Решение № 880 от 28.02.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 880 гр. Пловдив, 28.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20235330114969 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правна квалификация е по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл. 143 т. 9 от ЗЗП и чл. 19 ал. 1 и ал. 4 от ЗПК и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата М. А. В., ЕГН: **********, от ************************, чрез пълномощник ЕАД Е. И., е предявила против „Фератум България” ЕООД, ЕИК: 200599406, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост 3”, ул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, ап. 20, представлявано от ********** И.Д. и Д.Н., искове за прогласяване за нищожен на договор за предоставяне на потребителски кредит № ********/ 13.03.2020 г., поради противоречие с императивните изисквания на ЗЗП и ЗПК, както и за осъждане на ответника да върне като платена без правно основание за периода 13.02.2020 г.12.10.2023 г. сумата от 1 034 лева- престирани парични плащания по договора за кредит за заплатена договорна лихва и възнаграждение за поръчителство.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № ********/ 13.03.2020 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 2 000 лева, за срок от 12 месеца, при фиксиран лихвен процент- 23 % и ГПР- 49, 11 %. По силата на чл. 5 от договора заемът се обезпечавал с поръчителство от Ferratum Bank, в която връзка на гаранта се дължало възнаграждение от 1 540 лева, включени към вноските по погасителния план на кредита. Твърди се, че договорът за кредит бил недействителен- в него като абсолютни стойности се посочвали само ГЛП и ГПР, без методика за формиране на ГПР и без да е ясно кои компоненти са включени в него, което влизало в противоречие с 1 нормата на чл. 19 от ЗПК. Таксата за осигуряване на поръчител представлявала заблуждаваща търговска практика и трябвало да бъде включена в ГПР като общ разход по кредита. Така обаче размерът на ГПР щял да надхвърли пет пъти размера на законната лихва, поради което и клаузата се явявала нищожна. В договора липсвала и информацията по чл. 11 ал. 1 т. 20 от ЗПК, което увреждало интересите на потребителя. Отделно от това, в договора липсвало съдържание относно условията за прилагане на лихвения процент по кредита и така не ставало ясно как точно се начислявала лихвата, което пък обстоятелство обуславяло нищожност на основание чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който исковете се оспорват. Признава се, че между страните бил сключен договор за кредит при съответните параметри, с предвидено обезпечение чрез поръчителство на „Фератум Банк“. Услугата за гаранта не била задължителна услуга, нито пък задължително условие за сключване на кредита. Ищецът разполагал с възможност за избор дали сам да посочи поръчител или да избере предложения му такъв „Фератум Банк“. Потребителят сам бил направил избор при заявката си за кредит за ползва този гарант, поради което клаузата била индивидуално уговорена. Гарантът бил самостоятелно юридическо лице, като длъжникът сключил с него отделен договор, по който ответникът не бил страна. Нямало заблуждаваща търговска практика, защото ищецът бил информиран за последиците от избора си на гарант и сумите, който ще дължи на поръчителя. ГПР отговарял на формулата за изчисление по закона, като разходът за гарант не се включвал в ГПР, защото услугата „поръчителство“ не била със задължителен характер. Не било вярно и твърдението, че не била направена предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя. Същият бил предварително информиран за размера на разходите, като му бил изпратен СЕФ още при кандидатстване на отпускането на кредит. Негов избор било да сключи договора и да прецени какво обезпечение да предостави. Той имал и право да се откаже от договора в 14- дневен срок, но не го упражнил. Договорът не бил нищожен и делото представлявало опит на ищеца да избегне изпълнение на задълженията си по кредита. Моли за отхвърляне на исковете. На свой ред също претендира разноски. В с.з. страната не се явява, но чрез пълномощника си взема писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № ********/ 13.03.2020 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 2 000 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 12 месечни вноски, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 23 % или лихва от 460 лева, при ГПР- 49, 11 % и общ размер на всички плащания- 2 460 лева.

Като обезпечение по чл. 5 от договора е предвидено поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“, срещу възнаграждение (такса гаранция) от 1 540 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

2

Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за гаранция (поръчителство), както и общите условия, погасителен план и преддоговорна информация за кредита- СЕФ.

Прието е без оспорване от страните заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е посочило, че в размера на ГПР се включва единствено възнаградителната лихва, която обаче била в размер на 40, 06 %, като при включване на таксата гарант от 1 540 лева, ГПР ще се увеличи и би станал в размер на 319, 60 %. По договора за периода 13.02.2020 г.- 12.10.2023 г. били платени следните суми: главница- 453, 18 лева, договорна лихва- 286, 07 лева, такса по Тарифата за разходи за събиране на вземания- 60 лева и такса гарант- 747, 93 лева.

Във връзка със заключението на вещото лице по ССчЕ е увеличен размерът на осъдителния иск на сумата от общо 1 034 лева, формирана от платените договорна лихва и такса гарант, вместо първоначално предявения такъв в размер от общо 100 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да 3 заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 11 %, а възнаградителната лихва- 23 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 26 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 2 460 лева.

Наред с това обаче, заемът е обезпечен с поръчителство, по отделен договор с трето за делото лице, по който се дължи възнаграждение за предоставената услуга в размер на 1 540 лева. Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл.

5 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план. В този смисъл са абсолютно несъстоятелни аргументите в отговора на ответника за това, че двата договора не били свързани, а всеки се явявал самостоятелен без отношение към другия, защото именно от описанието на дължимите по кредита суми се установява точно обратното. Действително според договора клиентът принципно има право на избор- сам да си осигури поръчител или пък да използва „Фератум Банк“, с която да сключи договор за гаранция, за което ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че таксата за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че тя не следва да бъде включена като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното 4 правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК