Решение № 58 от 19.10.2021, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 58 гр. Б. 18.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на шестнадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Илияна Т. Балтова

Членове:

Десислава Д. Щерева

Христина З. Марева при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Христина З. Марева Въззивно търговско дело № 20212001000136 по описа за 2021 година

Производството по делото е образувано по въззивната жалба на „М. ЕАД срещу решение № 352 от 10-ти декември 2020 г., постановено по т. д. № 274/2019 г. по описа на Бургаски окръжен съд, В ЧАСТТА, с която, по иска на „Е.-Б.“ ЕАД срещу „М. ЕАД, на основание чл.26 ал. 1 предл. 1 ЗЗД вр. чл. 152 ЗЗД е прогласена нищожността на договор за лизинг № *** от 25.06.2008 г., сключен между „Е.-Б.“ ЕАД и „И.“ ЕАД, с настоящо наименование „М. ЕАД, по силата на който лизингодателят - „И.“ ЕАД, с настоящо наименование „М.

ЕАД се задължил да придобие и достави на лизингополучателя лизингов актив: Х.Г., находяща се в гр. Б. ул. „А.“ № 21, с идентификатор №*** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Б. одобрени със заповед ***/30.01.2009г. на изпълнителния директор на АГКК - описан подробно имот, като съглашение, с което предварително е уговорен начин, различен от предвидения в закона за удовлетворяване на „И.“ ЕАД, с настоящо наименование „М. ЕАД (по-долу – „М. ЕАД) и В ЧАСТТА, с която по иска на „Е.-Б.“ ЕАД на основание чл. 26 ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 152 ЗЗД срещу „М.

ЕАД, е прогласена нищожността на договор за покупко-продажба, 1 обективиран в нотариален акт № ***, т. ***, рег. № *** д. № *** от 26.06.2008 г., на Нотариус Л. К. сключен между „Е.-Б.“ ЕАД и „И.“ ЕАД, с настоящо наименование „М. ЕАД, по силата на който първото дружество в качеството му на продавач прехвърля на второто дружество в качеството му на купувач собствеността на следния недвижим имот: Х.Г., находяща се в гр.

Б. ул. „А.“ №21, с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Б. одобрени със заповед ***/30.01.2009г. на изпълнителния директор на АГКК – описан подробно, като съглашение, в което предварително е бил уговорен начин, различен от този, предвиден в закона за удовлетворяване на „И.“ ЕАД, с настоящо наименование „М. ЕАД.

Решението се обжалва като недопустимо и неправилно.

Поддържа се възражение, че с решението си съдът е уважил недопустими искове – предявени при липсата на правен интерес. Развити са доводи, че с оглед изтеклата в полза на въззивника и неговия частен правоприемник – „Б.“ АД придобивна давност, уважаването на предявените искове не би довело до промяна в имуществения патримониум на страните, като фактът на придобивната давност е въведен с възражение от страна на ответниците. Считано от 26.06.2008 г. въззивникът „М. ЕАД владял имота чрез въззиваемия „Е.“ ЕАД, като държането било предадено на „Б.“ АД, с протокол от 11.01.2017 г., което дружество държи и владее имота до настоящия момент. Поддържа се и довод, че предявеният иск за нищожност на договора за покупко-продажба е недопустим при липсата на претентдирано от продавача по същия договор право на собственост върху имота и невъзможност да бъде възстановено само с оглед на предявените искове.

На следващо място се поддържа твърдение за съществено нарушение на процесуалните правила, поради основаване на обжалваното решение на факти, за които не са налице предпоставките на чл. 147 ГПК и, каквито не били наведени в исковата молба и допълнителната искова молба, а именно удовлетворяването на „Ю.Б.“ АД като кредитор по договор за кредит, сключен с „П.Х.“ АД и в нарушение на чл. 152 ЗЗД, каквито договори не били представени по делото, като договорът за откриване на специална ескроу – сметка бил представен само с оглед твърдение за съдържащо се в него 2

„обратно писмо“ в подкрепа на твърденията, на които се основават евентуално предявените искове за нищожност на договорите като привидни.

