Решение № 459 от 12.04.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 459 гр. София, 12.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Красимир Машев

Членове:

Златина Рубиева

Петя Алексиева при участието на секретаря Ива Андр. Иванова като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело № 20221000500822 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 278 от ГПК.

С решение №266835 от 03.12.2021г., постановено по гр. д. № 728/2021г., Софийски градски съд, I ГО, 22 състав е признал за установено по искове с правно основание чл. 439, вр. чл. 124, ал.1 ГПК, предявени от Р. Д. Ц. против „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, че Р. Д. Ц. не дължи на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД сумите по изпълнителен лист от 07.12.2010г., издаден по ч.гр.д. № 3651/2010г. по описа на PC Кюстендил и описани в съобщение с изх. № 1788/30.01.2020г. по изп. д. № 2019430400934 по описа на ЧСИ Е. Х., а именно: 77 908.94лв. - главница, ведно със законната лихва от 31.01.2020г., 73 884.26лв. - законна лихва за периода от 12.10.2010г. - 30.01.2020г., 11 679.66лв. - неолихвяеми вземания — мораторни лихви, обезщетения и т.н., 5 021,90лв. с ДДС, като погасени по давност.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника -„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, чрез пълномощника. Релевира се оплакване за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. В жалбата се поддържа, че в конкретния случай до постановяването на Тълкувателно решение по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. т. е. до 26.06.2015 г. в отношенията между страните следва да бъдат приложени разрешенията на ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно което след образуване и при висящност на изпълнителния процес по отношение на вземането давност не тече. Поддържа се становище, че дори последното поискано и извършено действие по 1 принудително изпълнение да е реализирано със запорно съобщение от 15.08.2014 г., то не е налице осъществен състав по чл. 433, ал, 1 т. 8 ГПК към дата предхождаща датата 26.06.2015г., поради което се прави извод, че релевантната дата, от която следва да бъде проследена давността и нейното прекъсване е именно: 26.06.2015г. Допълва се, че давността е продължила да тече след 26.06.2015г., като е прекъсната с предприемането на последващите валидни изпълнителни действия по изп. дело № 20197430400934., образувано по молба на взискателя от 04.11.2019г. Релевира се довод, че приложим в случая е петгодишният давностен срок за вземанията на Банката, който нито към момента на депозиране на исковата молба от длъжника Р. Д. Ц., нито към момента на подаване на жалбата е изтекъл. Прави се искане въззивният съд да отмени обжалваното решение. Предявява се претенция за присъждане на разноски.

В открито съдебно заседание въззивникът-ответник, чрез процесуалния си представител, е депозирал становище, с което моли съда да уважи въззивната жалба и да отмени първоинстанционното решение, като постанови ново, с което да отхвърли предявените искове. Въззиваемият, чрез пълномощника си, оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

Настоящият съдебен състав, като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения, на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, намира следното:

Въззивната жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Софийски градски съд е бил сезиран с отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, вр. с чл. 124 от ГПК.

Първоинстанционният съд е приел, че предявените отрицателни установителни искове са основателни, тъй като правото на принудително събиране на вземанията на ответника е погасено по давност с изтичане на петгодишен срок на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД.

След извършената служебна проверка на първоинстанционното решение, въззивният съд счита, че то е изцяло валидно и допустимо, което обуславя възможността да се произнесе по неговата правилност. Съгласно чл.

269, изр. второ ГПК и задължителните указания по приложение на посочената норма, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по т.д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение 2 не е въведено като основание за обжалване.

Предмет на разглеждане във въззивното производство е решението в неговата цялост.

Във връзка с доводите във въззивната жалба на ответника, въззивният съд приема следното:

Страните не спорят, че ищецът Р. Д. Ц., в качеството му на едноличен търговец, е бил кредитополучател по договор за кредит от 11.04.2008 г., сключен с кредитора „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, както и че не е върнал получената сума в размер на 77 908.94лв. в уговорените срокове. Между страните не е налице и спор, че съгласно заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 3651/2010 г. от PC Кюстендил, ищецът Р. Д. Ц., в качеството му на едноличен търговец, е осъден да заплати на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД сумата от 77 908.94лв. — главница по договор за кредит от 11.04.2008 г., ведно със законната лихва от 12.10.2010г. 30.01.2020г., 11 679,66лв. - договорна лихва за периода 21.12.2009 г. 01.10.2010 г., както и 5 021,90лв. разноски по делото, като на 07.12.2010 г. е издаден и изпълнителен лист. Страните по делото не спорят, че изпълнително дело № 650/2010г. е образувано на 29.12.2010г. по молба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД. Не се спори, че поканата за доброволно изпълнение е връчена лично на длъжника на 25.01.2011г. Не се твърди издадената заповед за изпълнение да е била оспорена по реда на възражението по чл. 414 ГПК и чрез иск за установяване на вземането по чл. 422, ал.1 ГПК. Не се спори, че последното поискано и извършено действие по принудително изпълнение е реализирано със запорно съобщение с изх. № 6228/15.08.2014г. Изпълнително дело № 650/2010г. е прекратено, на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК, като на 11.01.2018г. е издадено постановление от ЧСИ Е. Х.. Не се спори, че по молба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД от 04.11.2019г. е образувано ново изпълнително дело № 934/2019г. по описа на ЧСИ Е. Х., въз основа на същия изпълнителен лист от 07.12.2010г., на основание заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 3651/2010 г. по описа на PC Кюстендил.

