Определение № 2526 от 30.06.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2526 гр. София, 30.06.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Виктор Б. Чаушев

Членове:

Емилия Ат. Колева

Михаела П. Михова като разгледа докладваното от Михаела П. Михова Въззивно частно наказателно дело № 20261100604415 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава XXII от НПК във връзка с чл. 309, ал.

6 вр. ал. 1 НПК.

Образувано е по частна жалба от адв. Б.М. – защитник на подсъдимата Б. Г., срещу протоколно определение от 09.06.2026 г., постановено по НОХД № 14611/2022 г. по описа на СРС, НО, 15-ти състав, с което след обявяване на присъдата е потвърдена действащата спрямо подсъдимата мярка за неотклонение „задържане под стража“.

В жалбата се излагат доводи, че не са налице опасностите от укриване или от извършване на престъпление, тъй като подсъдимата се намира в затвора в гр. Сливен, където изтърпява наказание „лишаване от свобода“.

Изтъкват се съображения, че мярката за неотклонение „задържане под стража“ възпрепятства подсъдимата да работи в затвора, да се ползва от право на отпуск, както и да иска промяна на режима на изтърпяване на наказанието в по-лек. Формулирано е искане за отмяна на атакуваното определение и определяне на по-лека мярка.

Софийски градски съд, като взе предвид изложеното в подадената жалба, въз основа на материалите по делото и закона, приема следното:

Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения седемдневен срок от постановяване на обжалваното определение, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу акт, подлежащ на въззивна проверка по реда на гл. XXII НПК.

1

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

На подсъдимата Б. Г. е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 194, ал. 1 НК, за което пред Софийски районен съд е образувано НОХД № 14611/2022 г. При първоначалното внасяне на обвинителния акт в съда спрямо подсъдимата не е била взета мярка за неотклонение. В рамките на първоинстанционното производство подсъдимата няколко пъти е става повод за отлагане на делото поради своето отсъствие без да са посочени нито уважителни, нито каквито и да било причини за това.

Това е дало основание на първоинстанционния състав за постановяване на принудително довеждане и обявяването й за общодържавно издирване, доколкото подсъдимата не е била намерена на известните по делото за нея адреси. Въпреки така предприетите от съда действия, същата не е била установена от органите на реда, за да бъде доведена в съдебно заседание, поради което с протоколно определение от 24.09.2025 г. съдът е приел, че подсъдимата с действията си е демонстрирала недобросъвестно поведение, тъй като, въпреки че е била редовно призована, не се е явила в съдебно заседание, а след което се е укрила и след извършените справки се е установило, че същата не пребивава в затворите или арестите в страната и не се намира в лечебно заведение, с оглед на което на основание чл. 66, ал. 1 НК първоинстанционният съд е взел мярка за неотклонение „задържане под стража“ по отношение на подсъдимата. Поради невъзможност същата да бъде открита и с оглед на данните, че е променила местоживеенето си, без да уведоми съда за това обстоятелство, делото е продължило своя ход задочно.

На 09.06.2026 г. подсъдимата Г., придружена от служители на ГДО, е присъствала в насроченото открито съдебно заседание, в което първоинстанционното дело е приключило с постановяване на присъда, с която е призната за виновна по така повдигнатото й обвинение за извършено престъпление по чл. 194, ал. 1 НК, за което й е наложено наказание „лишаване от свобода“ за период от една година при първоначален общ режим на изтърпяване.

С атакуваното протоколно определение от 09.06.2026 г. първоинстанционният съд, след обявяване на присъдата в съдебно заседание, на основание чл. 309 НПК служебно се е произнесъл по мярката за неотклонение на лицето, като е потвърдил действащата до този момент такава – „задържане под стража“. Съдът е мотивирал определението си с обстоятелството, че делото е приключило с осъдителна присъда, с която на лицето е наложено наказание лишаване от свобода ефективно и която все още не е влязла в сила, както и с демонстрираното в производството недобросъвестно процесуално поведение.

На 17.06.2026 г. по делото е постъпило писмо от Затвора в гр. Сливен, с което се уведомява, че взетата по отношение на подсъдимата Г. мярка за неотклонение „задържане под стража“ не е приведена в изпълнение, тъй като от постъпването на лицето в пенитенциарното заведение на 09.06.2026 г., 2 същото търпи наказание „лишаване от свобода“ в размер на една година, наложено по друго дело.