При евентуална неоснователност на възраженията за допуснати нарушения на процесуалните правила, изводите относно противоречието с разпоредбата на чл. 152 ЗЗД на същите отношения се оспорват като неправилни с доводи, че се касае за погасяване задълженията на трето лице чрез полученото от „Е.-Б.“ ЕАД финансиране по договора за лизинг, което не противоречи на закона. Изтъкната е поредността на възникване на правоотношенията по договора за кредит и обезпечаването на задълженията по него с ипотека върху процесния имот, спрямо които договорите за лизинг и продажба са последващи, докато нормата на чл. 152 ЗЗД забранява предварителното уговаряне относно начина за удовлетворяване на кредитора по договора за кредит.

Оспорен е изводът на съда и за предварително уговаряне с процесните договори на начина на удовлетворяване на лизингодателя, който е придобил имота в изпълнение на задълженията си по договора за лизинг.

Поддържа се, че не съществуват пречки длъжникът – собственик на имота, вместо чрез публична продан да продаде имота си сам, поради което сключените сделки за удовлетворяване на кредитора след възникване на задълженията към него се поддържа, че не противоречат на закона.

Оспорват се изводите на първостепенния съд относно начина на определяне на лизинговата цена като надвишаваща придобивната цена, каквито аргументи не са били въведени в хода на процеса, а от друга страна в аспекта на свободата на договаряне, за страните по договора за финансов/обратен лизинг няма пречка да определят размер на лизинговите вноски, който е различен от придобивната цена. Твърди се също, че изводите относно начина на определяне на размера на главницата по договора за лизинг не са обосновани с доказателства по делото, в която връзка е допуснато нарушение в доклада на съда досежно указанията за разпределение на доказателствената тежест.

Оспорват се на следващо място изводите, че предметът на процесния договор за лизинг е различен от предмета и целта на нормативната уредба за 3 този вид договори. Развити са доводи в подкрепа на твърдението, че договорът за „обратен лизинг“, като разновидност на договора за финансов лизинг, представлява допустим от закона начин за финансиране на лизингополучателя от лизингодателя, като е направено позоваване на разпоредбите на международен счетоводен стандарт № 17 и НСС № 17.

Оспорват се като погрешни правните изводи на първостепенния съд относно клаузите на „свързано неизпълнение“, без въззиваемият – ищец да е въвел такива възражения. Поддържа се, че като такава, клаузата на чл. 2.18.3 от договора за лизинг е стандартна и обичайна и не променя характера на договора като такъв за лизинг.

Оспорва се изводът на съда за нищожност на договора за лизинг поради предвидената в него клауза относно възможността да бъде обявен за окончателен договорът за покупко-продажба на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД.

Наведени са аргументи с оглед възможността за трансформация, каквато била възприета в посочената във въззивната жалба съдебна практика по т. д. № 897/2009 г. на *** ТО на ВКС и клаузата на чл. 2.18.4 от договора.

На следващо място се оспорва възможността за приложение на нормата на чл. 152 ЗЗД спрямо процесните сделки. Изтъкват се специалните обезпечения за търговски сделки, регламентирани в раздел V на ТЗ и конкретно – чл. 315, ал. 2 ТЗ, чл. 333 ТЗ – относно възможността за договаряне на обратно изкупуване при сделки между търговци.

Твърди се, че договорът за лизинг не противоречи на разпоредбата на чл. 152 ЗЗД предвид възприемането на лизинговия актив като собственост на лизингодателя, а не като дадено обезпечение; предвид изрично договорените условия за придобиване на актива по време на договора и риска от случайно погиване или повреждане на лизинговия актив; изтъква се, че в нотариалният акт липсва препращане към договора за лизинг. Подчертава се, че правото на собственост на лизингодателя върху лизинговия актив е безусловно и не зависи от изпълнението или неизпълнението на задълженията по договора за лизинг.

