Решение № 1732 от 17.04.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1732 гр. Пловдив, 17.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20245330100570 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.

Ищецът И. Ж. М., ЕГН: **********, от ************************, чрез пълномощник адв. Г. М., е предявил против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от ********** Н.П., иск за прогласяване като нищожна клаузата за заплащане на неустойка в размер на 386, 73 лева, предвидена по чл. 6 т. 2 от сключения между страните договор за потребителски кредит „Кредирект“ № ******** от 16.06.2022 г.

В исковата молба се твърди, че ищецът дистанционно сключил с ответника по реда на ЗПФУР договор за потребителски кредит „Кредирект“ № ******** от 16.06.2022 г., по който получил в заем сумата от 350 лева, срещу задължението да върне 820 лева, на 10 равни месечни вноски, всяка от по 82 лева, с краен падеж- 17.04.2023 г., при ГПР- 48, 02 % и ГПЛ- 40, 05 %. По договора се предвиждало и предоставяне на обезпечение- поръчител или банкова гаранция, като при неизпълнение се начислявала неустойка в размер на 386, 73 лева, платима разсрочено с погасителния план. Твърди се, че клаузата за неустойка била неравноправна и противоречаща на добрите нрави, като тя водела до скрито оскъпяване на кредита, защото не била включена в ГПР и така се заобикаляла разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. По този начин икономически по- силната страна се облагодетелства, а по- слабата обеднявала. Неустойката не отговаряла на законовите й функции, тя представлявала добавък към лихвата и така ГЛП не отговарял на обявения в договора. Задължението за неустойка се 1 включвало предварително в погасителния план и така още към момента на договарянето й се създавали предпоставки за неоснователно обогатяване. Клаузата била неравноправна, а оттук- и нищожна, като в тази връзка се предявява иск за прогласяване на нищожността й.

Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се оспорва искът. Посочва се, че ищецът кандидатствал за отпускане на кредит, били му изпратени СЕФ, а ОУ били публично достъпни на сайта на дружеството, като договорът отговарял на специалните изисквания на ЗПК и ЗПФУР. Лицето било предварително наясно с условията по кредита, сам избрал параметрите, като неговото поведение било недобросъвестно, защото с настоящото производство целял да генерира разноски, с което да увреди кредитора. ГПР бил посочен в размер към датата на сключване на договора, а неустойката била проявление на свободата на договаряне и неосигуряване на обезпечение възниквало след това, като разходите не можело да отразяват последващото неизпълнение на задълженията на длъжника. Неустойката имала обезщетителна функция, потребителят бил наясно с размера й и тя не представлявала разход по кредита. От съдържанието на договора се установявало, че клиентът знае и е информиран за всички възможни суми, които ще дължи. Клаузата била действителна, тя не водела до значително неравновесие между страните. Ищецът имал възможности и да предложи друг вид обезпечение, но от делото ставало ясно, че той изначално нямал намерение да предоставя обезпечение, а изтегли кредит само, за да се обогати неоснователно, но никой не можел да черпи права от своето неправомерно поведение. Кредиторът бил направи преценка за евентуалните вреди от липса на обезпечение, калкулирайки ги в неустойката, като в случая тя имала и компенсаторен характер. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски. В с.з. страната не се явява, не се представлява, но взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем „Кредирект“ № ******** от 16.06.2022 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 350 лева, при следните условия: срок10 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент- 40, 05 % и годишен процент на разходите- 48, 02 %, при общ размер на всички плащания- 433, 27 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 386, 73 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем и СЕФ.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е 2 небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 02 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 40, 05 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 8 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 386, 73 лева (при отпусната заемна сума от 350 лева тя дори надвишава стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би 3 следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук- след като целият договор за кредит се явява нищожен, то такава е и конкретната клауза за неустойка по него.

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50 лева, която сума следва да му се възстанови от ответника, като законна последица от решението.

Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че той се представлява безплатно от адв.

Г. М., като близък (роднина), което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 3 от ЗА представлява основание за оказването й на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска следва да бъде изчислено съгласно чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение от 400 лева. Тази сума обаче следва да се присъди директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила разноски, за да й се възстановява на нея.

Поради изложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Сити Кеш” ООД, ЕИК:

4

202531869, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от Н.П., от една страна и И. Ж. М., ЕГН: **********, от ************************, от друга, че е нищожна клаузата за заплащане на неустойка в размер на 386, 73 лева, предвидена по чл. 6 т. 2 от сключения между страните договор за потребителски кредит „Кредирект“ № ******** от 16.06.2022 г.

ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от Н.П., да заплати на И. Ж. М., ЕГН: **********, от ************************, направените разноски по делото- внесена държавна такса в размер на 50 (петдесет) лева.