Решение № 829 от 25.06.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 829 гр. Пловдив, 25.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николинка Цветкова

Членове:

Фаня Рабчева Калчишкова

Радослав Георгиев при участието на секретаря Пенка Георгиева като разгледа докладваното от Радослав Георгиев Въззивно гражданско дело № 20265300500434 по описа за 2026 година

Постъпила е въззивна жалба от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД против Решение № 4777/ 06.11.2025 г., постановено по гр. д. № 12380/2025г. по описа на Районен съд- Пловдив, XVI гр. състав, с което е признато за установено в отношенията между „Ти Би Ай Банк” ЕАД и М. Х. К., че договор за потребителски кредит № 720031103785 от 02.10.2021г. е нищожен, поради противоречие със ЗЗД, ЗЗП и ЗПК.

Със същото решение дружеството е осъдено да заплати на М. Х. К. сумата от 18 000 (осемнадесет хиляди) лева - недължимо платена над главницата по нищожния договор за потребителски кредит № 720031103785 от 02.10.2021г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба - 16.07.2025г. до окончателното й плащане, съответно е разпределена и отговорността за разноски по делото.

Жалбоподателят счита, че неправилно съдът приел процесния договор за недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В случая било спазено изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, като в договора точно бил посочен процентът на ГПР, както и общата дължима сума, а именно ГПР – 49.59 % и обща дължима сума от 28 696.58 лв. Сочи, че сключването на застраховка не било задължително условие за получаването на кредита, като кредитополучателят сам изразил воля за ползването на допълнителна услуга - застраховка, а отказът от застраховката след сключването на договора не променяло условията по съглашението.

Застрахователната премия била разход по кредита, но само когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаването на кредита. Прави се подробен анализ на правната характеристика на застраховката като допълнителна услуга. От друга страна, преди сключването на договора за кредит, потребителят 1 подписал заявление-декларация за установяване на договорни отношения, като по този начин длъжникът бил запознат с възможността дали желае да сключи застраховка, като ищецът изрично декларирал съгласието си затова.Сключването на договора за кредит не било предпоставено от задължителното сключване на договор за застраховка, като при отказ от застраховката, застрахователната премия се възстановявала на потребителя. Доколкото застраховката не била условие за сключването на договора, същата била доброволно заявена от потребителя, могла да бъде прекратена без последствия, то същата не следвало да бъде включена като част от общите разходи, съответно при изчисляването на ГПР. Поради това и неправилно съдът приел, че реалният размер на ГПР не отговарял на посочения такъв в договора. Искането е за отмяна на обжалвания съдебен акт, респ. за отхвърляне на предявените искове.

Претендират се разноски. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.

В срок е постъпил и отговор от М. Х. К., чрез адв. Р. П., с който се оспорва депозираната въззивна жалба като неоснователна по подробно изложени съображения.

Искането е жалбата да бъде оставена без уважение, а постановеното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

Настоящата инстанция, след като прецени всички материали по делото и съобрази събраните доказателства поотделно, както и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от М. Х. К. против „Ти Би Ай Банк“ ЕАД искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД за прогласяване като нищожен поради нарушение на императивните разпоредби от ЗПК сключеният между страните договор за потребителски кредит № 720031103785 от 02.10.2021 г. и за връщане на сумата от 18 000 лева - неоснователно платена по нищожния договор над главницата, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба- 16.07.2025г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № 720031103785 от 02.10.2021г., по който ищцата получила в заем сумата от 10 000 лева, за срок от 48 месеца, при договорна лихва от 41,12 % и ГПР- 49, 59 % и общо дължима сума от 28 696,58 лева. Била дължима още и застрахователна премия в размер на 3 983, 52 лева. Посочва се, че дължимите по кредита суми били напълно погасени. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен, поради което по него се дължало плащане само на главницата. Съдът бил длъжен и служебно да следи за действителността на кредита при нарушение на добрите нрави, неравноправни клаузи във вреда на потребителя и нарушаване на императивни норми.

На първо място се твърди, че имало нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото само формално бил посочен лихвеният процент. Не ставало ясно върху каква сума се начислявала възнаградителната лихва и как се разпределял лихвеният процент във времето, поради което трябвало да се тълкува волята на банката. На второ място нарушена била и нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, касаеща размера на ГПР.

Нямало методика как е формиран, кои точно разходи се включват в него и дали застраховката е част от него, доколкото и тя представлява разход, оскъпяващ кредита.