Предмет на делото са отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал.1, вр. с чл. 124 от ГПК, с които се оспорва вземането по изпълнителното основание - в случая заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, за което е издаден изпълнителен лист и за удовлетворяване на което е предприето срещу длъжника – ищец принудително изпълнение по изпълнително дело № 650/2010г. Оспорването на изпълняемото право от длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В настоящия случай, отричане съществуването на процесните суми - за главница и лихви е основано на твърдения за погасяването им по давност за времето от 15.08.2014г., /за която дата се твърди, че е било извършено последното изпълнително действие/ до 3

04.11.2019г. – / датата на образуване на второто изпълнително дело/. Твърди се, че до посочената дата не са били извършвани валидни изпълнителни действия, които да водят до прекъсване или спиране на давността, поради което се прави извод, че вземанията на Банката към датата на подаване на исковата молба са погасени по давност.

От данните по делото, въззивният съд приема, че искът е процесуално допустим, тъй като ищецът се позовава на новонастъпили- след влизане в сила на издадената заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 от ГПК факти.

По същество на предявения иск въззивният съд приема следното:

Предвид обстоятелството, че изпълнителното дело е образувано през 2010г., първият въпрос, на който следва да бъде даден отговор, е: тече ли погасителна давност за вземане по изпълнително дело, което е образувано преди приемане на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК и дадените в т. 10 от същото разяснения намират ли приложение по отношение последиците на давността по това принудително изпълнение и настъпилата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. На този въпрос е даден отговор с Тълкувателно решение №3 от 28.03.2023г. по т.д. №3/2020г. от ОСГТК на ВКС, съгласно което „Погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015г. на Тълкувателно решение №2/26.06.2015г. по т.д. №2/2013г., ОСГТК, ВКС“.

С оглед даденото разрешение и като взе предвид, че в настоящия случай изпълнителното дело е образувано на 29.12.2010г., т.е. преди приемането на Тълкувателно решение №2/26.06.2015г. по т.д. №2/2013г. на ОСГТК при ВКС и не е прекратено до 26.06.2015г., въззивният съд приема, че до посочената дата погасителната давност не е текла. За вземанията на длъжника давността започва да тече от 26.06.2015г., от когато е обявено за загубило сила ППВС №3/1980г. От данните по делото съдът приема за установено, че до 26.06.2015г. изпълнителното дело не е било перемирано на основание чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК, тъй като от последното валидно извършено изпълнително действие на 15.08.2014г. не са изтекли 2 години до датата 26.06.2015г., която е релевантната дата, с оглед приетото по-горе. Както доктрината, така и съдебната практика несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т. нар. „перемпция“. След датата 26.06.2015 г. перемпцията е без правно значение за прекъсването на давността. Тя има значение при действието на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, тъй като до обявяването му за изгубило сила новата давност започва да тече от прекратяването на изпълнителното дело. Следователно, ако е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към дата, предхождаща датата 4

26.06.2015 г., новата погасителна давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на изтичане на горния релевантен (двугодишен) срок. В настоящия случай, както се посочи по-горе, не е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към дата, предхождаща датата 26.06.2015 г.

Новата давност е започнала да тече, считано от 26.06.2015г. и тя е пет години, на основание чл. 117, ал.2 ЗЗД. В този смисъл е неоснователно възражението на ищеца, че приложимият срок е три години, като се позовава на обстоятелството, че вземанията са установени с влязла в сила заповед за изпълнение, а не със съдебно решение. Разпоредбата на чл. 117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Заповедта за изпълнение, обаче замества съдебното решение като изпълнително основание. Заповедта за изпълнение се ползва със стабилитет, сходен по последици със силата на пресъдено нещо. Тя установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. След изтичане на срока по чл. 414 ГПК за длъжника остава само възможността за оспорване на вземането по чл. 424, ал. 1 ГПК. Извън това и след срока по чл. 424, ал. 2 ГПК, за длъжника не съществува форма за искова защита, с която да оспорва вземането. Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането/, настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК-отм./ и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудират /в т.см. решение № 118 от 7.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4063/2021 г., III г. о.; решение по т. д. № 1562/2015 г. на І т. о., решение по гр. д. № 1722/2021 г. на ІV г. о. и др./. От изложеното, въззивният съд прави извод, че вземанията на „Юробанк България“ АД се погасяват с изтичането на петгодишен давностен срок.