Акт № 20366 от 29.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 20366 гр. София, 29.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 60 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:АНГЕЛИНА К. БОЕВА при участието на секретаря В. Е. като разгледа докладваното от АНГЕЛИНА К. БОЕВА Гражданско дело № 20261110122766 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от „ЕОС Матрикс” ЕАД (универсален правоприемник на „ЕОС Матрикс” ЕООД), чрез юрк. Д. Д., срещу Е. А. М., с която е предявен иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл.

240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на 1250 лева или 639,11 евро, представляваща главница по договор за предоставяне на кредит – Транскарт на физическо лице от 16.01.2006 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното изплащане на дължимата сума.

В исковата молба се твърди, че на 16.01.2006 г. между „Транскарт Файненшъл Сървисис“ ЕАД и ответника бил сключен договор за предоставяне на кредит – Транскарт на физическо лице, по силата на който на Е. М. бил предоставен кредитен лимит в размер на 1000 лева, усвоен от кредитополучателя чрез предоставената му кредитна карта Транскарт тип Голд, с краен срок за револвиране 24 месеца. Съгласно чл. 5, б. „а“ и б. „б“ от договора кредитополучателят следвало да заплаща до 15-то число на следващия месец общата сума на всичките си задължения по кредита, посочена в последното месечно извлечение. По кредита ответникът усвоил сума в размер на 1250 лева, но същата не била погасена. На 09.05.2012 г. с Договор за продажба на вземания (цесия) „Транскарт Файненшъл Сървисис“ ЕАД, в качеството на цедент прехвърлил на „ЕОС Матрикс” ЕООД, в качеството му на цесионер вземанията си към ответника по процесния договор за кредит. За вземанията си ищцовото дружество депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение, което било уважено и била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 26.04.2016 1 г. по ч. гр. д. № 25070 по описа за 2015 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60 състав. Ответникът възразил в срока по чл. 423 ГПК, което наложило предявяването на настоящия иск от ищеца. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да уважи изцяло предявения иск. Претендира направените по делото разноски.

Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника Е. А. М. за отговор, като в срока по чл. 131 ГПК постъпило становище по същата чрез адв. М. П.. Процесуалният представител оспорва изцяло исковата претенция като погасена по давност. В тази връзка твърди, че действията, извършени по образуваното през 2017 г. изпълнително дело, не били годни да прекъснат вече изтеклия давностен срок. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявения иск.

В съдебно заседание ищецът „ЕОС Матрикс” ЕАД, редовно призован, не изпраща представител. Депозирана е молба от юрк. Д., в която заявява, че поддържа изцяло исковата молба и счита направеното от ответника възражение за погасяване на процесното вземане по давност за неоснователно. Моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск. В условията на евентуалност, при отхвърляне на исковата претенция прави възражение за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение.

В съдебно заседание ответникът Е. А. М., редовно призован, не се явява и не се представлява. Депозирана е молба от адв. П., в която моли съда да отхвърли изцяло предявения иск поради погасяване на процесното вземане по давност. Претендира направените в настоящото производство и в това по чл. 423 ГПК разноски, като представя списък по чл. 80 ГПК.

Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, приема за установено следното.

Ответникът не оспорва наличието на валидно облигационно отношение между него и „Транскарт Файненшъл Сървисис“ ЕАД, възникнало въз основа на договор за предоставяне на кредит – Транскарт на физическо лице от 16.01.2006 г., което е съществувало през процесния период. Съгласно чл. 1, ал. 1 от договора с влизането му в сила „Транскарт Файненшъл Сървисис“ ЕАД, в качеството си на издател предоставил на ответника, в качеството му на кредитополучател кредит в размер на 1000 лева. Кредитът можел да се усвоява еднократно или на части до определения в чл. 1 от договора лимит и в рамките на срока по чл. 4 от договора (чл. 3, б. „а“ от същия). Крайният срок, до който кредитът можел да се револвира, бил 24 месеца (чл. 4 от договора). Съгласно чл. 12, ал. 2 от договора при изтичане на срока му на действие усвоените суми по кредита ставали незабавно изискуеми по силата на самия договор, като кредитополучателят се задължавал да погаси всички свои задължения по ползвания кредит, включително такси, лихви и главница. Договорът за предоставяне на кредит – Транскарт на физическо лице от 16.01.2006 г. по своето естество представлява частен диспозитивен документ, подписан от страните по него. Той не е оспорен в хода на производството, поради което се ползва с обвързваща доказателствена сила по смисъла на чл. 180 ГПК и задължава съда да приеме авторството на изявлението.

2

Доколкото не са релевирани пороци при образуването и изявата на волята на страните по облигационното отношение, доказано е по делото, че същите са направили изявление за поемане на задълженията по договора при договорените условия и срокове. Съгласно чл.

20а, ал. 1 ЗЗД договорите имат сила на закона за тези, които са ги сключили.

