Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 2522 от 16.04.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 3741/2024
Вид
Решение № 2522
Подписан
16.04.2026
В сила
01.06.2026
Състав
Николай Димов, Евгени Стоилов Станоев, Велина Пейчинова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 2522 гр. София, 16.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20241100503741 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 21097 от 20.12.2023 г., постановено по гр.дело № 38026/2022 г. на СРС, Г.О., 46 състав, е признато за установено по предявения от С. Ж. Й., ЕГН **********, Д. Ж. Й., ЕГН ********** и И. Ж. Й., ЕГН **********, конституирани като наследници на мястото на първоначалния ищец Ж.И. Й., ЕГН ********** срещу „ЕОС ФАЙНЪНС“ ООД, /EOS FINANCE GmbH/, регистрирано в Търговския регистър на съда в ХАМБУРГ с ЕИК № HBR 68540, че по отношение на „ЕОС ФАЙНЪНС“ ООД, /EOS FINANCE GmbH/ НЕ СЪЩЕСТВУВА ПРАВОТО НА ПРИНУДИТЕЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ на сумите: 1/ 14128,83 лева - главница, представляваща неиздължена част от задължението по договор за кредит за текущо потребление от 20.01.2006 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на сумата; 2./ 23259,66 лева - законната лихва за забава върху главницата по т.1, дължима за периода 17.05.2007 г.-10.07.2022 г., включително; 3./ 850,28 лева - мораторна лихва за периода от 27.12.2012 г.-20.10.2016 г.; 4./ 785,45 лева - такса за закъснение за периода от 20.01.2007 г. до 17.05.2007 г. 5./ 770,29 лева - разноски по делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от 1

28.06.2007 год. по ч.гр.д. № 4411/2007 год. по описа на РС-Варна, въз основа на който е образувано изп.дело № 66/2007 г. по описа на ЧСИ З.Д., рег. № 806 на КЧСИ, район на действие - Варненски окръжен съд. С решението на съда е осъдено „ЕОС ФАЙНЪНС“ ООД, /EOS FINANCE GmbH регистрирано в Търговския регистър на съда в ХАМБУРГ с ЕИК № HBR 68540 да заплати на С. Ж. Й., ЕГН **********, Д. Ж. Й., ЕГН ********** и И. Ж. Й., ЕГН **********, съдебно-деловодни разноски в размер на 4065,97 лева.

Срещу решението на СРС, 46 с-в е постъпила въззивна жалба от „ЕОС ФАЙНЪНС“ ООД, чрез „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, гр.София, подадена чрез пълномощника адв.П. В., с искане същото да бъде отменено изцяло, като неправилно и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените отрицателни установителни искове. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата.

Въззиваемите страни- ищци С. Ж. Й., Д. Ж. Й. и И. Ж. Й., чрез пълномощника си адв.С. Н. оспорват жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Молят жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение-потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендират присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемите страни- ищци С. Ж. Й., Д. Ж. Й. и И. Ж. Й., чрез пълномощника си адв.Е. Г. оспорват жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото втори писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Молят жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение-потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендират присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Предмет на обжалване в настоящето въззивно производство е решението на СРС, Г.О., 46 състав, с което са уважени предявените от С. Ж. Й., Д. Ж. Й. и И. Ж. Й., конституирани като наследници на мястото на първоначалния ищец Ж.И. Й., срещу 2

„ЕОС ФАЙНЪНС“ ООД, /EOS FINANCE GmbH/ отрицателни установителни искове с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК. В процесния случай съдът взема предвид обстоятелството, че с предявените по делото от ищците отрицателни установителни искове се оспорва съществуването на вземане, обективирано в изпълнителен лист, издаден по реда на чл.242 от ГПК/ отм./ въз основа на несъдебно изпълнително основание по смисъла на чл.237 от ГПК/ отм./. Поради това, въззивният съд приема, че определената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска по чл.439 от ГПК е неправилна и предявените обективно съединени отрицателни установителни искове следва да се квалифицират като такива с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК.

Когато с установителен иск длъжникът оспорва вземане, за което е издаден изпълнителен лист по чл.237 ГПК/ отм./, искът е с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.

По въпроса за защита на длъжника в изпълнителния процес с общия установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК, когато изпълнителният лист е издаден по молба, подадена преди влизането в сила на ГПК /Д.В. бр.59/2007 г., в сила от 01.03.2008 г./, има трайно установена практика на ВКС – постановени решение № 129/14.10.2011 г. по т.дело № 864/2010 г. н а ВКС, І т.о. и решение № 216/28.08.2012 г. по т.дело № 913/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. Тази практика е в смисъл, че когато с установителен иск длъжникът оспорва вземане, за което е издаден изпълнителен лист по чл.237, ГПК/ отм./, искът е с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК. Тъй като длъжникът има правен интерес да обори материалноправните предпоставки на изпълнителния процес, да предяви иск за установяване, че не дължи сумата, произтичаща от несъдебно изпълнително основание - чл.237 ГПК/ отм./, предмет на този иск е оспорване съществуването на самото изпълняемо право, искът е с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, аналогичен на иска по чл.254 ГПК/ отм./. В случая променената правна квалификация не води до промяна в разпределението на доказателствената тежест и в предмета на доказване. Районният съд е обсъдил правнорелевантните за спора факти.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, но недопустимо, поради следните съображения :

