Решение № 1769 от 27.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1769 гр. София, 25.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на осми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20231100508696 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.

С решение №3285/12.04.2022 г., постановено по гр. дело №44529/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 75 състав, ответникът „Т.Д.“ЕАД е осъден да заплати на ищеца П. Ф. на основание чл. 128,т. 2 КТ сумата от 62 811,74 лв., представляваща брутния размер на трудовото възнаграждение за периода от 01.02.2020 г. до 31.08.2020 г. и по чл. 245,ал. 2 КТ, вр. чл. 86 ЗЗД сумата от 1 288,42 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.04.2020 г. до 14.09.2020 г., както и по чл. 215 КТ сумата от 5 280,74 лв., представляваща командировъчни пари за м. януари 2020 г.; м. февруари 2020 г. и м. март. 2020 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба – 16.09.2020 г. до окончателното погасяване на вземането.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника „Т.Д.“ ЕАД, с която същото се обжалва като недопустимо, а при условията на евентуалност като неправилно. Въззивникът излага доводи, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, тъй като с исковата молба се претендирало възнаграждение за извършена работа по смисъла на чл. 128, т. 2 КТ, а съдът в решението си е разгледал предпоставките на иск за заплащане на трудово възнаграждение при безвиновен престой по чл. 267 КТ и го е уважил, въпреки че в хода на процеса не било доказано престиране на труд от страна на ищеца.

При условията на евентуалност въззивникът излага оплаквания за неправилност на решението, като посочва, че първоинстанционният съд 1 неправилно е приложил материалния и процесуалния закон и не е изтълкувал правилно и законосъобразно доказателствата по делото. Поддържа се, че съдът не е отчел своевременно въведеното от страна на ответника възражение по чл. 120 КТ, а именно, че работникът е длъжен да се яви на работа по време на престой и да изрази готовност да престира труд, което по делото не било доказано. По отношение на месец февруари 2020 г. въззивникът заявява, че ищецът не е съумял да докаже, че е престирал труд, като това обстоятелство не било признато от страна на ответниците, както и че не можело да се установи от съдържанието на представените от ищеца графици. Евентуално се прави възражение за размера на възнаграждението, доколкото от графиците се установявало, че същият не е изпълнявал полети всеки ден.

Същите възражения се поддържат и за м. март 2020 г., като въззивникът се позовава на обстоятелството, че през този месец ищецът е изпълнил само един полет, следователно дължимото възнаграждение следвало да се определи за един работен ден. Излагат се оплаквания и във връзка с размера на присъденото възнаграждение, като въззиникът поддържа, че трудовото възнаграждение се дължи единствено в нетен, а не в брутен размер. Относно претенцията за командировъчни въззивникът поддържа, че същият не е доказан и следва да бъде отхвърлен. Поддържа се, че съдът не е обсъдил и възражението на ответниците за недължимост на лихва през периода от 13 март 2020 г. до 8 април 2020 г., съгласно чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение. По изложените съображения се иска отмяна на първоинстанционното решение в цялост и отхвърляне на предявените искове от ищеца в цялост. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца П. Ф., с който оспорва същата като неоснователна. Излага становище, че са неоснователни оплакванията на въззивника за недопустимост на решението, тъй като съгласно тълкувателната практика на ВКС неправилната правна квалификация не е основание за обезсилване на решението, а за неговата отмяна като неправилно и в този случай въззивният съд е длъжен да реши спора по същество. Поддържа се, че в хода на производството са били установени всички елементи на фактическия състав на предявените от ищеца искове, независимо дали се приеме, че същият е с правна квалификация по чл.

128 КТ или чл. 267 КТ. Твърди се, че от събраните по делото гласни и писмени доказателства е било установено, че мястото на работа на ищеца е било в гр. Милано, Италия, откъдето се осъществявали полетите, както и че работодателят е бил длъжен да го уведоми за предстоящ полет предварително в 14-дневен срок чрез система за управление на полети LEON. Въззиваемият посочва, че в качеството си на ищец същият не е имал правен интерес да предяви иск по чл. 267 КТ и в нито един момент от производството не са били наведени такива твърдения. На следващо място въззиваемият излага, че е неоснователно възражението на въззивника относно дължимия размер на претендираното трудово възнаграждение, тъй като можело да се присъди и брутния му размер. Поддържа се, че е бил доказан и искът за командировъчни, като по делото било установено, че ищецът е извършвал 2 дейност на въздухоплавателно средство през месец януари, февруари и март, за която, според приложимите вътрешни правила, работодателят дължал по 50 евро на ден. По отношение на възражението на въззивника за недължимост на лихва за забава, въззиваемият излага доводи, че разпоредбата на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение не следва да намери приложение по отношение на трудови възнаграждения. По изложените съображения се иска потвърждаване на първоинстанционното решение като допустимо, правилно и обосновано.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Неоснователно е оплакването на въззивника, че решението на първоинстанционния съд е недопустимо като постановено по непредявен иск.

Съгласно константната практика на ВКС, в това число Тълкувателно решение №1/2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, субсумирането на исковата претенция под грешна материалноправна норма обуславя неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, а не неговата недопустимост. В настоящия случай въззивният съд намира, че първоинстанционният съд не се е отклонил от въведените от ищеца с исковата молба факти и се е произнесъл по тях, поради което първоинстанционното решение е допустимо. Ето защо въззивният съд дължи произнасяне по правилността на решението в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, в това число оплаквания, касаещи правната квалификация на иска.

Районният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове по чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата от 62 811,74 лв., представляваща брутния размер на трудовото възнаграждение за периода от 01.02.2020 г. до 31.08.2020 г. и на основание чл. 245,ал. 2 КТ, вр. чл. 86 ЗЗД сумата от 1 288,42 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.04.2020 г. до 14.09.2020 г., както и на основание чл. 215 КТ сумата от 5 280, 74 лв., представляваща командировъчни пари за м. януари, м. февруари и м. март. 2020 г., ведно със законната лихва от датата 3 на завеждане на исковата молба – 16.09.2020 г. до окончателното погасяване на вземането.

В исковата молба се твърди, че страните са сключили трудов договор на 15.08.2019 г., по силата на който ищецът е бил назначен на длъжност „пилот“ с основно месечно трудово възнаграждение от 11 279,12 лв. Твърди се, че с допълнително споразумение от 01.03.2020 г. е бил променен размерът на основното месечно трудово възнаграждение за периода от 01.03.2020 г. до 31.05.2020 г., включително, на 4 759,69 лв. На следващо място се твърди, че за месец февруари 2020 г. ищецът е изпълнил общо 92,40 летателни часа, поради което на основание чл. 5.3. от трудовия договор му се дължи допълнително трудово възнаграждение в размер на 3 416,19 лв., а на основание чл. 4.3. от Вътрешните правила за работна заплата на „Т.Д.“ ЕАД му се дължат и командировъчни пари в размер на 5 280,74 лв. Твърди се, че процесните вземания стават изискуеми в края на месеца, следващ месеца, за който се дължат, поради което се претендира и лихва за забава в размер на 1 288,42 лв.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от „Т.Д.“ ЕАД, с който предявените искове се оспорват както по основание, така и по размер. В отговора се твърди, че ответникът не дължи на ищеца трудово възнаграждение, тъй като през процесния период служителят не е полагал труд, като не е участвал в полети, съобразно длъжностната му характеристика, както и не е присъствал на работното си място в гр. София.

Твърди се, че графикът, на който се позовава ищецът, определя само дните за полети, а останалите работни дни на общо основание са работни за ищеца, през които същият е длъжен да бъде на работното си място. На следващо място се оспорва размерът на претендираното трудово възнаграждение, като се твърди, че работникът не може да претендира брутния размер на основното си месечно възнаграждение, а само нетният. Оспорва се претенцията за командировъчни, като се твърди, че ищецът не е бил командирован през процесния период, при условията на евентуалност се оспорва неговият размер. Твърди се, че с уговорка по т.1.3 от анекса към трудовия договор е било изрично изключено заплащането на всякакви суми, различни от трудовото възнаграждение.

Оспорват се акцесорните искове за лихва, като се излага довод, че при неоснователност на главната претенция, неоснователна се явява и акцесорната. Ответникът се позовава на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, съгласно който не се дължат лихви за забава.

С разпореждане от 15.08.2023 г. на съдията-докладчик на основание чл.

129 ГПК исковата молба е оставена без движение, като на ищеца са дадени указания за уточняване на основанието на иска и дали с предявения иск се претендира трудово възнаграждение за положен труд или обезщетение в размера на брутното трудово възнаграждение за времето на престой не по вина на работника или поради преустановяване на работата поради обявено извънредно положение, респективно извънредна епидемична обстановка.

4

С молба вх. №81106/08.09.2023 г. ищецът посочва, че предявява иск за заплащане на месечно трудово възнаграждение за положен труд. Твърди се, че през процесния период ищецът е полагал труд, като е изпълнявал полети за месец януари в размер на 29 дни; 23 дни за м. февруари 2020 г. и 2 дни за месец март 2020 г. Твърди се, че през периода, през който на работника не са били възложени полети, същият е бил на разположение на работодателя и е бил готов да престира труд. Твърди се, че работникът има право на възнаграждение и когато не му е осигурена работа от страна на работодателя, както и когато не я е изпълнил не по своя вина. Излага се довод, че по аргумент от чл. 63,т.3 КТ е достатъчно ищецът да докаже, че е постъпил на работа, а това обстоятелство не е спорно между страните.

С определение от 06.11.2023 г. на ищеца е предоставена възможност да сочи доказателства във връзка с твърденията му за реално положен труд, респективно за преустановяване на работата в предприятието поради престой или извънредна епидемична обстановка, както и за готовността му да престира труд. На ответника са дадени указания, че може да сочи доказателства за това, че през процесния период служителят не е положил труд по негова вина.