Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 427 от 28.05.2025, Районен съд - Хасково

Съд
Районен съд - Хасково
Дело
Гражданско дело 267/2025
Вид
Решение № 427
Подписан
28.05.2025
В сила
24.06.2025
Състав
Христина Запрянова Жисова

Цитирани разпоредби

  • чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.80 · Граждански процесуален кодекс
  • член 6, параграф 1 · Директива 2005/29/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“)Текст от значение за ЕИП.
  • член 6, параграф 1, буква "г") · Директива 2005/29/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“)Текст от значение за ЕИП.
  • член 10, параграф 2, буква ж) · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • член 23 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • член 3, буква ж) · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • чл. 38 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38, ал. 1 · Закон за адвокатурата
  • чл.38, ал.1, т.3 · Закон за адвокатурата
  • чл. 12 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.22 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.26, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 83, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 92 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 143 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 143 ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 143, ал. 2, т. 5 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 146, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 68г, ал. 4 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 68д, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 3 · Закон за кредитните институции
  • чл. 10, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 3, т. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 21, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 24 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 29 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 33 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 33, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9, ал. 3 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • §1, т.1 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 427 гр. гр. Хасково, 28.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христина З. Жисова при участието на секретаря Теодора Кр. Георгиева като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело № 20255640100267 по описа за 2025 година

Предявен е установителен иск с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22, вр. чл.11 ал.1 т.10 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ от М. С. К., ЕГН **********, с адрес: ***, съдебен адрес: ***, адв. Д.Г. от АК Ловеч, против „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, съдебен адрес: гр.София, ул.“Отец Паисий“ № 15, офис Б, Адвокатско дружество „Нестори, Угляров, Милчев“, Код по Булстат:

177280936, за прогласяване недействителността на сключен между страните Договор за потребителски кредит № **** от *** г., а при условията на евентуалност – за обявяване нищожността на клаузата, предвидена в чл.18 ал.1 от Договор за потребителски кредит № **** от *** г., уреждащ начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение.

Ищцата твърди, че на *** г. сключила с ответното дружество в качеството си на „кредитополучател" договор за потребителски кредит № ****, при следните условия:

1000,00 лева главница; 50% фиксиран лихвен процент; 63.03% годишен процент на разходите; 18 месечен срок за погасяване; 1506,62 лева - обща сума, дължима от кредитополучателя; Обезпечение - поръчител или банкова гаранция.

Съгласно чл. 6. (1) от Договора за заем следвало в срок от 2 дни от сключването на Договора за заем да предостави на Кредитора едно от следните обезпечения: - Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по 1 договора за кредит, включваща договорената главница и лихва; - Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: При един поръчител - осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от 3 (три) пъти размера на минималната работна заплата за страната.; При двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от 2 (два) пъти минималната работна заплата за страната.; Да не е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с кредитора.; Да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит, сключени със кредитора, по които е налице неизпълнение.; Да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ.; Да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.

В чл. 18 (1) от Договора за заем било описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 1913,38 лв.

Поддържа се в исковата молба, че в процесния случай било невъзможно за ищцата да предостави обезпечение, което да отговаря на завишените изисквания, дадени от кредитора и въпросната неустойка била начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. По този начин, в действителност общата сума, която тя следвало да върне за използвания финансов ресурс не била описаната в договора сума в размер на 1506,62 лева, а значително по-голяма - в размер на 3420,00 лева. Ищцата счита, че т. нар. неустойка при непредоставяне на обезпечение е по същество разход, известен на кредитора, който е следвало да бъде посочен в ГПР. Предвид това, договорът за потребителски кредит бил недействителен поради неточно посочено ГПР.

Клаузата, уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора е нищожна поради следното: Въпросното вземане, макар и именувано „неустойка" нямало характер на такава, то било изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции.

Кредиторът го именувал „неустойка", за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР.

Кредиторът си гарантирал, че ще получи това вземане като създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители или на банкова гаранция в двудневен срок. Това вземане било допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка.

Предвидената „неустойка" не изпълнявала обезщетителна функция, тъй като тя не зависила от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението, а се начислявала като добавък към погасителните вноски, следователно така, както била уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Без отговор оставал въпросът в тази хипотеза какви са вредите, които 2 би понесъл въпросния кредитор. Очевидно било, че неустойката е уговорена, за да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност. Нещо повече, от неосигуряването на поръчители, респ. на банкова гаранция, кредиторът не можел да претърпи вреди, чиято стойност да е поголяма от тази при пълно неизпълнение от страна на Кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК - размерът на законната лихва. Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитавала негов легитимен интерес, а внасяло неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежавала обезщетителна функция. Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излизала извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на кредитополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т. е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. При наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение следвало да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърлял изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Не можело да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не било определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите били утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение било невъзможно в предвидения двудневен срок от сключването на договора за кредит, като по този начин се нарушавал и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. На отделно основание, с въпросната клауза се заобикаляла и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. По този начин неустойката се отклонявала още повече от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставяла сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлявало допълнителна финансова тежест за потребителя и 3 в този смисъл уговорката противоречала на добрите нрави, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлявала неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба било посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто бил настоящият. Такова разрешение било дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която била транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО, неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт.

Предвид съдържанието на договора ищцата счита, че може да се направи обоснован извод, че договорът е бланков и изготвен при предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в срок върху които потребителят не е могъл да влияе. Посочената клауза, с която се уговаря неустойка при непредоставяне на обезпечение, следвало да се счита за нищожна както на основание чл.

143, ал. 5, т. 5 ЗПП, така и чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми.

Изложени са и доводи в исковата молба, че целият договор за кредит е недействителен. Така, съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.

В случая, процесният договор за кредит формално отговарял на изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК, доколкото в документите било налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответствали на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК - „общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за 4 допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая и без да се ползват специални знания било видно, че доколкото предоставената главница по договора е в размер на 1000,00 лв., а срокът за връщането й е на 18 месечни вноски от по 190,00 лева, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение в размер от 3420,00 лева не съответствала на посочените размери на лихвения процент /50 %/ и на годишния процент на разходите /63.03 %/. При това положение била нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а в случая размерът бил в пъти над допустимото. Действително, съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнасяла за неизпълнение на основното задължение на потребителя - да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното, означавало да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит била налице именно такава хипотеза, тъй като било уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и неустойка за неизпълнението му, които не са били взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответствал на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Предвид разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, съгласно която всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, то в процесния договор имало явен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като посочения в договора размер на ГПР не съответствал на действителния, следователно бил нищожен.