В определение по ч.т.дело № 577/2009 г. ВКС, II т.о. и определение по ч.т.дело № 2331/2019 г. ВКС, II т.о. е прието, че искът по чл.439 ГПК е предоставен за защита на длъжника при липса на материалноправни предпоставки на изпълнителния процес и се явява съпътстваща защита, която е регламентирана в глава ХХХIХ ГПК „Защита срещу изпълнението“. Съгласно чл.439, ал.1 ГПК, длъжникът може да оспорва изпълнението чрез иск, който съобразно ал.2 може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Предмет на отрицателния установителен иск е недължимостта на изпълняемото материално право, основана на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, т.е. недължимост на вземането, предмет на изпълнителен 3 лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело. Съответно на предмета на отрицателния установителен иск надлежно процесуално легитимирани страни в исковото производство са носителите на оспорваното материално право - длъжникът като ищец и взискателят като ответник. При уважаване на отрицателния установителен иск за съдебния изпълнител възниква задължение да прекрати изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.7 ГПК. Настоящият състав споделя приетото с двете цитирани определения на ВКС.

Допустимостта на предявените от ищците отрицателни установителни искове по чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.439, ал.2 от ГПК се преценява от съда служебно, като наличието на правен интерес и надлежната процесуална легетимация на страните е абсолютна положителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск. Съгласно установената практика на ВКС, защитата на длъжника чрез предявяване на иска по чл.439 от ГПК е срещу материалната незаконосъобразност на изпълнителния процес; преценката за допустимост на иска по чл.439 ГПК /аналогичен на иска по чл.255 от ГПК - отм./ включва проверката дали отрицателните твърдения, на които искът е основан, не са вече правно установени от изпълнителното основание, дали не са преклудирани от него и дали по своето естество са годни да погасят правото на принудително изпълнение, включително да отрекат на материалноправно основание титулярството му в лицето на взискателя в следствие на факти, отговарящи на условието в чл. 439, ал. 2 ГПК /в този смисъл е решение № 101 от 1972г. по гр.дело № 95/72 г. на ОСГК на ВС, определение № 13/2011 г. по т.дело № 557/2009 г. на ВКС, определение № 81/2012 г. по ч.гр.дело № 498/2011 г. на ВКС/. Настоящият съдебен състав счита, че длъжникът има правен интерес от установяване, че не дължи изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице изпълнително основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист, в случаите, в които има образувано и висящо изпълнително производство, както и в случаите, в които изпълнителното производство е прекратено при условията на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК.

Правен интерес от предявяване на иска по чл.439 ГПК е налице, когато съществува изпълнителен титул в полза на кредитора-ответник, въз основа на който последният може да поиска образуване на изпълнително производство за принудително удовлетворяване на присъдено вземане, т.е. целта на иска по чл.439 от ГПК е да се отрече със сила на пресъдено нещо правото на ответника на принудително изпълнение.

Съответно на предмета на отрицателния установителен иск по чл.439 от ГПК/ респективно на иска по чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.439, ал.2 от ГПК/ надлежно процесуално легитимирани страни в исковото производство са носителите на оспорваното материално право - длъжникът като ищец и взискателят като ответник.

При отрицателния установителен иск за оспорване на вземането по реда на чл.439 ГПК субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението обхващат лицата, за които установяването на недължимост на вземането има правно значение.

4

Следователно за ищеца-длъжник е налице правен интерес от предявяване на иска по чл.439 от ГПК/ респективно на иска по чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.439 ГПК/ единствено срещу лицето, което е носител на процесното вземане, доколкото постановеното решение рефлектира в правната сфера само на това лице. Интересът на длъжника обхваща и осуетяването възможността кредиторът по изпълнителния лист, респективно частният правоприемник на същия, след приключване на конкретното изпълнително дело да поиска връщане на изпълнителния лист и образуването на друго изпълнително дело. Изпълнителният лист удостоверява неговото право на принудително изпълнение. Съдът приема, че наличието на надлежна процесуална легитимация на страните е положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежното упражняване на правото на иск, за която съдът следи служебно през цялата висящност на процеса. Надлежната процесуална легитимация в производството по отрицателния установителен иск по чл.439 от ГПК/ респективно на иск по чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.439, ал.2 от ГПК/ е пряко изводима от посочената разпоредба - това са страните по изпълнителния лист /посочените в него длъжник и кредитор/, респективно частният правоприемник на взискателя при условията на чл.429, ал.1 от ГПК след извършено прехвърляне на изпълняемото право след издаването на изпълнителен лист /разпоредбата на чл.429, ал.1 от ГПК урежда правоприемството в правото на принудително изпълнение/. В последния случай надлежен ответник по иска по чл.439 от ГПК/ респективно на иска по чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.439, ал.2 от ГПК/ е цесионерът, доколкото взискател в изпълнителното производство може да бъде и лице, нефигуриращо в изпълнителния лист като кредитор /чл.429, ал.1, пр.2 ГПК/. Касае се за законово предвидени хипотези на приемство в изпълнителния лист, а не за приемство в изпълнителния процес.