Поддържа се становище, че първостепенният съд не е взел предвид позитивната правна уредба и практиката на ВКС за договора за „обратен 4 лизинг“ – чл. 342 – 347 ТЗ; Регламент (ЕО) № 1606/2002 на ЕПС от 19 юли 2002 г., с който е приет МСС № 17; Регламент № 1126/2008 г. на Комисията от 3-ти ноември 2008 г.; НСС; търговските обичаи; решение по т. д. № 2655/2009 г. на САС и опр. № 1030 от 20.09.2011 г. по гр. д. № 1541/2010 г. на ВКС; правната теория.

При отмяна на решението в обжалваните му части и пристъпване към разглеждане на евентуално предявените искове по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД – за нищожност на договорите за лизинг и продажба на имота, във въззивната жалба се поддържа становище за тяхната неоснователност. С оглед цитирана съдебна практика се оспорва кредитирането на съдържанието на договора от 25.06.2008 г. за разкриване на ескроу сметка като „обратно писмо“, което би следвало да съдържа всички елементи на прикритата сделка и, каквото съдържание се твърди, че липсва в същия договор. В аспекта на характеристиките на договора за разкриване на ескроу сметка се оспорват твърденията за преоформяне на правната конструкция по договора за кредит и ипотека върху процесния имот, като се акцентира, че чрез сключения договор за лизинг въззивникът не погасява задължение към себе си, поради което е неоснователно твърдението за симулативност на процесните договори за лизинг и продажба.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор от синдика на „Е.-Б.“ ЕАД (н), в който са оспорени възраженията за недопустимост на решението като постановено по искове, предявени при липса на правен интерес. Във връзка с това, позоваването на изтекла в полза на ответниците придобивна давност се оспорва като ирелевантно. Освен това, фактът на придобивната давност се оспорва и с оглед възприетата от страните в договора за лизинг клауза относно възможността за обявяване на договора за окончателен съгласно чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Поддържа се, че при уважаване на исковете правната последица е връщане на имота в масата на несъстоятелността, по отношение на която е без значение, в чие владение е имотът.

По възраженията за разглеждане на предявените искове за нищожност на договорите за лизинг и продажба, извън посочените от ищеца аргументи, се развиват доводи за задължението на съда за служебно прилагане на императивни норми. Поддържа се становище, че при произнасянето съдът е 5 изследвал и установил действителната воля на страните с оглед на отделните уговорки в тях и във връзката им една с друга.

Становище по въззивната жалба е постъпило и от „Б.“ АД, в което на първо място, основателно е възразено, че това дружество не е страна по предявените искове за прогласяване нищожността на договор за лизинг и договор за продажба, уважени с решението на първостепенния съд. Съгласно чл. 263, ал. 1 ГПК препис от въззивната жалба с указания за представяне на отговор и възможност за подаване на насрещна жалба се връчват само на другата страна, която е процесуално легитимирана по иска, решението по който се обжалва.

Страните - „Е.-Б.“ ЕАД (н) и „М. ЕАД са подали и частни жалби срещу определение от 22.03.2021 г. по ч. т. д. № 274/2019 г. по описа на БОС, постановено на основание чл. 248 ГПК.

В частната жалба на „Е.“ ЕАД определението се обжалва в частта, с която е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението относно присъдените в полза на „М. ЕАД деловодни разноски.

Изложени са доводи, че главните искове, по които това дружество е ответник, са уважени, а отхвърлянето на третия кумулативно съединен иск е обусловено от извода за липса на настъпил вещно-транслативен ефект.

„М. ЕАД от своя страна е обжалвал същото определение, в частта, с която е оставена без уважение молбата му по чл. 248, ал. 1 ГПК, като са изложени съображения, че дължимата държавна такса и разноски е следвало да бъдат разпределени по равно между ответниците по предявените искове, като „Б.“ АД носи отговорност за половината от присъдените разноски.

Страните са депозирали отговори, в които съответно са оспорвали частните жалби, изхождайки от наличието на пасивна легитимация на „Б.“ АД само по последния отхвърлен с решението по т.д. № 274/2019 г. на БОС иск срещу това дружество.