Не са спорни и обстоятелствата, че ответникът е усвоил по издадената му кредитна карта сумата в размер на 1250 лева; че не е извършвал никакви плащания по процесния договор за кредит; извършеното прехвърляне на процесните вземания от „Транскарт Файненшъл Сървисис“ ЕАД в полза на „ЕОС Матрикс” ЕООД, както и качеството на цесионер на ищцовото дружество. Посочените обстоятелства са отделени от съда като ненуждаещи се от доказване.

От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи.

По иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал.

1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД:

За основателността на посочения иск следва да бъдат установени следните предпоставки: наличието на валидно облигационно отношение, възникнало по силата на Договор за предоставяне на кредит – Транскарт на физическо лице от 16.01.2006 г. и обвързващо ответника през процесния период; усвояване на предоставената сума от Е. А. М. в пълен размер и настъпване на изискуемостта на претендираното вземане.

Ответникът не оспорва релевантните факти. Единственото му възражение касае погасяване на процесното вземане по давност. Съгласно трайно установената съдебна практика при договора за заем е налице неделимо плащане. В случай че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, както е в настоящия случай, това не превръща тези вноски в периодични плащания, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Това становище съответства изцяло и на дадените в Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г., ОСГТК, ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Последните, макар да са породени от един и същ факт, са относително самостоятелни и периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора. По отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на кредитора за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й е повтарящо се. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява по своята същност съгласие на кредитора да приеме изпълнение на основното задължение на длъжника на части – аргумент за противното основание от чл. 66 ЗЗД. Затова в този случай е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД (вж. Решение № 45 от 17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г., II т. о., ВКС, Решение № 38 от 26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г., ІІ Т.О., ВКС, Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV Г.О., ВКС, Решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ Г.О., ВКС, Решение № 103 от 16.09.2013 г. по т. д. № 1200/2011 г., ІІ Т.О., 3

ВКС).

На следващо място, съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В тази връзка в Тълкувателно решение № 3 от 21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г., ОСГТК, ВКС е прието, че началният момент на течението на давностния срок е моментът, от който може да се търси изпълнение. В разпоредбите, уреждащи института на погасителната давност, не съществува норма, разграничаваща началото на давностния срок в зависимост от това дали задължението е периодично или е едно задължение, изпълнението на което се осъществява по волята на страните на части. В последната хипотеза, независимо че задължението е едно, уговорените падежи – моментите на дължимо изпълнение на всяка една от вноските (представляващи части от главното задължение), са предварително определени и с погасяването на всяка една от тези вноски, се погасява и част от главното задължение, като изискуемостта на вземането за съответната вноска настъпва с настъпването на падежа й. В случая не става въпрос за частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по договора, за което страните са постигнали изрично съгласие.

При неизпълнение на съответната вноска кредиторът, чието субективно притезателно право е станало изискуемо, може да предяви иск за тази част от вземането си, респ. да застави принудително длъжника си да изпълни, като длъжникът дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва от деня на изтичане на срока (моментите на падеж на вноската, изискуемостта й и на забавата на длъжника съвпадат). От редакцията на разпоредбата на чл.

114, ал. 1 ЗЗД не може да се направи извод, че давността за всяка една от последователно разсрочените във времето вноски, чиято изискуемост вече е настъпила, започва да тече след като целият дълг стане изискуем (от падежа на последната вноска или в хипотезата на предсрочна изискуемост). При уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. Когато поради неизпълнение на задълженията на длъжника кредиторът обяви дълга за предсрочно изискуем, давностният срок за непадежиралите до момента вноски от главницата започва да тече от настъпване на предсрочната изискуемост.

В настоящия случай не се установява какви са били падежите на минималните месечни погасителни вноски по време на действие на процесния договор, а ищецът не се позовава на обявена предсрочна изискуемост на кредита. При тези данни следва да бъде прието, че всички задължения на ответника по него са падежирали окончателно с изтичане срока на действие на договора съгласно чл. 12, ал. 2 от същия. А този срок е определен в чл. 4 от договора – 24 месеца. Не е спорно, че процесният договор за предоставяне на кредит – Транскарт на физическо лице е сключен на 16.01.2006 г. Следователно, считано от 17.01.2008 г. всички задължения по него, включително за такси, лихви и главница са станали незабавно изискуеми.

Освен цитираната по-горе задължителна съдебна практика следва да бъде взета 4 предвид и разпоредбата на чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД, съгласно която давността се прекъсва с предявяване на иск. В т. 14 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС е прието, че новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Но ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК, то съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие – искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В настоящия случай заявлението е подадено на 08.05.2015 г. След успешно проведено производство по чл. 423 ГПК ищецът е предявил установителен иск в указания му срок. Следователно, петгодишната давност е изтекла за тези погасителни вноски в частта за главницата, чиято изискуемост е настъпила преди 08.05.2010 г. С оглед приетото по-горе, всички задължения на ответника по процесния договор за кредит са падежирали най-късно на 17.01.2008 г., поради което същите се явяват изцяло погасени по давност. Направеното в тази насока възражение от ответника в отговора на исковата молба е основателно. Ищецът не представи доказателства за наличието на обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на погасителната давност, въпреки че с доклада по делото беше разпределено в негова тежест установяването на посочените обстоятелства.