Определение № 2497 от 23.07.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2497 гр. Пловдив, 23.07.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Недялка Д. Свиркова Петкова

Членове:

Виделина Ст. Куршумова

Стойчева

Иван Г. Йорданов като разгледа докладваното от Иван Г. Йорданов Въззивно частно гражданско дело № 20255300502094 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274, вр. чл. 413, ал. 2 ГПК.

Oбразувано e по частна жалба на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, с ЕИК 207172780 чрез юрисконсулт Н. Т. срещу Разпореждане №16546 от 09.06.2025 г., постановено по ч.гр.д. № 10202/2025 г. на РС – Пловдив, VI гр. с., с което е отхвърлено заявлението на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против Х. Б. А., ЕГН **********, за следните суми: 484,62 лв. – главница, дължима по Договор за паричен заем № 4869580 от 07.08.2023 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, и заплатена от „Файненшъл България“ ЕООД по Договор за предоставяне на гаранция № 4869580/07.08.2023 г., като суброгираният кредитор „Файненшъл България“ ЕООД е прехвърлил вземането на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД; 30,41 лв. – договорна лихва, дължима за периода 08.09.2023 г. – 05.02.2024 г.; 91,09 лв. – мораторна лихва, дължима за периода 06.02.2024 г. – 27.05.2025 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 05.06.2025 г. до окончателното й погасяване.

Поддържаните оплаквания са за неправилност на обжалваното 1 разпореждане, искането е за неговата отмяна и да се постанови издаване на заповед за изпълнение по подаденото заявление. Основните наведени доводи са, че в договора не са налице клаузи, които могат да се квалифицират като неравноправни. Поддържа, че с оглед факта, че заповедният съд е счел, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен, е следвало да определи размерът на чистата стойност на кредита и за тази стойност да се издаде заповед за изпълнение.

Съдът установи следното: Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, внесена е дължимата държавна такса, на основание чл. 413 ал. 2 от ГПК препис от жалбата не се връчва на ответната страна. Следователно е допустима.

Разгледана по същество, съдът намира жалбата за неоснователна по следните съображения:

Обжалва се разпореждане, с което е оставено без уважение заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по отношение на претендираните по договор за паричен заем суми.

Настоящата инстанция намира, че на първо място заповедният съд е следвало да изиска от заявителя доказателства за установяване на активната му процесуална легитимация, доколкото претендира чужди вземания. Съгл. разясненията в т.4 от ТР №4/2014т.д.№4/2013, ОСГТК, ВКС, настъпилото преди подаване на заявлението частно правоприемство трябва да бъде установено от молителя, като случай на позоваване на договор за цесия, то последният следва да бъде представен, както и да бъде представено уведомяване на длъжника за прехвърляне на вземането. Подобни указания и изискване на доказателства в тази насока не са направени в заповедното производство. Настоящата инстанция, обаче, намира, че доколкото договорът за кредит е вероятно недействителен, то ще е в състояние да се произнесе и без да обездвижва на този етап от производството заявлението.

Според законодателните изменения в ГПК, винаги когато спорът се основава на права от договори с потребители, съдът е длъжен да извършва проверка за неравноправни клаузи. В случаят правата на заявителя се претендират от договор за потребителски кредит, т.е. длъжникът се явява потребител по смисъла на ЗЗП, поради което и заповедният съд е процедирал правилно, извършвайки проверка за наличие на неравноправни клаузи в 2 договора.

В процесния договор за потребителски кредит се предвижда предоставяне на кредит при задължение на кредитополучателя в определен срок от сключване на договора да представи на кредитора обезпечение под формата на банкова гаранция, поръчителство от две физически лица при определени от кредитодателя условия или гаранция от одобрено от кредитодателя дружество. В случая е сключен договор за предоставяне на гаранция, съгласно който на гаранта се дължи възнаграждение. Същото представлява разход във връзка с договора за кредит по смисъла на разпоредбата на § 1 от ДР на ЗПК, която предвижда, че „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Следователно уговореното с договора за поръчителство възнаграждение представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за кредит, и е следвало да бъде взето предвид при определяне на ГПР. От съдържанието на договора не се установява този разход да е включен в ГПР, поради което може да се направи обоснован извод, че потребителят е въведен в заблуждение относно размера на дължимите за кредита допълнителни разходи. Изложеното обосновава извода, че с коментираната уговорка се цели заобикаляне императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК (осигуряваща защита на потребителя чрез ограничение на максималния размер на годишния процент на разходите по кредита) и осигуряване допълнително възнаграждение за кредитора (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което противоречи на добрите нрави.

В настоящия случай с оглед данните по делото се налага извод за наличие на обоснована вероятност, отразеният размер на ГПР в процесния договор, да не съответства на действителния, прилаган по договора, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита, като в тази насока изцяло се споделят доводите на заповедния съд.

При това положение потребителят няма яснота относно действителната финансова тежест по договора, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 6, § 1 от Директива 3

2005829/ЕО, както и нарушение на изискването за добросъвестност.Това налага и извод за неравноправност на договорните клаузи по см. на чл. 143, ал.

1 от ЗЗП.

Съгл. чл.23 от ЗПК в случаите на недействителен договор за потребителски кредит, потребителят връща само чистата стойност на кредита, без лихви и разноски. Тази уредба е основана на забраната за неоснователно обогатяване, като законодателят приема, че независимо от недействителността на договора, заемателят дължи връщане на полученото без основание. В случая, обаче, заявителят не е заемодателя предоставил паричен заем, а цесионер на вземане по недействителния договор. Същият не е легитимиран за получи сумата, дължима по реда на чл.23 ЗПК, тъй като това вземане не е предмет на цесията.

Ето защо подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение следва да бъде отхвърлено.

Предвид горното настоящият състав намира, че разпореждането, с което е отхвърлено заявлението, следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, а частната жалба като неоснователна следва да се остави без уважение.

По изложените съображения съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №16546 от 09.06.2025 г., постановено по ч.гр.д. №10202/2025 г. на РС – Пловдив, VI гр. с.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4