От приложената справка за съдимост се установява, че подсъдимата има наложено наказание „лишаване от свобода“ за една година с влязла в сила на 12.05.2025 г. присъда по НОХД № 16280/2020 г. на СРС, както и наказание „лишаване от свобода“ за година и четири месеца, наложено с влязла на 10.02.2026 г. присъда по НОХД № 11319/2021 г. на СРС. Наказанията по цитираните присъди не са изпълнени, като това по първата присъда е наказанието, чието изпълнение е започнало на 09.06.2026 г. при постъпването на лицето в Затвора в гр. Сливен.

Настоящият въззивен състав намира, че към момента на постановяване на атакуваното определение, с оглед на данните, с които първоинстанционният съд е разполагал, същото е било правилно, тъй като към този момент не е било известно обстоятелство, което да обосновава промяна на действащата спрямо подсъдимата Г. мярка за неотклонение, като са били налице всички предпоставки за нейното приложение. Въпреки това, с оглед на новопостъпилите след постановяване на обжалваното определение по делото документи, а именно писмото от Затвора в гр. Сливен, с което се уведомява за приведеното в изпълнение наказание „лишаване от свобода“, въззивната инстанция достига до извод, различен от този на първата такава, предвид промяната в релевантните за приложението на мярка за неотклонение обстоятелства.

На първо място, с постановената от първоинстанционния съд присъда подсъдимата е призната за виновна в извършването на така вмененото й престъпление, с оглед на което не само че е налице обосновано предположение, а същото е и с висока степен на вероятност, намерила израз в постановяването на крайния първоинстанционен съдебен акт, с който за съставът на СРС е без съмнение съпричастността на Б. Г. към инкриминираното деяние.

На следващо място, обаче, въззивният съд намира, че по делото не се установява нито опасност от укриване, нито такава от извършване на престъпление. Това е така, доколкото лицето е приведено в пенитенциарно заведение за продължителен период от време, като там се намира под наблюдение от съответните органи по изпълнение на наказанията. Поради изложеното, възможността да промени местонахождението си и да се укрие от държавните органи е значително възпрепятствана, а опасността от извършване на престъпление е намаляла с оглед на контролираната среда, в която е поставена. Постъпването на подсъдимата в място за лишаване от свобода за продължителен период от време е обстоятелство, което променя извода за необходимост от продължаване на действащата до момента мярка, тъй като, както вече беше изложено, опасностите от укриване и извършване на престъпление са отпаднали. Същото обстоятелство, обаче, не е било известно на първоинстанционния съд, тъй като писмото от Затвора в гр. Сливен е 3 постъпило след постановяване на атакуваното определение, след постъпването на жалбата срещу него, както и след разпореждането на съдията-докладчик за администриране и изпращане на делото към въззивния съд.

Ето защо и поради липсата на втората кумулативно предвидена предпоставка, а именно липсата на някоя от алтернативно предвидените опасности от укриване или от извършване на престъпление, то следва, че не са налице условията за продължаване на действащата спрямо подсъдимата мярка за неотклонение „задържане под стража“. Не се установява необходимост от прилагането и на различна мярка за неотклонение, доколкото не е налице никое от основанията по чл. 57 НПК, а съгласно чл. 56, ал. 1 НПК това е една от задължителните предпоставки за вземането на такава мярка.

В обобщение, атакуваното първоинстанционно определение се явява неправилно, с оглед на което същото следва да бъде отменено, като мярката за неотклонение „задържане под стража“, действаща спрямо подсъдимата Б. Г., следва да бъде отменена.

По изложените съображения, на основание чл. 345, ал. 2 НПК, Софийски градски съд, НО, XV въззивен състав

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ протоколно определение от 09.06.2026 г., постановено по НОХД № 14611/2022 г. по описа на СРС, НО, 15-ти състав, с което след обявяване на присъдата е потвърдена действащата спрямо подсъдимата Б. Г. мярка за неотклонение „задържане под стража“.

ОТМЕНЯ мярката за неотклонение „задържане под стража“, действаща спрямо подсъдимата Б. Г..

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4