Твърди се, че тя не била включена и така се заобикаляло изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, а отделно - върху застраховката се начислявала и възнаградителна лихва, което било в ущърб на потребителя. Застраховката ползвала банката, тя получавала комисионна и чрез лихвата върху сумата се увеличавала печалбата й, докато средствата не се предоставяли на длъжника. Било посочено, че застраховката се сключва по желание на клиента, но клаузите за нея били предварително подготвени от банката и ищецът не можел да влияе върху тях. ГПР бил неточно посочен, това 2 обстоятелство заблуждавало потребителя и представлявало нелоялна търговска практика, която подвеждала и пречела да се преценят реалните икономически последици от сключване на договора. Поради недействителността на договора, на основание чл. 23 от ЗПК се дължала единствено чистата стойност на полученото и всичко платено над главницата подлежало на връщане. Отделно, размерът на лихвата надвишавал двукратния на законната и според съдебната практика се явявал в нарушение на добрите нрави, което правело клаузата нищожна и оттук - платеното по нея също следвало да се възстанови на потребителя.

В срок е постъпил и отговор от ответника, с който се взема становище за неоснователност на иска по подробно изложени съображения.

Представен по делото е Договор за потребителски кредит № 720031103785, сключен на 02.10.2021г. между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и М. Х. К.. Като размер на кредита е посочена сумата от 10 000 лв., с общ размер на застрахователна премия от 3983.52 лв. Като общ размер на кредита е посочена сумата от 13 983.52 лв. Лихвеният процент е фиксиран на 41.12 %, а ГПР е уговорен в размер на 49.59 %. Като обща сума, дължима по кредита е посочена 28 696.58 лв. В чл. 7.2.2. от процесния договор страните са договорили, че когато потребителят е пожелал да сключи застраховка, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка, се превеждат от кредитора директно по банкова сметка на съответния застраховател.

Представени е още стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит, с посочена обща сума, която следва да се заплати в размер на 28 696.58 лв. и застраховка – 3983.52 лв., при фиксиран лихвен процент от 41.12 %, ГПР - 49.59 %.

Представена от ответното дружество е и справка за платените суми от страна на потребителя, в която е посочена сума от 28 902.50 лв.

За да постанови обжалваното решение Районният съд е приел, че в конкретния случай било посочено, че ГПР е 49,59 %, а фиксираната лихва 41,12 %, но от съдържанието на договора не могло да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, като не било и ясно какво представлявала разликата между размера на ГПР и лихвата, която следвало да бъде част от него.

Всичко това поставяло потребителя в положение да не знае колко точно било оскъпяването му по кредита и което било основание за недействителност на договора.

Прието е, че посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно. Целта на разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК била такава, че потребителят да бил наясно с цялата информация за разходите по кредита, което позволявало на същия да направи информиран и икономически обоснован избор дали да сключи договора. Необходимо било изчерпателното посочване на всички разходи, които длъжникът щял да направи и които разходи формирали ГПР. В процесния договор бил посочен ГПР в размер на 49.59 %, но това не бил размерът на действителните разходи за длъжника. Така дружеството не оспорвало, че стойността на ГПР била изчислена без застраховката, а се формирала единствено от главница и възнаградителна лихва. С включването на тази застраховка обаче кредитът щял да се оскъпи допълнително и самият ГПР щял да бъде в по-висок размер. Таксата за застраховката прикривала разходи, които по естеството си следвало да бъдат включени в ГПР. Това поставяло потребителя в положение да не знае колко точно щяло да бъде оскъпяването му по кредита. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да бъде окачествено като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в 3 договора не давала възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. По тези съображения договорът следвало да се прогласи за недействителен, от което следвало и основателност на първия предявен иск.

Съдът е приел, че от справка, представена от кредитора, се установявало, че длъжникът заплатил сума в размер от 28 902, 50 лв. В отговора на исковата молба дружеството също признало, че всички суми били погасени, което се установявало и от справката за движение по кредита, която представлявала неизгодно за кредитора доказателство, ползващо длъжника. Прието е, че разликата от 18 000 лв., която била платена над главницата от 10 000 лв., се явявала заплатена при начална липса на основание, поради което и ответникът следвало да бъде осъден да ги върне на ищеца.

При така изяснената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посочено във въззивната жалба. Обжалваното решение е валидно и допустимо, а по правилността настоящият състав намира следното:

На първо място ще се посочи, че предмет на делото е проверка досежно действителността на Договор за потребителски кредит, като предвид основанието за възникване на задълженията на страните, длъжникът има качеството на потребител по см. на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Поради това съдът извършва проверка за съответсвието на договора със закона и добрите нрави, както и относно наличието на неравноправни клаузи. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

Настоящият състав намира, че не става ясно от договора откъде идва разликата между размера на ГПР и лихвата, която следва да се съдържа в годишния процент на разходите, което от своя страна поставя потребителя в неравноправно положение, тъй като същият не може да формира ясна представа какво и колко всъщност ще бъде възнаграждението на банката, респ. колко точно ще дължи на кредитната институция, затова че използва паричния ресурс. Освен дължимата от потребителя договорна лихва, чийто размер е определен на 41.12 %, очевидно е, че в ГПР се включват и други допълнителни разходи, които не са посочени в процесния договор.