Определение № 12 от 14.01.2025, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 12 гр. Враца, 14.01.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Борис К. Динев като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно частно гражданско дело № 20241400500772 по описа за 2024 година Съдебното производство е по реда на чл.248, ал.3 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Образувано е по частна жалба вх.№4848/28.10.2024 г. на И. П. П., чрез пълномощника й адв.И. Е., против Определение № 938/22.10.2924 г. по гр.д.№ 1441/2023 г. по описа на Районен съд-Мездра, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателката за изменение на постановеното по същото дело Решение № 108/14.06.2024 г. в частта относно разноските.

В жалбата се посочва, че с решението съдът правилно е разпределил разноските на ищеца, съразмерно с изхода на спора, като е присъдил 24,52% от разноските, направени в заповедното производство, но в същото време с обжалваното определение не е уважил искането за присъждане на ответницата на 75,48% от направените от нея разноски в заповедното производство, защото в такъв процент възражението й е било основателно.

Жалбоподателката счита, че обжалваното определение противоречи на задължителната практика на ВКС, залегнала в ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г., ОСГТК, според което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени в заповедното производство, като съобрази изхода на спора и разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното производство. Посочва, че в случая първоначално заявената от молителя претенция в заповедното производство в размер на общо 8 149,49 лв. е уважена в размер на 2 000,00 лв., т.е. уважената част е 24,52%, а останалата част от 75,48% не е уважена, поради което на ответницата се дължи съответната част в размер на 377,40 лв. от общо направените разноски в заповедното производство в размер на 500,00 лв.

В жалбата се изразява несъгласие с мотивите на районния съд, че в Наредба № 1/2004 г. липсват правила за определяне възнаграждението на процесуалния представител на длъжника в производството по подаване на 1 възражение по чл.414 ГПК, както и че за тези разноски следва да се произнесе заповедния съд. Навеждат се доводи, че според посоченото ТР и в съответствие с чл.78, ал.3 ГПК по въпроса за разноските в заповедното производство следва да се произнесе съдът, пред който е висящо исковото производство. Посочва се, че действително молителят не е предявил претенция за цялото си вземане, което е претендирал в заповедното производство, но изходът за непредявената част от вземането е в полза на ответника-дължник. Жалбоподателката счита, че подобна практика би създала предпоставки за злоупотреба от страна на кредитора и противоречи на логиката и справедливостта.

Прави се искане за отмяна на обжалваното определение и осъждане на "Сити Кеш" ООД да заплати на И. П. П. сумата 377,40 лв., представляваща 75,48% от направените от нея разноски в заповедното производство.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор вх.№ 9458/03.12.2024 г. "Сити Кеш" ООД, чрез юрисконсулт М. Т., в който се изразява становище за неоснователност на частната жалба.

В отговора се навеждат доводи, че съгласно чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право на разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска, а в случая съдът е уважил исковата претенция изцяло, поради което не се дължат разноски на насрещната страна. Излагат се и аргументи, че в Наредба № 1/2004 г. за минмалните размери на адвокатските възнаграждения липсват правила за определяне възнаграждението на процесуалния представител на длъжника в производството по подаване на възражение по чл.414 ГПК.

Акцентира се, че за възражението не се изисква обосновка, както и че на този етап от развитието на процеса възможностите за защита на длъжника са ограничени, като единственото действие, което може да бъде извършено от процесуалния представител на длъжника е подаването на възражение по чл.414 ГПК, което следва да бъде отнесено към описаните действия в чл.6, т.5 от Наредба № 1/2004 г., но не и към разпоредбата на чл.7, ал.7 от Наредбата, която може да бъде приложена само към заявителя, а не и към защитата на длъжника. Допълнително се развиват съображения, че при подаването на възражение не е налице фактическа и правна сложност, която да обосновава размера на претендираното адвокатско възнаграждение, като в тази насока се извършва позоваване на практика на съдилища в страната, както и на практика на СЕС и на ВКС.

Прави се искане частната жалба да бъде оставена без уважение.

Частната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в законоустановения срок и против подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Районен съд-Мездра е сезиран от "Сити Кеш" ООД със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против И. П. П. за сума в общ размер от 8 149,49 лв., в т.ч.: главница в размер на 2 000,00 лв.; възнаградителна лихва в размер на 803,10 лв.; договорна неустойка в размер на 4 054,90 лв.; законна лихва за забава в размер на 497,02 лв.; неустойка за забава в размер на 659,47 лв. и разходи за събиране на вземането поради забава в размер на 135,00 лв.

Въз основа на това заявление е образувано ч.гр.д.№ 1204/2023 г. по 2 описа на РС-Мездра. Заповедният съд е уважил заявлението изцяло и е издал Заповед № 530/03.11.2023 г. за претендираните суми в пълен размер, като е присъдил на заявителя и разноски в размер на 162,99 лв., както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 200,00 лв.

В срока по чл.414, ал.2 ГПК е постъпило възражение от длъжника И. П.

П., подадено чрез пълномощника адв.И. Е., в което е посочено, че не се дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение. Към възражението са приложени пълномощно и договор за правна помощ, от който е видно, че е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 500,00 лв., което е заплатено в брой в деня на сключването на договора и същият служи като разписка за заплащане на сумата.

След дадени от заповедния съд указания, заявителят "Сити Кеш" ООД е предявил иск по чл.422, ал.1 ГПК за установяване съществуване на част от паричните вземания, предмет на издадената заповед по чл.410 ГПК, а именно - за вземане в размер на 2 000,00 лв., представляващо главница по договор за паричен заем, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изпълнение на задължението, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 1204/2023 г. по описа на РС-Мездра.

