

Вярно е, че при осъществяване на инстанционен контрол съдът е длъжен служебно да извърши проверка за валидност на обжалвания акт - чл. 269, пр. 1 ГПК. Същевременно, разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК предвижда отделна възможност нищожността на съдебното решение да бъде предявена по исков ред или чрез възражение, без тази възможност да е поставена под условие, актът да не е претърпял инстанционен контрол.

Това самостоятелно средство за защита срещу нищожните решения е обосновано от тежестта на порока, от който те са засегнати и правната нетърпимост към такива актове.

Следователно предявяването на иск за нищожност на съдебно решение е допустимо и когато атакуваното съдебно решение е преминало през инстанционен контрол, както е и в настоящия случай. От друга страна, ищецът е изложил твърдения за нищожност на определението, сред които и че то е постановено извън правораздавателната власт на съда, а основателността на направените възражения следва да бъде разгледана при произнасяне по съществото на правния спор.

С определение № 64/23.01.2015 г. по ч. гр. д. № 141/2015 г. по описа на ВКС, IV г. о. е застъпено принципното разбиране, че макар разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК да визира изрично само съдебните решения като актове на съда, чиято нищожност може да бъде установявана, като липсва изрична уредба относно определенията на съда или другите издавани от него актове (разпореждания, заповеди и т. н.), тези актове също може да страдат от пороци, които да препятстват пораждането на правните им последици. Същевременно всеки от тези актове може да създаде привидност за формирана воля на правораздавателен 3 орган със съществени неблагоприятни последици за лицето, от което трябва да бъдат изпълнени. Прието е, че няма основание на това лице да се откаже правото да иска установяване нищожността на акта по същия ред, който законодателството предвижда изрично за един от видовете съдебни актове – решенията. Законът не съдържа изрично разрешение, но това следва да се приеме при аналогично приложение на разпоредбата на чл.

270, ал. 2 ГПК на основание чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА.

По отношение на определенията на съда, постановени по реда на чл. 248 ГПК с определение № 325/24.11.2016 г. по ч. гр. д. № 4027/2016 г. по описа на ВКС, І г. о. е прието, че влязлото в сила определение за разноските по делото е допустим предмет на иска по чл.

270, ал. 2, пр. 1 ГПК. Това е обосновано с разбирането, че дори когато въпросът за разноските по делото е част от влязлото в сила решение, този въпрос е със самостоятелни правно битие (предмет) и последици, макар съдът да го решава производно от изхода на спора за нарушеното или застрашено гражданско субективно право. В тази част решението е с последиците на определение със самостоятелен режим на оттегляемост и обжалваемост (чл. 248 ГПК). Ето защо настоящият състав на съда приема иска за допустим, а по неговата основателност намира следното:

Нищожността е най - тежкият порок, от който може да бъде засегнато съдебното решение. В закона няма определение за това кога едно решение е нищожно, но в теорията и практиката са изяснени хипотезите, при които следва да бъде прогласена нищожността на решението, изхождайки от естеството на съдебното решение като едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор.

Налице е практика на ВКС по въпроса кога едно съдебно решение е нищожно, а именно: когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена дори чрез тълкуване поради абсолютна неразбираемост (в този смисъл - ППВС № 1/10.11.1985 г., ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. по описа на ОСГТК на ВКС , решение № 668/15.11.2010 г. по гр. д. № 1790/2009 г. по описа на I г. о. на ВКС; решение № 73/18.05.2015 г. по гр. д. № 5113/2014 г. по описа на III г. о. на ВКС и др.). Нищожно е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно властническо волеизявление поради допуснат порок от посочените по - горе. Нищожност на решението се приема да е налице и когато с него се постановява изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато се постановява изпълнение на действие, което е престъпление, включително и в случаите, когато съдебното решение постановява нещо, което противоречи на морала и добрите нрави.