Определение № 3112 от 19.10.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3112 гр. София, 19.10.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Филип Владимиров Касационно гражданско дело № 20238002101088 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ю. Р. Х. чрез адв. Ф. против решение № 1407 от 23.11.2022 г. по гр. д. № 947/2022 г. на Апелативен съд – София, 10 – ти граждански състав.

Ответната страна Прокуратура на Република България (ПРБ) не е изразила становище с отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която е отменено решение № 266244 от 26.10.2021 г. по гр. д. № 3874/2020 г. на Софийски градски съд (допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение № 266818 от 03.12.2021 г.) в частта, с която ПРБ е осъдена да заплати на ищеца Ю. Р. Х. (допусната е техническа грешка при изписване фамилното име на лицето с окончанието „ов“) по сметка на адвокатско дружество „Е. Ф.“ в „ПроКредит банк“ АД (с там посочен IBAN) на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушеното му право на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура (ВОП) - София, а сега ДП № II-048/1999 г. по описа на същата прокуратура, за периода от образуването му през 1991 г. до датата на исковата молба – 12.05.2020 г., ведно със законната лихва от 12.05.2020 г. до изплащането, за разликата над 5 000 лева до присъдените 30 000 лева и е отхвърлен така предявеният иск над 5 000 лева до 30 000 лева. Въззивното решение се обжалва и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение (допълнено по чл. 250 ГПК) в частта за 1 отхвърляне на иска за обезщетяване на неимуществени вреди на горното основание за разликата над 30 000 лева до пълния предявен размер от 120 000 лева.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че в акта за раждане, в издаденото свидетелство за завършено основно образование, свидетелството за зрелост и завършено средно образование и в това за професионална подготовка ищецът е бил записан с имената Ю. Р. М.. Посочил е, че на 04.11.1984 г. лицето е сключило граждански брак, за което обстоятелство е съставен Акт за граждански брак, в който е било записано с имената Ю. Г. Х.. Тези имена не били приети от лицето по негово собствено желание, а били наложени след решение на управляващата партия и правителство. Установено е също, че със Заповед № 255 от 15.01.1985 г. ищецът е бил въдворен в ТВО – Белене по линия на Държавна сигурност до датата 24.09.1985 г., както и че същият е бил освободен от длъжността „начален учител“ със Заповед № 341 от 23.01.1985 г., издадена от Окръжен съвет за народна просвета – [населено място]. През лятото на 1989 г. ищецът е напуснал страната и се е установил да живее в Република Турция, а на 30.01.1991 г. е било образувано сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили. По него са повдигнати обвинения на пет лица за извършено престъпление по чл. 162, ал. 1 във вр. с чл.

20, ал. 2 НК, за това, че през периода 1984 – 1985 г., при условията на продължавано престъпление, всеки един, в съучастие с другите лица, са проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза. В последствие, с постановление от 14.01.1993 г. на двама от обвиняемите е било повдигнато обвинение по чл. 387, ал. 2 вр. с ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК – за това, че през периода 1984 – 1985 г. при условията на продължавано престъпление, в съучастие, са злоупотребили и превишили властта си с цел постигане консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната. Установено е, че обвиняемите са били предадени на съд с обвинителен акт, внесен в съда на 20.07.1993 г., но образуваното съдебно производство е било прекратено поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и делото е върнато на прокурора с указания. След проведено разследване делото повторно е внесено в съда на 19.12.1997 г. и съдебно производство повторно е било прекратено, поради допуснати съществени нарушения на процесуални правила и върнато на 28.04.1998 г. на прокурора. Наказателното производство е било преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП – София като поради настъпилата смърт на двама от обвиняемите производството е било частично прекратено. Прието е, че Прокуратурата е осъществила функции по ръководство и решаване по досъдебното производство, по което са били установени 446 пострадали лица, които е следвало да бъдат разпитани. Разпитани са 369 лица. С постановление от 08.10.2018 г. на прокурор при ВОП – София производството по делото е спряно, на основание чл. 244, ал. 1, т. 1 НПК, като са възложени съдебни поръчки за осъществяване на разпит на пострадали. Констатирано е, че ищецът е един от пострадалите лица. С решение (публикувано в ДВ, бр. 44/01.06.1990 г.) на парламентарната комисия за разглеждане и решаване някои неотложни въпроси, свързани с 2 допуснати деформации и нарушения на законността в държавния, обществения и икономически живот е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени на остров Белене 517 лица във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани. Сред посочения кръг лица фигурира и ищецът, записан с имената Ю. Г. Х.. С постановление от 31.05.2022 г. на прокурор при ВОП-София е прекратено производството по ДП № ІІ-048/1999 г., поради настъпилата смърт на последния от петимата обвиняеми – Т. Ж., Д. С., П. М., П. К. и Г. А..