Въз основа на така предявения иск е образувано гр.д.№ 1441/2023 г. по описа на РС-Мездра. С постановено по същото дело Решение № 108/14.06.2024 г. съдът е уважил изцяло исковата претенция, като е признал за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.124, ал.1 ГПк, вр. чл.240, ал.1 ЗЗД, че И. П. П. дължи на “Сити Кеш” ООД сумата от 2000,00 лв. - главница, дължима и неплатена по договор за паричен заем Кредирект № 654331/28.03.2023г., ведно със законната лихва върху главницата от 02.11.2023г /датата на подаване на заявлението/ до окончателното изпълнение на задължението, за която сума е издадена заповед за изпълнение № 530/03.11.2023г по ч.гр.д. №1204/2023г по описа на МРС.

Със същия съдебен акт е осъден И. П. П. да заплати на “Сити Кеш”ООД сумата от 240,00 лева - деловодни разноски за исковото производство, сумата от 100.00лева – юрисконсултско възнаграждение и сумата от 89,08лева деловодни разноски за заповедното производство, съразмерно на установената част от вземанията и присъдените суми със Заповед за изпълнение № 530/03.11.2023г по ч.гр.д. №1204/2023г по описа на МРС.

В срока по чл.248, ал.1 ГПК е постъпила молба от И. П. П., с която се иска решението да бъде допълнено в частта относно разноските, като й бъдат присъдена част от направените такива в исковото и заповедното производство, съразмерно с основателната част от възражението, равняваща се на 75,48%.

С обжалваното Определение № 938/22.10.2024 г. РС-Мездра е приел молбата за неоснователна, като е изложил мотиви, че не се е произнесъл по искането на ответницата за присъждане на разноски, тъй като на основание чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право на разноски, съразмерно с отхвърлената част на иска, а в случая исковата исковата претенция е уважена изцяло и разноски на ответната страна не се дължат. Посочено е, че действително в т.12 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК е прието, че съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ.чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в 3 заповедното производство, но съдът намира, че в тази част ТР е неприложимо в конкретния случай за сторените от длъжника разноски в заповедното производство, касаещи вземанията по заповедта, за които не е предявен иск.

Счита, че по тези разноски следва да се произнесе заповедният съд, на който е възложено на основание чл.415 ал.5 ГПК да обезсили заповедта изцяло или частично в частта за вземанията, които са присъдени в заповедта, но за които не е предявен иск по чл.422 ГПК за установяване на тяхното съществуване.

Излага аргументи по аналогия със случаите, в които изобщо не се предявява иск за съществуване на вземания по дадена заповед, която заповедният съд обезсилва изцяло и се произнася по въпроса за разноските на длъжника в заповедното производство.

При така възприетото от фактическа страна, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

Действително според задължителните разяснения, дадени с т.12 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, присъдените със заповедта за изпълнение разноски за заповедното производство не се включват в предмета на установителния иск по чл.415, ал.1 и чл.422 ГПК, а представляват законна последица от уважаването, респ. отхвърлянето на иска, което предпоставя правомощието на съда в исковото производство да разпредели отговорността за разноските по издаване на заповедта за изпълнение. Компетентен да обезсили заповедта за изпълнение, издадена по чл.410, съответно по чл.417 ГПК, и да обезсили изпълнителния лист по чл.418 ГПК при прекратяване на производството по иска, предявен по реда на чл.415, ал.1, съответно чл.422 ГПК, е съдът в исковото производство, който е постановил определението за прекратяване.

Тези принципни постановки обаче са приложими в случаите, когато е бил предявен установителен иск за съществуване на цялото вземане, предмет на издадената заповед за изпълнение, и исковият съд се е произнесъл по същество на тази претенция, уважавайки или отхвърляйки същата, или е прекратил исковото производство.

Възможно е обаче да са налице и други хипотези – напр. да не е подадено възражение срещу заповедта или възражението да е само за част от присъдената сума. В този случай случай изпълнителната сила на заповедта за съответните разноски не е отпаднала и заповедта в съответната част, включително в съответната част за присъдените в заповедното производство разноски в полза на заявителя, представлява изпълнително основание, въз основа на което се издава изпълнителен лист. Когато заповедта за изпълнение е стабилизирана поради неподаване на възражение или при подадено частично възражение, съдът в исковото производство не следва да се произнася по отношение на разноските в заповедното производство. В този смисъл – вж.Определение № 387 от 11.07.2016 г. на ВКС по ч.т.д.№ 1003/2017 г., ІІ т.о., ТК.

В обратната хипотеза, когато е подадено възражение, но исково производство не е проведено, поради липсата на предявен иск по чл.415, ал.1 ГПК от страна на заявителя за цялата или за част от присъдената със заповедта сума, заповедният съд е компетентен да се произнесе по направените разноски в производството, проведено пред него. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл.415, ал.5 ГПК когато заявителят не предяви иска в определения от закона срок, заповедният съд обезсилва заповедта за 4 изпълнение частично или изцяло. С определението, с което на посоченото основание се обезсилва заповедта за изпълнение, се прекратява частично или изцяло и производството по образуваното заповедно. Съгласно разпоредбата на чл.81 ГПК, съдът е длъжен да се произнесе и по искането за разноски с всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция. След като в тази хипотеза заповедният съд прекратява производството изцяло или частично, то той е компетентен да се произнесе и по искането на длъжника за присъждане на направените от него разноски.