При горните факти инстанция по същество е намерила предявения иск по чл. 2б ЗОДОВ за доказан в своето основание. Прието е, че по силата на тази разпоредба държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок във вр. с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Развити са доводи, че този разумен срок в случая е надхвърлен, което ангажира обективната отговорност на държавата по чл. 2б ЗОДОВ в лицето на ПРБ, която чрез свои представители е осъществявала функции по ръководство и контрол в досъдебната фаза, в която само се е развило процесното наказателно производство. В обжалваното решение са посочени обстоятелствата от значение за определяне размера на дължимото обезщетение на неимуществени вреди като общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Изложени са съображения, че предявеният иск има за предмет присъждане на обезщетение за нарушено право на справедливо и публично гледане на дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона на ищеца, но не като лице, на което е повдигнато наказателно обвинение и е поставено под угрозата да му бъде наложено наказание, което следва да се изтърпи след влизане на присъдата в сила. Съставът на второинстанционния съд е намерил, че в разглеждания случай ищецът е предявил иска за обезвреда на засегнатите нематериални блага преди да приключи наказателното производство, което е продължило от 30.01.1991 г. до прекратяването на 31.05.2022 г., поради настъпилата смърт на всички лица, привлечени в процесуалното качеството на обвиняеми. Изтъкнато е, че претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да се определят съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, към който препраща § 1 ЗР на ЗОДОВ. В тази връзка е посочено, че съгласно чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, съобразно критериите на съдебната практика, установени с ППВС № 4/1968 г. и конкретните данни по делото, а те са: възрастта на ищеца и неговото обществено положение; общата продължителност на наказателното производство - развило се само в досъдебната фаза; предметът на наказателното производство, който разкрива изключителна фактическа и правна сложност, както и изпълнението на стотици съдебни поръчки; здравословното състояние и възрастта на обвинените лица, препятствали срочното извършване на процесуално-следствени действия.

С оглед на тези фактически данни е направен решаващ извод, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от ищеца, вследствие на нарушеното му 3 право на разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок, възлиза на сумата от 5 000 лв. Този размер на обезвредата е приет да удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено - икономически условия на живот. Над присъдените 5 000 лв. до претендираните 120 000 лв. претенцията е счетена за неоснователна и е отхвърлена. Определеното като справедливо обезщетение от 5 000 лв. е присъдено ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба 12.05.2020 г. до изплащането му.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Горните въпроси са със следното съдържание:

1. „Как се определя справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди при констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок?“ (питането е конкретизирано и уточнено от ВКС съгласно правомощията му по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК и обобщава въпроси с № № 1 и 4 от изложението);

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателства по делото?“;

3. „Кои правила следва да приложи съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ, причинени с нарушаване на правото по чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС – дали националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по прилагането на чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС в аспекта на правото на решаване и приключване на делото в разумен срок?“;

Поддържа се, че по тези въпроси въззивното решение не е съобразено със задължителната съдебна практика, изразена в т.11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с практиката на ВКС, опредметена в: решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017г. на IV г.о., решение № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на IV г.о., решение № 19 от 23.07.2019 г. по гр. д. № 2026/2018 г. на III г.о., решение № 11 от 27.01.2014 г. по гр. д. № 3684/2013 г. на III г.о., решение № 130 от 13.04.2011 г. по гр. д. № 951/2010 г. на III г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г.о. (по първото питане), с ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 65 от 30.07.2019 г. по т. д. № 183/2018 г. на II т.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I т.о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т.о. (по второто питане), решение № 30 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на III г. о., решение № 119 от 14.02.2019 г. по гр. д. № 4104/2017 г. на III г. о. и решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г. о. (по третото питане).